Първият признак за новото нещастие дойде на петстотин и петдесетия километър. Досега скоростта на изкачването трябваше да достигне над двеста километра в час, а бе само сто деветдесет и осем. Въпреки че несъответствието нямаше да се отрази съществено на времето за пристигане, Морган се разтревожи.
Намираше се на тридесет километра от кулата. Диагностицира проблема. Разбра, че този път бе безсилен да направи каквото и да било. Въпреки че батерията бе прясно презаредена, започна да се изтощава.
Може би онези резки тръгвания и спирания бяха довели до техническа неизправност. Вероятно дори имаше физическа повреда на някои чувствителни елементи. Каквото и да бе обяснението, токът постепенно намаляваше, а с това — и скоростта на капсулата.
Специалистите от „Земната станция“ се парализираха от ужас, когато Морган докладва, че показанията на индикатора клоняха към нула.
— Опасявам се, че си прав! — проплака почти през сълзи Кингзли. — Нашият екип ти предлага да намалиш скоростта до сто километра в час. Ще опитаме да изчислим живота на батерията… независимо че предположението ни ще бъде чисто теоретично.
Оставаха двадесет и пет километра до целта — пътуване за не повече от петнадесет минути, дори с тази намалена скорост. Ако Главният конструктор бе вярващ, непременно щеше да се помоли.
— Изчислихме, че разполагаш с енергия за още десет до двадесет минути движение, като отсъдихме по ускорението, с което спада токът. Страхувам се, че ще стигнеш много близо, но няма да успееш.
— Да намаля ли отново скоростта?
— Не засега. Ще опитаме да оптимизираме режима на разряда на батерията и може би това ще помогне.
— В такъв случай включете вашия прожектор. Ако не мога да стигна до кулата, поне нека да я вида.
Желаеше да хвърли поглед отдолу на кубичната камера-затвор и нито „Кинте“, нито друга орбитална станция можеше да му помогне. Това бе работа само за прожектора, базиран на Шри Канда и насочен директно към зенита.
Секунда по-късно капсулата сякаш бе набита на кол от заслепяващия лъч, извиращ от сърцето на Тейпробейн. Другите три водещи релси, истински ленти от светлина, се сливаха в посока към кулата. Бяха само на няколко метра от него и толкова близо, че той понечи да се пресегне да ги докосне. Проследи с поглед перспективата, в която се стопяваха…
Намираше се само на двадесет километра! Трябваше да пристигне само след дузина минути и да се вмъкне през пода на онази блеснала в небето квадратна сграда и да занесе подаръци също като някой първобитен Дядо Коледа. Въпреки решимостта си да почива и да се подчинява на заповедите на КОРА, не бе възможно да го направи. Откри, че бе напрегнал всички мускули, като че с физическото си усилие подпомагаше паяка да довърши пътешествието.
Останаха десет километра. Задвижващият мотор промени забележимо шума си. Морган очакваше това и реагира моментално. Без да чака съвет от земята, намали скоростта на петдесет километра в час. Така щеше да пътува още дванадесет минути. Започна да се чуди с отчаяние дали не бе попаднал в асимптотична крива на скоростта на доближаване. Това бе класическия вариант на известното от древността „състезание между Ахил и костенурката“. Ако намаляваше два пъти скоростта всеки път, когато скъсяваше дистанцията наполовина, то щеше ли да достигне кулата в реално време? Преди би се досетил интуитивно веднага за отговора, но сега бе прекалено изморен, за да помисли.
Достигна на пет километра от целта. Вече различаваше конструктивните особености — площадката околовръст и защитните перила, мрежата, осигуряваща безсмислена защита, служеща само за залъгалка на общественото мнение. Напрегна поглед, но не можа да види въздушния шлюз, към който сега пълзеше с агонизираща бавност.
Но и това изгуби значение. Само на два километра от целта моторите на паяка загубиха мощност. Капсулата дори се плъзна надолу, преди Морган да успее да натисне спирачките.
Този път за най-голямо негово удивление Кингзли не звучеше съвсем паднал духом.
— Все още имаш шанс да успееш — успокои го. — Дай на батерията десет минути да се самовъзстанови. В нея има достатъчно енергия за останалото разстояние.
Изминаха най-дългите десет минути в живота на Морган. Въпреки че можеше да ги прекара по-неусетно, ако се обадеше на все по-отчаяните призиви на Дювал, той бе прекалено емоционално изтощен, за да приказва. Искрено съжаляваше за пропуска си и се надяваше, че Максин щеше да разбере и му прости.
Размени няколко кратки реплики с шофьора-пилот Чанг, който докладва, че бегълците в „Основата“ бяха в задоволителна форма и че близостта му им вдъхваше кураж. Чакали на опашка реда си да надникнат към него през малък страничен отвор на външната врата на въздушния шлюз и просто не можели да повярват, че той нямаше да успее да преодолее незначителното разстояние, което ги делеше.
Морган даде допълнителна минута отдих на батерията за по-голям късмет. За негово облекчение моторите отреагираха със силно дръпване, с вдъхващ смелост изблик на мощ. Паякът се придвижи на половин километър от кулата, преди да загуби отново скоростта си.
— Следващият път ще успееш! — ободри го Кингзли, въпреки че увереността му звучеше малко пресилено. — Жалко, че се забави…
— Още десет минути почивка? — попита с примирение Морган.
— Страхувам се — да. Този път включвай на тридесетсекундна тяга с минута междинна пауза. Така ще изцедиш и последния ерг от батерията.
„А и от мен! — помисли Морган. — Странно, че КОРА не се обади толкова продължително. Но този път не се напрягах физически, само се чувствувам изтощен.“
Ангажиран изцяло с управлението на транспортьора, бе пренебрегнал изцяло себе си. Бе забравил своите разтварящи се без остатък енергийни таблетки на базата на гликоза и неголямата пластмасова манерка с плодов сок. Опита и от двете и се почувствува по-добре. „Ех, ако можех да пренеса малко от излишните си калории на издъхващия акумулатор!“ — помисли.
Последно усилие! Настъпи моментът на истината! Неуспехът бе немислим — намираше се толкова близо до целта! Съдбата не можеше да бъде така жестока, когато му оставаха някакви си стотина метра!
Засвирука с уста в тъмното. Колко въздухоплавателни средства бяха катастрофирали на самия край на пистата, след като благополучно бяха прелетели над океана! Безброй пъти яки машини бяха се повреждали само на милиметри от целта! Но и все някакъв късмет, колкото и малък да бе, се случваше на някого някъде. Нямаше основание да счита, че съдбата щеше да бъде повече или по-малко милостива.
Капсулата се понесе нагоре на скокове и спирания подобно на умиращо животно в предсмъртна агония. Когато батерията накрая се изтощи, изглеждаше, че основата на кулата запълни половината от небосклона.
Но пред Морган оставаха още двадесет метра!
Глава 54. Теория на относителността
Настъпи тъжният момент, когато и последните малки количества енергия се изчерпаха и светлините на таблото за управление на паяка угаснаха. Морган повярва, че съдбата му изигра лош номер. Чак след няколко секунди му хрумна, че ако отпуснеше спирачките, щеше да се плъзне обратно към Земята. След три часа можеше да бъде в безопасност в леглото си. Никой не би го упрекнал за провала на мисията му; бе направил всичко в рамките на човешките възможности.
За миг се взря с притъпена ярост към недостижимия квадрат, върху който се проектираше сянката на капсулата. В ума му се въртяха варианти като ято луди пеперуди и той ги отхвърляше един по един. Ех, ако малката спинеретка му бе още под ръка… но нямаше как да я закачи за кулата. Ако бегълците разполагаха със скафандър, някой би могъл да му хвърли въже… но не бе останало време да се прибере флексискафандър от горящия транспортьор.
Разиграваше се драма като на филм, в който някакъв въображаем проблем се решаваше от герой- доброволец, рискуващ неговия — още по-добре — нейния — живот. Например да оползотвори петнадесетте секунди, през които човек запазваше съзнание в пълен вакуум, за да изтича през шлюза и да му хвърли
