когато един моряк надникна през вратата.
— Кльопачката е готова, мой човек — осведоми ме той жизнерадостно. — В пътническия салон, по коридора, първата врата отляво. Няма как да го подминеш.
Благодарих му и отделих малко време да огледам гладко обръснатите си бузи. От здравословната, но ограничена диета през последните дни скулите ми изпъкваха повечко. Но нямах прегладнял вид, въпреки всичко.
Пътническият салон лъхаше на уют без никаква показност с меките си кресла и малкия, но сгряващ душата със съдържанието си бар в ъгъла. А на една маса се мъдреше голям супник, пълен догоре с яхния, която бе претъпкана със зеленчуци и големи телешки мръвки.
Открих, че няма да съм сам. Русокосата Керис Бедекер вече беше там заедно с трима мъже. Те горяха от нетърпение, досущ дечица, чакащи фокусник. Грейнаха в усмивки насреща ми, когато прекосих по чорапи килима.
— Хайде да пропуснем церемониите — подкани ме висок чернокож мъж и посочи супника. — Сигурно сте гладен.
— Няма да отричам. И ще бъда много щастлив, ако повече не вкуся трифид през живота си.
Май ги изненадах, защото се спогледаха недоумяващо. Керис стана.
— Ще донеса рома, който ви обещах. Но не чакайте, моля ви, започвайте с обяда. — Отиде до бара и наля щедра порция. — Между другото, нали нямате нищо против да ви правим компания?
— В никакъв случай.
Тя още държеше бутилката ром, но със свободната си ръка посочи поред всекиго от мъжете.
— Това са моите съратници в приключенията. Ето го Гейбриъл Дийдс.
Чернокожият пристъпи към мен. Беше най-високият от тримата и се движеше със свободната лекота на атлет. Усмихна се топло и стисна ръката ми.
— Радвам се, че сте на борда, господин Мейсън.
— Дейвид, моля — поправих го засмян.
— Достойният господин с русата брадичка е Дек Хърни — нехайно продължи Керис. — Не се оставяйте да ви подмами да играете шах с него. Партиите му се проточват дни наред и слага такъв вонящ тютюн в лулата си, че и месец не би ви стигнал да се съсредоточите. Мисля си, че тези димни завеси влизат в стратегията му.
Дек Хърни беше на около двайсет и три години, направи ми впечатление на дружелюбен, макар и стеснителен човек. Ухили се, изчервен от закачките на Керис.
— Последен, но не и по значение, е Рори Мастърфийлд. Най-запаленият свирач на банджо в целия кораб.
Рори имаше поглед на наблюдателен човек. Носът му пък завършваше с остър връх. Усмихваше се охотно, но малко ми приличаше на оса и се взираше много изпитателно. Завърших ритуала на здрависването, като стиснах неговата ръка.
— Дейвид, появихте се с интересен костюм. С какъв тип въздушна машина летяхте?
Обясних му и той подсвирна впечатлен. После примига, сякаш запаметяваше информацията, за да я използва по-късно.
— Хапнете си, хапнете — приятелски ме насърчи Гейбриъл. — Ще стигне и ако поискате допълнително. А, да. Дек, ще докопаш ли хляба от масата зад теб? Трябва да поохраним тоя човек.
Дек ми подаде чинията с купчина филии.
Яхнията ухаеше превъзходно. И вкусът не ме разочарова. Мръвките обаче ми се сториха удивителни — май бяха хвърляли безгрижно в яхнията цели телешки пържоли. Имаше и жълт зарзават колкото грах. Не го разпознах, но беше чудесен.
Набързо изгълтах няколко лъжици и поумувах как да подхвана огромните парчета телешко само със скромна лъжица в ръка. Тогава забелязах, че другите четирима около масата следят всяко мое движение с възбудата на публика, очакваща илюзионистът да извади заека от цилиндъра си.
Поспрях и се запитах дали не съм забравил нещо или пък случайно не съм проявил неучтивост. Керис обаче се изчерви.
— Моля да ни извините, че ви зяпаме. — Усмихна се виновно. — Но изобщо не сме предполагали, че морето ще ни поднесе нов Робинзон Крузо, и то пилот на реактивен изтребител.
Дек се хилеше.
— Отгоре на всичко готов да се опълчи на вдъхващия ужас капитан Шарпстоун.
Неволно се зачудих какво ли прави подивялото момиче. Съвсем новото и стъписващо преживяване при срещата с други хора сигурно я е объркало.
— Момичето, което качихте на борда… — подхванах аз.
— Не се безпокойте — побърза да ме прекъсне Керис. — Ким Со се е затворила с нея в една каюта. Гостенката ни с удоволствие похапва цяла купа курабийки. А вие харесахте ли яхнията?
— Изумителна е — отвърнах от все сърце. — Нямате представа колко ми е вкусна.
— Още хляб? Заповядайте, вземете си.
— А ромът как беше? — сети се Гейбриъл.
— Чудесен, направо чудесен. Отново започвам да се чувствам човек.
Рори се бе замислил.
— Никак не ви е провървяло, щом се наложи да зарежете самолета си на такова място. Какво се случи?
Разказах му как се опитахме да определим докъде се простира облачният слой, защото отначало предположихме, че той е причинил затъмнението, и как стигнахме до горчивия извод, че гръмотевичната буря е прекъснала радиовръзката ни с базата. Завърших историята с описание на аварийното кацане върху живата рогозка. Разбира се, поприказвахме си и за дребната гадост на природата, която явно не позволяваше на слънцето да свети нормално. Научих, че имат същия проблем в Ню Йорк, значи явлението не беше местно, а глобално.
Огледах оживените им лица, а те наблюдаваха как обирам чинията си с коричка хляб.
— Е, какво ви води насам? За пръв път срещам американци, а и не съм чувал някой да е стигнал до Европа през Атлантика още от Ослепяването.
— Ослепяването ли? — Керис кимна, че е разбрала. — При нас го наричаме Началото.
— Да, бе, Началото — сухо се засмя Гейбриъл. — Аз пък наричам това пресилен оптимизъм.
— Впрочем — обади се Рори — и европейците не пътуват на запад. — Поне не сме чували да се е случвало напоследък — уточни Керис.
Потиснах желанието да си оближа пръстите и се задоволих да допия рома от чашата си.
— Не е трудно да се обясни. Толкова заети бяхме с оцеляването от трийсетина години, че пътешествията в чужбина са ни последната грижа.
— Е, ние обаче смятаме да оправим положението — грейна Гейбриъл. — Обикаляме с това корито от Северния полярен кръг по целия бряг на Европа и Африка чак до екватора.
— Съставяме карти, събираме образци — животни, растения и минерали — допълни Дек.
— И преценяваме докъде са се разпрострели трифидите, доколкото можем — вметна Керис. — Още ром, Дейвид?
— Благодаря, но е по-добре да откажа. Вече ме удари в главата.
— О, между другото — Рори сякаш си спомни за незначителна, но заслужаваща да се спомене дреболия, — отбиваме се при хората по пътя да им кажем „здрасти“. — Усмихна се. — Време е да се опознаем със съседите си. Дейвид, разкажете ни за себе си. Как живеете на остров Уайт?
Последва доста продължителна размяна на въпроси и отговори. Четиримата ме подхванаха с въпроси и аз се стараех да им отговарям по-пълно. По едно време узнах, че корабът вече се е насочил към Ламанша и те се съгласиха по-скоро да седнем на по халба-две бира в Шанклин. След това и аз изкопчих малко сведения за събеседниците си. Всички живееха в Ню Йорк. Те бяха научният екип на „Малкият Бигъл“. Сигурно сте се досетили, че е бил наречен на кораба „Бигъл“, с който Дарвин обикалял океаните. Имало и кораб „Големият Бигъл“, който пътувал на юг край американския бряг със същите задачи. Общо взето, бе им възложено да проверят какво е оцеляло от Стария свят, да установят какви земи са завладели трифидите и да се свържат с разпръснатите отломки от човечеството с далечната цел да бъдат събрани в единна
