глобална организация. — Някои се отнасят равнодушно към това — въздъхна Керис, — А една общност на норвежкия бряг отговори на молбата ни за слизане на брега с няколко точни пушечни изстрела.
— Загубихме двама моряци. — Отнесеният поглед на Рори ми подсказа, че си спомня неприятна случка. — Затова капитанът беше малко наежен при стъпването ви на борда днес.
Докато си приказвахме, започнах да изпитвам едва ли не страхопочитание към тези млади хора. Тяхната жизненост и неукротимата им енергия бяха необичайни. Помня, че си казах: „Ако ги включат в контакта, ще дават електричество за всички уреди на кораба.“ Нито за миг не оставаха в покой, независимо дали бяха изправени или седнали, говореха с изразителни жестове и припряна самоувереност, каквато не бях виждал дотогава. От време на време се чувствах като тъповатия братовчед провинциалист от вицовете. А те жадуваха да научат всяка подробност от живота на моя остров.
— Откъде си доставяте въглища? — попита Дек, лъскайки очилата си, докато заблестяха като хелиограф. — На остров Уайт няма „естествени“ залежи на въглища, нали?
— Ъ-ъ… няма — потвърдих, щом сдъвках поредната бисквита, която те наричаха курабийка. — Почти не използваме…
— Не използвате въглища ли? — Всички се изненадаха.
— А отоплението и осветлението? Нали имате и параходи?
— Имаме, обаче са преоборудвани да работят с течно гориво.
— Да нямате петролни кладенци?
— Не, обаче…
— Не е възможно още да разчитате на стари петролни резерви.
— Така е. Извличаме гориво от трифидите.
— Трифидите?! — Очите на Рори се разшириха като че ли чу върховна глупост. — Но как, за Бога, рафинирате маслото им до гориво?
— Ами, построихме рафинерия, която преработва трифиди в промишлени мащаби. Моят баща и още един човек на име Коукър изобретиха инсталацията преди двайсетина години. Напълно възможно е от маслото да се извлече лек спирт със свойства като на керосина и…
— Чуйте го само! — възкликна Гейбриъл. — Тези приятели изстискват бензин от проклетите растения. Невероятно!
— Получаваме и по-тежки масла за смазки, готвене и лекарства — добавих гордо, но смутено. — И горивото в моя реактивен изтребител беше спирт от трифиди. Различава се от горивата за двигателите с вътрешно горене или…
— Божичко… — отрони изумената Керис. — Най-важно е обаче дали вашите хора биха дали технологията на нашите?
Засмях се доста наивно.
— Не виждам защо да не ви я дадат.
Рори си потриваше брадичката.
— И имате реактивен въздушен флот, така ли?
— Да. Предимно изтребители и леки бомбардировачи.
— Иисусе…
Изведнъж Дек и другите трима се облегнаха назад и взеха да се споглеждат. Май успяха да си кажат немалко неща само с очите. Неочаквано ми се стори, че биха предпочели да се усамотят, където няма да ги чувам, за да си поблъскат главите над казаното от мен.
Накрая Керис подхвана с много премерен тон, от който в ума ми за пръв път се пробуди безпокойство:
— Дейвид, значи твърдите, че вашият остров поддържа военновъздушни сили?
— Да — отвърнах, настроен по-предпазливо. — За самозащита.
— А смятате ли, че сте застрашени от… чуждестранна сила? Не мога да намеря по-точен израз.
— Не стигаме чак дотам. Но се е случвало да ни нападат пирати. По-малките острови от нашата група бяха особено уязвими.
— Значи сте използвали тези реактивни самолети и за атаки?
— Понякога. Гласче някъде в съзнанието ми ме предупреди да си прехапя дългия език.
— Ясно. — Керис поумува още малко. — Нали разбирате защо бихме могли да се обезпокоим, като научим, че общност от другата страна на океана поддържа толкова боеспособен въздушен флот?
— Само за отбранителни цели.
— Но е подходящ и за нападения, нали?
— Права сте. — Усмихнах се и вдигнах рамене. — Моля ви да повярвате обаче, че никой при нас не жадува да стане господар на света.
Рори издиша шумно и впи острия си поглед в мен.
— Дейвид, може би вниквате в затрудненията ни. Ние… тоест нашите хора се излагат на голям риск. Да, отиваме при общностите по цял свят, дружески им протягаме ръка и предлагаме да започнем търговия — да разменяме не само продукти, но и знания. Ала освен това издаваме, че имаме жизнеспособно, самозадоволяващо се общество с достъп до суровини като въглища и дървесина. Кимнах.
— Загрижени сте, че някоя от европейските общности би се опитала да ви нападне и да ви отнеме всичко.
— Не пренебрегваме тази опасност. — Изражението на Гейбриъл се помрачи. — И ние сме си патили от пиратски нападения. Загубихме приятели и близки.
— Затова не бива да се учудвате, че малко се изнервяме, щом научим, че някой има цял флот реактивни бомбардировачи и изтребители — вметна Керис.
— В края на краищата… — погледът на Рори срещу мен не трепваше — … бихте могли да решите, че е по-добре не да търгувате, а просто да ни пратите по дяволите с бомбите си и да си вземете, каквото ви хареса.
— Не сме такива хора — заявих убедено. — Предпочитаме мира. И ние искаме да създадем връзки между различните общности.
Гейбриъл се поотпусна.
— Радвам се да го чуя.
— И ние искаме да имаме само приятели — засмя се Рори, — а не врагове.
— Освен това — изтъкнах — нито един от нашите самолети, дори изтребителите, не може да стигне до Ню Йорк.
— Значи нямате самолетоносачи?
Прихнах.
— Нямаме. Не си позволяваме този лукс.
Изведнъж всички наоколо цъфнаха в усмивки.
— В такъв случай ще бъдем най-близки приятели — обяви Гейбриъл и стана. — Според мен поводът заслужава да си сипем нещичко, за да го отпразнуваме.
Върна се с уиски — толкова силно, че пареше гърлото. Две-три глътки стигнаха алкохолът да зазвънти във вените ми и да проникне направо в главата ми. След единайсет денонощия, през които спах сгърчен в тясната кабина, изведнъж усетих смазваща умора. Керис забеляза, че брадичката ми провисва към гърдите. Каза ми, че са приготвили каюта за мен, и ме съпроводи по коридора с лека стъпка до малка, но уютна стаичка, където ме чакаше току-що застланата койка.
— О, Дейвид, сетих се нещо — подхвърли на излизане. — Шкиперът каза, че би трябвало да пристигнем на остров Уайт утре сутринта. А дотогава се чувствай като у дома си.
Успях да и благодаря, преди да потъна в прекрасен унес без сънища.
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
НОЩ
От кораба до много далечния бряг прелитаха радиосигнали, други се връщаха мигновено през ефира. Предаваше се информация. Задаваха се въпроси. Получиха се заповеди.
Тогава нищо не знаех. Спях в блажено кротко неведение на своята койка под палубата.
Шумът на двигателите се промени. Трептенето от блъскащите бутала се разнасяше по целия кораб,
