— Господин Мейсън, преживели сте неприятни изпитания. Съветвам ви да изпуснете парата, после да приемете нашето гостоприемство.
Корабът вече се отдалечаваше от плаващото островче. Там стърчаха трифиди под мъждивата светлина. Представях си как прекрасното жизнено момиче вижда кораба — единствената му надежда за спасение — да се скрива зад хоризонта. Кипнах и треснах шлема си в релинга на кораба.
— Не можете да я зарежете там!
— Господин Мейсън…
— Върнете ме на острова, аз ще я доведа.
— Няма никакво момиче, господин Мейсън. А сега, за ваше добро, хората ми… — погледът му се спря на двама грамадни вахтени моряци — … ще ви отведат от палубата.
Двамата ме сграбчиха с ръце като лопати. Истинско безумие. Защо ли този човек не приемаше сериозно думите ми?
Направих опит да се изтръгна от хватката им. Напразно. Те бяха ходещи буци мускули. Без да влагат забележими усилия, моряците ме помъкнаха към една врата. Каквото и да сторех или да кажех, нищо нямаше да променя. Момичето щеше да остане на острова. И там щеше да си умре — от глад, от студ, от жилото на трифид. Нямаше никакво съмнение. Никакво.
— Настанете господин Мейсън в някоя каюта — заповяда капитанът.
— И не забравяйте да заключите вратата.
— Капитан Шарпстоун, един момент, моля.
Гласът, който чух, се различаваше коренно от грубата реч на моряците. Беше мек, сдържан и преди всичко женски.
— Капитане, бихте ли погледнали за миг към острова? — настоя този глас. — Има какво да видите.
И вие бихте си казали, че не започнах гостуването си на спасилия ме кораб по най-достойния начин. Но след като оставих зад себе си няколко трупа през последните седмица-две, бях непреклонен, че няма веднага да се натоваря с вината за гибелта на още един човек. Вече можех да се дръпна встрани, защото моряците ме пуснаха. Гледах с немалко злорадство как екипажът се разтърча по палубата, за да подготвят кораба за завой. Капитанът редеше заповедите си с привична лекота.
— Обърнете на сто и осемдесет градуса, навлизаме с острия край напред. Много бавно, господин Ший. Не ща тая мръсна гадост да се оплете във витлата. Господин Либъруиц, пригответе пак въжената стълбичка. Закрепете я.
Облегнах се на релинга. Над мен висеше слънцето — мрачен червен диск в зенита си. Светлината не беше в изобилие. Стигаше колкото да различаваме гнусните дебнещи трифиди и гърбиците, бележещи покритите с водорасли гробници на яхти и влекачи. Гледката би трябвало да е унила и потискаща. Но точно тогава, кълна се в небесата, целият настръхнах от победоносно ликуване.
Ето го и моето диво момиче с коса като огромно тъмно глухарче около главата си. Нейният блеснал от вълнение и (осмелявам се да предположа) страх поглед бе прикован в кораба с бълващ дим комин и пенещи водата витла. Допускам, че за пръв път виждаше такова нещо.
Толкова се радвах да я видя, че сърцето ми преливаше от простичко, дори идиотско щастие. Бях познал, че не е загинала в гъсталака от трифиди. Само Господ знаеше как е оживяла.
Доближи водата, колкото смееше, застана неспокойно върху опасно разръфаната сплъстена зеленина. Притискаше куфарче към гърдите си. Чакаше кораба, който я доближаваше мудно.
Мислено я убеждавах да не загуби смелост и да не се втурне обратно към скривалището си. Огромният кораб, надвиснал над нея, сигурно беше и величествен, и страшен. Но тя май разбираше, че в него е единственият и шанс да оцелее. Въпреки явния си ужас не помръдваше, вкопчена в куфарчето като майка, бранеща бебето си.
— Господин Мейсън, приятно е да ви види човек усмихнат.
Озърнах се към притежателката на мекия женски глас.
Прецених, че е на около двайсет и пет години. Стройна, но не и кльощава. Косата и с цвят между русия и рижия падаше свободно и се стелеше по раменете и в прическа, каквато не бях виждал. Ясните и умни очи имаха особен оттенък на зеленото, а по розово-бялата кожа на лицето и едва личаха лунички. Не беше на палубата, за да се занимава с машинариите — познах това по добре оформените ръце без мазоли. Тя направо излъчваше недоловимото качество, което някои наричат „потекло“. Носеше обаче работни джинсови дрехи, карирана риза и здрави обувки. Практичният избор на дрехи бе смекчен донякъде с розово шалче. Усмихваше се развеселена.
— Не се случва всеки ден някой да се опълчи на страшния капитан Шарпстоун. Поздравявам ви.
— Само исках да ми повярва. Но май избрах най-грубия начин.
— Все пак постигнахте каквото искахте. — Тя кимна към момичето, чакащо пъплещия кораб.
— Коя е тя?
— Не знам. Сигурно се е понесла в морето заедно с това парче, когато се е откъснало от сушата.
Обърнах се да погледна младата жена, застанала до мен. Мозъкът ми, изглежда, работеше твърде бавно този ден, защото чак сега разпознах акцента и макар да бях изгледал стотици холивудски филми в избледнялото величие на киносалона „Сандаун“.
— Вие сте американка — установих учуден.
— Вие, британците, сте невероятно проницателни хора. — Все тъй усмихната, тя плъзна пръсти по ръкава на моя гумиран летателен костюм. — Това ли е на мода сред младежите от вашата страна на Атлантика?
И аз се засмях неволно.
— Не бих казал. Всъщност с голямо облекчение ще го смъкна от гърба си след десет дена непрекъснато носене. Ъ-ъ… впрочем, моля да ме извините.
— За какво?
— За това, че изтъквам очевидното. Изтърсих, че сте американка. Нямах желание да се показвам толкова отчайващо тъп. Но преживях няколко необикновени дни, меко казано.
Загледах се в острия нос на кораба, който лесно разсече плаващата рогозка от водорасли като нож, режещ зеле. В този миг превключиха на заден ход и корабът спря. Един вахтен моряк спусна стълбичката. Промърморих по-скоро на себе си:
— Плаващи острови, трифиди, подивели момичета, дни с нощен мрак. Трудничко се свиква.
— Като ви слушам — благо промълви тя, — имате нужда от изобилна гозба и дълго отспиване.
— Охотно потвърждавам. И може би глътка-две ром, ако се намира на кораба?
— Мисля, че ще можем да напълним някоя и друга чашка. Сега пък аз се държа невъзпитано. — Светлозелените очи се смееха, когато тя ми подаде ръка. — Керис Бедекер от град Ню Йорк.
Отвърнах с кимане и усмивка, макар и бледа от умората.
— Дейвид Мейсън от остров Уайт.
Пак се обърнахме да гледаме как обвитото в парцали момиче се катери по стьлбичката. Дори с куфарчето в едната си ръка беше смайващо пъргава. Споделих откровено:
— Радвам се, че тя се отърва жива и здрава от трифидите.
Керис каза нещо, от което изпаднах в дълбоко недоумение.
— Да-а… — проточи и се взря замислено в страховитите според мен растения. — Доста жалки дребни екземплярчета, не мислите ли?
ДЕСЕТА ГЛАВА
ВЪПРОСИ И ОТГОВОРИ
Предполагах, че ще се храня сам в някоя каюта. Но очакванията ми бяха надминати.
Изкъпах се под великолепните горещи струи на душа. После се преоблякох с панталон и риза от тънък джинсов плат — даде ми ги назаем човек от екипажа, с когото бяхме почти равни на ръст. Засега не можаха да ми намерят обувки по мярка и ми предложиха чифт дебели вълнени чорапи с достатъчно черни шарки по тях, за да приличат смешно на куче-далматинец.
Мина час, след като взехме подивялото момиче от плаващия остров, и усещах боботенето на мощната парна машина, тласкаща кораба през открито море. Сресвах си косата с гребенче, също взето назаем,
