Дори не се налагаше да ги ловя, сами се примъкваха към гърнето. Варивото имаше гадничък аромат — смес от сладост и горчилка с тегнещ над всичко остър солен дъх. С по-добрата храна се оправяше и настроението ми. Работата ми спореше. Можех и да се радвам на резултата от труда си. Скоро щях да освободя напълно яхтата от лозите.
Преди всичко обаче беше непоклатимото убеждение, че не съм сам на острова. По някакво чудо, което ме озадачаваше, но и радваше безмерно, дивото момиче бе оцеляло при нахлуването в гъсталака от трифиди. Вярно, още ме отбягваше. Боеше се твърде силно от оръжието, за да се покаже. Но щях да се справя с това, както се справих с хилядите лози, приковали яхтата към острова. С малко тактичност и поднесени бисквити бих могъл да си върна доверието и.
Кроях планове за завръщането у дома, и то с изумителна пътничка на борда.
Но знае се какво става и с най-хитроумните кроежи на мишките и хората…
Сутринта на единайсетия ми ден като съвременен Крузо вдигнах глава да си почина от рязането и зърнах параход, минаващ край острова. В този миг осъзнах, че съм приключил с освобождаването на яхтата. Веднага докопах и запалих авариен факел.
На кораба побързаха да дадат заден ход и да се върнат с кърмата напред към острова. Виждах непознати лица да се взират в мен от палубите. Явно бях интересна гледка за тях — фигура в нещо като скафандър и лъскав шлем, размахала ярко пламтящ факел върху сал от зеленина. А моето внимание бе приковано от непознатия флаг, който плющеше на мачтата на парахода.
Истината, че животът е пълен с изненади, се е изтъркала от повтаряне. И все пак си знаех, че събитията отново бяха взели неочакван обрат.
ДЕВЕТА ГЛАВА
НА БОРДА
Имаше посрещани. И то много. Събраха се на палубата в любопитна, но чудновато смълчана тълпа.
Все още задъхан от катеренето по въжената стълбичка, най-сетне откопчах шлема и го смъкнах от главата си. Як мъжага на шейсетина години с херкулесови рамене се вторачи в мен изпод свирепо настръхналите си гъсти бели вежди. По позата му — разкрачен и сплел пръсти зад гърба си — познах, че това трябва да е господарят и повелителят на кораба.
Накрая той ме заговори. От силата на дебелия му глас шлемът затрептя в ръката ми.
— Добре дошли на борда, господине. — Пронизващият му поглед не се отделяше от лицето ми. — Някои от тия хора… ония, де, дето май са чели множко от боклуците на Стария свят, ви взеха за пришълец от Космоса. Но не и аз, господине. И добре, че е тъй. Щото на оня, боцмана, де, му се щеше да ви пусне едно куршумче в корема. — Изви брадясалата си челюст към мъж с пушка в ръце.
— За всеки случай, нали схващате?
— Много се радвам, че сте го убедили да не стреля.
— Не съм го убеждавал, господине. Аз предпочитах да ви гръмне в крака. Ама имам пътници, дето много се напъваха да ме отклонят от тоя курс.
— Пътници ли?
Вече бях колкото останал без дъх, толкова и озадачен. Внезапното ми избавление от плаващия остров, последвано от срещата с цял куп корави нехайни моряци, съвсем ме обърка. А и заради странния говор на капитана трябваше да насилвам мозъка си, за да го разбера.
— Името ми, господине — продължи страховитият мъж с тътнещия си глас, — е Шарпстоун. Командвам парахода „Малкият Бигъл“. Нали не бъркам, че не сте били по своя воля на това парче носен от вълните боклук?
„Хайде, Дейвид, опомни се! — подканих се аз. — Размърдай си мозъка. Той те пита какво се е случило.“ Доста замаян, отговорих:
— Ъ-ъ… така е. Кацнах принудително тук преди няколко дена.
— Кацнахте принудително. Значи сте пилот?
— Да. Едва не добавих горчиво: „От най-злополучните. Две аварийни кацания за два дена.“
Капитан Шарпстоун попита:
— Пътници имахте ли?
— А-а… имаше един, но…
Обясних му как се озовах в безизходица на островчето и му разказах за смъртта на Хинкман.
— Адски лош късмет — подхвърли капитанът малко по кротко.
— Адски лош късмет…
Изви глава към човека с пушката и останах с впечатлението, че му даде поредица от заповеди. Но заради резкия акцент не долових повече от една-две думи. После пак се обърна към мен и подхвърли небрежно:
— Вярвам, че можем да ви предложим дребни удобства. Няма да откажете един душ и вкусна гозба, нали?
Отвърнах, че няма да откажа, и му благодарих.
— Но първо малко формалности за корабния дневник. Как се казвате, господине, и откъде сте?
— Името ми е Дейвид Мейсън. Аз съм от остров Уайт.
— Как точно се пише „Мейсън“, господине? Казах си фамилията по букви.
— Много благодаря, господин Мейсън, добре сте дошли на кораба. — Едрият мъж тържествено се здрависа с мен. Както и очаквах, пръстите му стискаха като менгеме. — Ще ме извините, но трябва да си поема задълженията. Моите пътници обаче ще се погрижат за нуждите ви. Дръзвам да позная отсега, че и те ще имат въпроси към вас.
Той понечи да се отдалечи, а аз усетих през подметките на обувките си боботенето на двигателите. Единственият син комин на кораба блъвна дим — набиваща се на очи бяла струя под необичайното червено небе. Потегляхме.
— Чакайте — спрях го внезапно. — Чакайте! Засега не бива да тръгваме. Капитан Шарпстоун впи в мен суров и недоумяващ поглед.
— Тъй ли било, господин Мейсън? Пък аз си мислех, че още командвам тоя кораб.
— Извинете… — смънках. — Аз… просто има още някой на острова.
— Нали казахте, че няма оцелели пътници от вашия самолет?
— Вярно…, но имаше едно момиче. Тя…
— Момиче ли? — Той многозначително изви вежда към стоящите наоколо. — И що за момиче беше то?
Убеден съм, че в този миг ме смяташе за бълнуващ луд, който си дърдори за въображаеми момичета, може би и русалки, припичали се на слънце върху сплъстените водорасли над водата.
— Вижте какво, капитане, съжалявам, ако не обяснявам смислено. Аз обаче открих момиче, което живее на острова. Трябва да е на петнайсет-шестнайсет години. Струва ми се, че е неспособна да говори. — Видях, че той се взря в острова, мъчеше се да намери момичето. — Тя започна да се крие от мен.
— Да се крие ли?
— Уплаших я… неволно…, защото стрелях с револвера по трифиди.
— Но ние, господин Мейсън, не забелязахме и помен от някакво момиче. Видяхме вас и групичка трифиди, друго нямаше. — Шарпстоун погледна един мъж на средна възраст. — Курс на югоизток, господин Ший. Скорост десет възела.
— Слушам, сър.
Мъжът закрачи енергично към мостика.
— А вие, господин Мейсън… — Както би се изразила майка ми, капитанът ми взе мярката с поглед от главата до петите. — Пъхнете се под горещия душ, после не е зле и корабният лекар да види как сте.
Почти му изкрещях:
— Капитане, там има младо момиче. Не може да се махне от острова, яде само мръсни плъхове и компания и правят трифиди! Тя ще умре, ако не я намерим!
Капитан Шарпстоун не трепна при моето избухване, сякаш беше издялан от гранит. Но очите му подсказваха, че ще ме окове в трюма или ще измисли друго морско наказание, ако продължа в същия дух.
