кацане го бе съсипало веднъж завинаги. Казах на Сеймор да се измъкне от кабината. Без да сваляме шлемовете си, ние се плъзнахме по металните повърхности и стъпихме на земята. От всяко движение трепвах и охках.
А тази земя не само беше подгизнала, но и жвакаше кротко под краката ни. Изглежда се бяхме напъхали в мочурище. Нямах представа точно къде сме попаднали на нашия остров или по-скоро на големия. В такова положение бих предложил да изчакаме, докато се развидели. Но понеже можехме да си чакаме безкрайно да просветлее, нямаше какво да сторим, освен да бъхтаме пеша до най-близката ферма или къща и оттам да пратим вест в базата.
Отделих време да проверя внимателно краката си. Макар че подбедриците ми пламтяха от болка, поне знаех, че не са счупени. Не се съмнявах обаче, че при първото събличане ще ги видя привлекателно изпъстрени с натъртвания в приятни оттенъци на синьото и зеленото.
Озърнах се към моя „Джевлин“. Осветлението в кабината беше включено и стигаше да се уверя, че самолетът, общо взето, е здрав. Вярно, едното крило лежеше успоредно на корпуса, по острия нос висеше брада от зеленина. Но все пак кацането не беше катастрофално по последствия. Поне двамата със Сеймор бяхме живи и невредими.
— В аварийния комплект има фенерчета — споделих със Сеймор. — Ще ги взема и ще тръгнем.
— В коя посока? — Той си свали шлема и в светлината от кабината имаше много омърлушен вид. — Не знаем накъде да вървим.
— Право на юг. Ако сме на голямата суша, така ще стигнем до брега. Ако пък сме на нашия остров, няма страшно. Сигурно по пътя ще намерим някоя обитавана къща. Сеймор си избърса челото. Май имаше и немалко пот, смесена с дъждовната вода.
— Добре щеше да ми дойде чаша чай — отпаднало промълви той.
— И на мен, Сеймор.
С тези думи отидох да взема две фенерчета от самолета. Когато се върнах, Сеймор Хинкман, нетърпеливият млад метеоролог, беше мъртъв.
СЕДМА ГЛАВА
САМОТА
Сутринта отворих очи и открих, че вече не съм сам. През покритието на кабината виждах страшни полюшващи се силуети. Десетки трифиди се бяха събрали около падналия самолет, настървени като глутница гладни хрътки преди хранене.
При тях идваха и други. Виждах ги да се тътрят през мочурището към мен, листата им трепереха и се тресяха на всяка крачка. Позяпах ги, хипнотизиран от гледката на толкова много ходещи растения. Може би в този момент преживявах състоянието на мишка, вцепенена от пронизващия поглед на котка. Защото изобщо не се съмнявах, че тези растения са ме набелязали за следващата си засищаща гозба.
Трупът на младока Хинкман не личеше под зеленината на трифидите. Нямах желание да се замислям усърдно какво се бе случило с тялото.
Само по себе си беше учудващо, че успях да поспя при такива обстоятелства — свит в тясната кабина след аварийното кацане, ужасен от смъртта на Хинкман, обграден от трифиди. Обясних си го с последствията от травмата. В най-тежките несгоди човешкото тяло търси убежище в съня. В края на краищата събралото сили тяло има далеч по-добри шансове за оцеляване от изтощеното. Озъртах се към тварите, които се тълпяха около прикования към земята „Джевлин“, и изведнъж осъзнах, че е настъпила чудесна промяна. Виждах.
Светлината се бе завърнала в света.
Размърдах се, пулсът ми се ускори.
Поне имах малко повече поводи за оптимизъм. Вярно, слънцето изглеждаше като блед диск, не по-ярък от кръгче алуминиево фолио, залепено на небето. А и небето беше мътночервено. Но все пак различавах какво има наоколо. И в атмосферата почти не се мяркаха облаци, освен няколко перести високо горе, странно открояващи се във вид на успоредни черни линии.
Щом започнах да въртя глава насам-натам, трифидите се оживиха. Незабавно обсипаха прозрачното покритие на кабината със свирепи удари. Всяко жило оставяше петно лепкава отрова по плексигласа и накрая едва успявах да надникна през него.
Камерите за боеприпаси в изтребителя нарочно бяха оставени празни, за да се намали теглото му и да нарасне продължителността на полета. Жалко. Жадувах да натисна червения бутон на лоста за управление и да пратя по дяволите тези гибелни растения.
Поседях неподвижно, докато укротя трескавото си дишане. Задължително беше да мисля ясно и да реша какво трябва да направя. Щом престанах да се движа, плющенето по покритието секна. Скоро се възцари тишина, нарушавана единствено от лекото почукване на дървените „пръсти“ на трифидите по стъблата им.
Усетих се, че мисля за думите на баща ми. „Растенията говорят — бе ми казал той. — Общуват помежду си, разменят информация, съставят планове, може би дори изразяват своите мечти за господство над света и изтребление на хората.“ За пръв път проумях истински какво чух от него. И повярвах.
Тези адски растения притежаваха интелект. И в момента отправяха зов към съседите си. „Тук има човек. Елате за пиршеството!“
Да остана там означаваше да умра.
Не се съмнявах в това, докато си седях в пилотската кабина, заобиколен от над трийсет трифида, по чиито листа мътно блещукаше червеникавата светлина на деня.
Реших, че явно самолетът се е стоварил на големия остров. Още по-ясно ми беше, че не можех да чакам спасителния екип. Възможностите на нашата общност да организира издирване на паднал самолет бяха твърде ограничени. Ако гръмотевичната буря бе повредила и радара, а не единствено радиовръзката, щяха да имат само смътна представа къде да започнат търсенето, и то при слабо осветление в стотици километри обрасла пустош.
Навън тракането на трифидите леко се забърза и набра сила. Почти ми се вярваше, че и те знаят колко скоро ще бъда принуден да направя нещо. Налагаше се да обмисля своя план логично.
Първо, трябваше да изляза от самолета, за да тръгна на юг към нашия остров.
Бях уверен, че трифидите ще ме нападнат в мига, когато отворя покритието на кабината. Аз обаче още носех своя цял летателен костюм. Бе изработен от дебел гумиран памучен плат, сложех ли ръкавиците и шлема с лицева плочка от прозрачен плексиглас, по тялото ми нямаше да остане дори един квадратен сантиметър гола кожа. На теория щях да съм в безопасност, все едно си седя вкъщи. Ами ако отровата се просмуче през плата? Ами ако започна да се задушавам и по неволя вдигна лицевата плочка?
Прецених, че продължа ли да умувам, май няма да ми стигне храброст. Нямаше що да сторя, освен да нахлупя шлема и да надяна ръкавиците. И после да се поразходя.
Погрижих се шлемът да е закрепен добре (и лицевата плочка да е заключена в долно положение), а ръкавиците да прилягат плътно към неопреновите маншети на летателния костюм, после отворих кабината.
Осъзнах, че съм затаил дъх, когато се надигнах от седалката и се измъкнах от самолета. Мърдах мудно, сякаш напрягах волята си за скок в ледена вода.
Жилата светкавично заплющяха върху мен. Макар че отровата не можеше да проникне през здравия костюм, от мощното бичуване започна да ме смъди кожата, а попаденията по шлема предизвикаха неприятно туптене в шийните ми мускули, пренапрегнати при аварийното кацане.
Веднага скочих на земята и се запровирах между месестите листа като изследовател, напредващ в девствена джунгла. Плексигласът пред лицето ми за секунди беше оплескан с отрова от жилата, светът се превърна в размазана червена картина от шаващи сенки.
Зърнах тежките обувки на мъртвеца, но крачолите вече бяха празни. Съвременните трифиди не се помайваха в излапването на жертвите си.
После, слава на небесата, се измъкнах от гъмжащите растения. Но и докато се отдалечавах тичешком, усещах жилата да ме налагат по гърба.
Изтрих отровата от лицевата плочка с опакото на ръкавицата. Щом видимостта малко се подобри, можех
