За няколко часа островът бе спасен от нашествениците. По радиото тържествуващо обявиха новината. Но в тъмното небе над нас сякаш още висяха мрачни въпросителни знаци. Къде се дяна дневната светлина?
Откъде ни се стовариха тези трифиди толкова внезапно и пагубно?
Както се оказа, нямаше да чакам дълго някои от отговорите. Следобед получих спешна заповед да се явя незабавно в авиобазата.
Как можех да предвидя, че краткото пътуване дотам е само първата крачка от най-удивителното пътешествие през моя живот?
ПЕТА ГЛАВА
В ТЪМНИТЕ НЕБЕСА
Към три и половина следобед събитията се редуваха забързано.
Една кола, очукана от стихиите, но със здрави механизми, ме върна от Дома на майките край Байтуотър в авиобазата на другия край на острова.
Светът още тънеше в мастилен мрак, лампи и прожектори огряваха ярко хангарите на самолетите и пистите.
Посрещна ме помощничката на командира на базата и ми заповяда веднага да облека летателния костюм. Трябваше да излетя с единствения ни реактивен изтребител „Пантера“ и да определя докъде се простира облачният слой.
— Мейсън, както чувам, бил си свален от чайка! — прозвуча вместо поздрав бодрият глас на Мичъл, когото наричахме Мич, още щом прекрачих прага на съблекалнята.
Беше дребничък, но имаше дълги жилави ръце, с които понякога заслужаваше второто си прозвище Маймуняка. Радиото в ъгъла тресеше прозорците с подбрани весели песнички от шоупрограмите на Ноел Кауърд. Ироничната „Стая с хубав изглед“ бе последвана от набързо измислената пародия „Не се отнасяй зверски с трифида“.
Мич ми подхвърли бисквита и пак се зае да сипва вряла вода в чайника.
— Та какво ще речеш за чайката? Трийсетмилиметрово оръдие ли си носеше, или ракети „въздух- въздух“?
— Много смешно, Мич.
— Големи ли са повредите?
— Разбита перка. Утре хидропланът ще може да излети.
— Дочух, че получаваш геройската задача.
— Не ми харесва как звучи.
— Слънчо, утре ще те има на първата страница във вестника.
— По приятен повод, надявам се.
— И мацките ще ти се редят на опашка, дърт пръч такъв.
— Сериозно ли си го мислиш?
— Абсолютно, мой човек. Тогава сритваш блокчетата пред колелата, даваш пълна тяга и си в безкрайната синева над нас сред толкова фусти, че не можеш да ги отпъдиш и с тояга.
— Да, ама героите имат навика да умират бързо и завинаги.
Такива ни бяха типичните лафове. Завърших школата за пилоти заедно с Мич и вече си имахме собствен жаргон, който често озадачаваше околните. Докато си подмятахме кратки майтапи като противници, налагащи топката за тенис в проточило се разиграване, аз навличах скафандъра за полети на голяма височина.
Изработен от вулканизиран здрав памучен плат с неопренова яка и маншети, скафандърът ми прилягаше като втора кожа. На хълбока ми се люлееше маркучът, който трябваше да свържа със системата за подаване на въздух в самолета.
— Някакви новини какво е причинило затъмнението? — попитах Мич.
— Имаше съобщения по радиото, предполагат, че просто е твърде дебел облачен слой…
— Ама че дебел трябва да е този слой.
— Чай?
— Благодаря.
— Но ако питаш мен, Дейвид, това чудо сащиса големите ни умници. С коя машинка ще потеглиш?
— С „Пантерата“.
— Късметлия си, дяволе. Ти си любимец на боговете, синко.
— Да се надяваме. Успях да затворя якия цип на гърдите си. След миг помощничката на командира надникна през вратата.
— В приличен вид ли си?
— Доколкото изобщо му е по силите — заяде се Мич.
— Има промяна в плановете — осведоми ме тя. — Шефа заповяда на наземния екип да изкара „Джевлин“.
— „Джевлин“ ли? Той е двуместен. Какво го подтикна да промени решението си?
— Не питай мен. — Начервените и устни се извиха в усмивка. — Аз само работя тук.
— Може би искат да ти вдъхвам смелост, Дейвид — ухили се Мич. — Имам сили да пропъдя надалеч всички грамадни гадни хвъркати, които все ти налитат.
— Нищо чудно — съгласих се. — Дали не е по-добре и ти да намъкнеш летателния костюм?
— Ау, ще направят и мен герой! — възкликна Мич. — Мой човек, всички онези момичета направо ще се тълпят около мен, почакай и ще видиш. — Започна да разхлабва вратовръзката си и подвикна на хубавичката помощничка, която излизаше: — Ей, красавице, имам идея — защо не те заведа някъде към осем вечерта?
— Имам по-добра идея — усмихна му се тя за миг. — Не си прави труда.
Мич вдигна рамене и ми намигна.
— Все пак не каза „не“, нали?
Напразно Мич положи усилия да се вмъкне в летателния костюм. Щом се явихме в кабинета на Шефа, чухме, че аз ще возя пътник в двуместния реактивен изтребител. Вече валеше. Трополенето на капките по гофрираната ламарина на покрива бе някак злокобно.
Командир Рейнълдс, по-известен като Шефа, беше поне на шейсет и пет години и имаше толкова увиснали бузи, че приличаше на застаряващ булдог, току-що сепнат от дълбок сън.
— Мейсън — изръмжа Шефа, — това е господин Хинкман.
Младок с блеснали очи, застанал до бюрото му, кимна оживено и ми протегна ръка. Имаше нетърпелив вид като наскоро завършил студент, на когото преди малко е възложена първата сериозна задача в живота му.
— Господин Хинкман е метеоролог — продължи Шефа с присъщото си бавно гърлено ръмжене. — Климатът е неговата стихия. Той ще заеме мястото на навигатора.
— Слушам, сър — отвърнах с мъничко неохота. — Разрешавате ли обаче да попитам дали господин Хинкман има някакъв опит в полетите с реактивен изтребител?
— Не чак…
Макар че разпаленият млад метеоролог понечи да отговори, Шефа удави в ръмженето си неговите думи.
— Никакъв, осмелявам се да предположа. А и не му е нужен. Ще седи зад теб в кабината, Мейсън. Ще си води бележки, ще снима, каквото е необходимо, такива ми ти работи.
— Слушам, сър.
— Някакви въпроси?
— Нямам, сър… е, тоест…
— Казвай, Мейсън.
— Сър, имаме ли вече представа каква е причината за затъмнението?
Дъждът барабанеше по-тежко по покрива, докато Шефа се почесваше замислено по едната увиснала буза.
— Лично аз не съм виждал такова нещо. Твърде тъмно е за нормална облачност. Най-близкото подобие
