— Съжалявам, че нямаме възможност да ви предоставим стол! Това е най-доброто, което можем да ви предложим! — Посочи няколко кутии от инструменти, нахвърляни една върху друга. — Наистина не трябва да се напрягате!
Фразата звучеше познато, значи КОРА бе проговорила! Получи се неловка пауза, по време на която Морган осъзна този факт и другите мълчаливо признаха, че знаеха, а той показа,че знаеше, че те знаеха — всичко това без нито една произнесена дума, както подобно в психологически безкраен регрес, който се случваше, когато група хора погребваха дълбоко в себе си тайна, която никога нямаше да излезе на бял свят.
Той пое дълбоко дъх. Учудващо бе колко бързо човек привикваше към молекулярната маска. Приседна на предложеното място. „Няма да припадна пак — каза си с мрачна решителност. — Трябва да предоставя провизиите и да се махна по възможност по-скоро, преди КОРА да се е обадила пак.“
— Тази кутия със запълващо вещество ще ви свърши работа за изолиране на утечката. — Посочи към най-малкия от контейнерите, които бе донесъл. — Напръскайте спрея около уплътнителите край въздушния шлюз. Втвърдява се за секунди.
Използувайте кислорода само при крайна необходимост. Например — когато трябва да поспите. Донесъл съм на всеки по една маска, непропускаща въглероден двуокис; има и няколко резервни.
Ето вода и храна за три дни. Разполагате с предостатъчно. Транспортьорът от станцията „10 К“ трябва да пристигне тук утре. Що се отнася до аптечката — надявам се, че няма да се нуждаете изобщо от нея.
Замълча, за да поеме дъх. Не бе лесно да приказва с филтър против въглеродния двуокис и той усети увеличаваща се нужда да съхрани силите си. Хората на Сесуи сега можеха да се погрижат сами за себе си, а на него му предстоеше да свърши още нещо и то — колкото по-бързо, толкова по-добре.
Морган се обърна към Чанг и тихо каза7
— Моля, помогнете ми да облека пак флексискафандъра. Искам да инспектирам релсите.
— Но вашият скафандър е само за тридесетминутен престой в Космоса!
— Ще ми бъдат необходими само десет, най-много — петнадесет минути.
— Доктор Морган, аз съм оператор с квалификация на космонавт, а вие не сте. На никого не е позволено да излиза със скафандър за тридесетминутен престой без резервен кислороден цилиндър или придружител. Изключая извънредните случаи, разбира се.
Морган се усмихна уморено. Чанг бе прав. Не съществуваше извинението за непосредствена опасност. Но случаят бе спешен според преценката му на Главен инженер.
— Искам да оценя повредите — възрази. — Ще разгледам релсите. Ще бъде жалко, ако екипът от „10 К“ не успее да ви достигне, само защото не са били предупредени за съществуваща пречка. — „Тази клюкарка КОРА какви ли им ги е надрънкала, докато бях в безсъзнание?“
Чанг не изглеждаше щастлив. Последва го мълчаливо в посока на северния въздушен шлюз.
Точно преди да затвори шлема инженерът го попита:
— Срещате ли проблеми с професора?
— Мисля, че въглеродният двуокис позабави реакциите му. — Поклати отрицателно глава. — Но ако започне пак да буйствува… е, имаме надмощие — шестима срещу един сме. Въпреки че едва ли би могло да се разчита на неговите студенти. Някои от тях са не по-малко луди от самия него. Погледни онова момиче, което пише в ъгъла! Убедена е, че Слънцето изгасвало или се взривявало… не разбрах точно какво — и иска да предупреди света преди смъртта си! Каква е ползата? Бих предпочел да не зная!
Ваневар не можа да сдържи усмивката си, но усети със сърцето си, че студентите на професор Сесуи бяха съвсем нормални. Ексцентрични — може би, а също — и със блестящи умове. Едва ли биха могли да работят със своя знаменит учител по друг начин. Някой ден Главният инженер щеше да научи повече за мъжете и жените, които бе спасил. Но трябваше да почака, докато всички се върнеха на Земята — всеки по своя път.
— Ще се разходя за кратко около кулата. — Морган промени рязко темата. — Ще опиша всички повреди, а вие ще ги докладвате на „Междинната станция“. Няма да ми отнеме повече от десет минути. А ако все пак това се случи — не се опитвайте да ме върнете обратно!
Отговорът на Чанг бе практичен и кратък. Затвори вътрешната врата на въздушния шлюз и попита:
— Как по дяволите бих могъл?
Глава 56. Поглед от балкона
Външната врата на северния въздушен шлюз се отвори лесно и в рамката й се очерта правоъгълник от абсолютна чернота. Горяща линия разсичаше тъмнината хоризонтално — защитните перила на площадката за оглед блестяха под лъчите на прожектора, запален на върха на планината далече долу.
Морган пое дълбоко дъх и се изви в скафандъра. Почувствува се удобно. Махна с ръка на Чанг, който надзърташе през прозореца на вътрешната врата, и пристъпи вън от кулата.
Площадката за оглед, която заобикаляше „Основата“, представляваше метална решетка с ширина два метра. Отвъд нея се простираше предпазна мрежа на разстояние още тридесет метра. Частта, разкрила се пред погледа на инженера, не бе действувала по предназначението си в продължение на всичките тези години на търпеливо очакване.
Той започна своята навигация в кръг около кулата, като закриваше очите си от блясъка, извиращ под краката му. Косото осветление разкриваше и най-малката трапчинка или неравност по повърхността, която се простираше над него като магистрала към звездите, каквато всъщност беше в известен смисъл.
Както беше се надявал и очаквал, експлозията от по-далечната страна на кулата не бе причинила вреди от отсамния край. За подобни разрушения щеше да бъде необходима атомна бомба, а не — електрохимична. Жлебовете-близнаци на релсата, сега в очакване на пристигането на първите пътници, се протягаха безкрайно нагоре, първично идеални. Въпреки заслепяването от прожектора, Ваневар различи буферите на станцията, намиращи се на петдесет метра под „балкона“ и готови да изпълнят задача, която едва ли някога щеше да им се наложи.
Морган се придвижваше бавно на запад и близо до кубичната кула, докато стигна до първия ъгъл. Обърна се и погледна отворената врата на въздушния шлюз и относителната сигурност, която представляваше, преди да продължи смело покрай голата западна стена.
Усети странна смесица от въодушевление и страх, каквито не бе изпитвал, откакто бе се учил да плува и бе се озовал потопен във вода, дълбока повече от човешки бой. Въпреки че бе уверен, че не го грозеше непосредствена опасност, все нещо можеше да се случи. Усещаше остро присъствието на КОРА, която дебнеше своя шанс. Винаги бе мразил да оставя дадена работа недовършена, а мисията му все още не бе изпълнена.
Западната страна не се различаваше от северната с изключение на липсата на въздушен шлюз. Отново нямаше и помен от повреда, въпреки че мястото се намираше по-близо до сцената на експлозията.
Потисна импулса си да бърза — в края на краищата намираше се отвън само в продължение на три минути — и се отправи с отмерени крачки към следващия ъгъл. Преди да го достигне, разбра, че нямаше да успее да довърши заплануваната си обиколка около кулата. Площадката за оглед бе разкъсана и се люлееше в свободното пространство подобно на изплезен метален език. Предпазната мрежа бе изчезнала съвсем и най-вероятно бе откъсната от падащия транспортьор.
„Не насилвай късмета си!“ — предупреди се Морган. Но не се стърпя и надникна иззад ъгъла, като се придържаше за останките от предпазната ограда.
В лентата-релса бе заседнало солидно количество метални отломъци, а лицевата страна на кулата бе обезцветена от взрива. Но докъдето му стигаше погледът, нямаше място, което не би могло да се приведе в ред само за няколко часа от група работници с лазерни режещи инструменти. Описа подробно пораженията на Чанг, който изрази облекчение и го подтикна да се върне възможно най-скоро.
— Не се притеснявай! — успокои го инженерът. — Разполагам с още десет минути, а трябва да измина само тридесет метра. Мога да се справя, дори ако трябва да разчитам само на въздуха в дробовете си, поет от едно вдишване.
Но не възнамеряваше да прави подобни опити. Вълненията през нощта му бяха предостатъчни, особено ако трябваше да се довери на КОРА. Отсега нататък щеше да се подчинява на заповедите й
