на пълно затъмнение през деня наблюдавах в Суец. Проклетата пясъчна буря така фучеше, че не виждах и пръстите си, като ги доближа до лицето. Господин Хинкман?
Господин Хинкман се досети, че е поканен да даде своя принос в обсъждането. Заговори оживено, очите му светнаха.
— Командир Рейнълдс може би намери ключето към ковчежето. Облаците, с които сме свикнали в тази част от света, се състоят от вода или ледени частици, които не възпират напълно светлината. Пясъчните бури обаче се състоят… разбира се, от песъчинки. Те са много по-добра преграда за светлината и съвсем буквално засенчват слънцето.
Шефа като че се изненада.
— Пясъчни бури? На остров Уайт? Не може да говорите сериозно!
— Е, не същински пясъчни бури. Но за да намалее дневната светлина с…, ами със сто процента, значи се сблъскваме с твърде необичайно явление.
— А вашата задача, господа Мейсън и Хинкман, е да разнищите тъкмо тази загадка.
Хинкман забърбори за носени от ветровете частици, но Шефа се взираше сериозно в часовника си.
— Точно шестнайсет часа. Ако не греша, чувам двигателя на вашия самолет. На добър час, господа. — Той не обичаше многословието. Стисна ръката на Хинкман, после и моята. — Времето е направо прокълнато, Мейсън. Съжалявам, че те пращам да летиш в такава гнусотия, но работата е неотложна, сам знаеш. Дъждът трополеше по покрива и ми се стори, че зад прозореца се мярна синкаво-бял проблясък на мълния.
Макар че тъмните небеса никак не бяха приветливи, имах среща с тях, която не можех да отменя. Малко след четири и половина се бяхме напъхали в кабината, а реактивният самолет беше на пистата. Чакахме разрешение от контролната кула да излетим. Аз седях на пилотското място, а отзад Хинкман едва спираше да си поеме дъх. Макар че също като мен носеше летателен костюм и шлем, които сигурно му бяха непривични, бъбреше неспирно и забързано.
— Има десет основни вида облаци. От слоесто-дъждовните, които се оформят сравнително ниско, до високите перести, пересто-слоести и така нататък, които могат да съществуват и на пет хиляди метра над земята.
Той си говореше, а аз продължавах предполетната проверка. Дъждът бясно плющеше по плексигласовото покритие на кабината. Миризмата на самолетно гориво вече насищаше въздуха. Дестилирахме го от трифидово масло и миришеше сладникаво като круши в печащ се пирог.
— Почти съм убеден, че затъмняващият облачен слой започва ниско — продължаваше Хинкман. — Но тъй като тази гръмотевична буря очевидно се дължи на вида облаци, познати като купесто-дъждовни, нищо чудно да продължава до височина над шест хиляди метра.
Природните стихии сякаш пожелаха да потвърдят мнението на метеоролога и раздвоена мълния разцепи небето. Миг по-късно тътенът на гръмотевицата раздруса самолета на пистата.
— Господин Мейсън…
— Да?
— Нашият замисъл се отличава с изящна простота. Вие ще издигнете самолета през облака, докато не стигнем до невъзпрепятствана от нищо слънчева светлина, за да определим докъде се простира затъмняващият слой.
— Разбирам.
— Тази въздушна машина може ли да набере височина шест хиляди метра?
— Пределната височина на полета е около петнайсет хиляди метра. Това задоволява ли ви, господин Хинкман?
— Да… да, достатъчно е. Долових сериозен спад във въодушевлението му.
Поредната избликнала в небето мълния обля околността с електрическо синьо сияние. Дърветата, превърнати за малко в силуети, приличаха на рошави зверове, струпали се за нападение. Запомняща се картина. И смразяваща.
— А-а… Господин Мейсън…
— Наричай ме Дейвид, моля те.
— О, да, разбира се. Тогава те моля да ме наричаш Сеймор.
— Слушам те, Сеймор.
— Няма как да не забележа, че тази гръмотевична буря изглежда твърде силна.
— Страхотно трещи, нали, Сеймор?
— А-а… да. — В слушалките ми прозвуча бледа имитация на смях. — Така си е, Дейвид. Ъ-хъм, просто се питах…
— Да?
— Всъщност трябва ли да летим в такова време?
— Командир Рейнълдс вече каза, че задачата е неотложна.
— А, да, каза го.
— И ние искаме да открием на какво се дължи това адско затъмнение, нали?
— Да, да, разбира се. Ъ-хъм…, но не е ли… не е ли възможно нашият самолет да бъде ударен от мълния?
— Не, Сеймор, не бих казал, че е възможно. Просто е сигурно.
— Ох, Божичко…
— Не се притеснявай. Вчера катастрофирах със самолет и не вярвам, че чак толкова нямам късмет, за да се случи същото и днес. Ти как мислиш?
— Аз… ъ-хъм…
— Ето я и зелената светлина. Дръж се, Сеймор. Това бебче може да се носи шеметно.
Май го дочух да започва някакви думи, може и да беше молитва. Но ревът на двигателите заглуши гласа му. След миг се понесохме нагоре, където ни очакваше незнайно какво.
