да тичам по-бързо и аз веднага се постарах да избягам от скупчените около самолета растения.
Открилата се пред мен местност беше равна, дори учудващо плоска, и пружинираше изненадващо под краката ми. Струваше ми се, че ходя по гигантски дюшек.
Мислех си, че обяснението е обезсърчаващо просто. Знаех, че голяма част от низините в Южна Англия някога са били мочурища, пресушили ги през средновековието или по-късно. Но със спирането на електрическите отводняващи помпи и задръстването на канавките нивото на водата полека пълзеше нагоре както някога, бавно и неотклонно превръщаше наново земеделските земи в блата.
Спрях за момент да проверя револвера и аварийните припаси, които носех в платнена торба на рамото си. После съсредоточих вниманието си върху джобния компас. Щом открих накъде е юг, набелязах си ориентир на мъждивия червен хоризонт и закрачих.
Докато вървях, погледът ми нямаше на какво да се спре. Тук-там шубраци, но никакви дървета, къщи или пътища. Ръждива на цвят мъгла скриваше хоризонта, а зацапаният ми шлем не помагаше да виждам добре, затова не различавах нищо в далечината.
Едва ли бях вървял и пет минути, когато видях границата между сушата и морето.
Тъкмо започнах да си внушавам, че това трябва да е проливът Солънт, който отделя остров Уайт от Англия, когато прозрях, че съм твърде далеч от истината. Такава гледка за пръв път се откриваше пред очите ми. Земята не свършваше с крайбрежни скали, нямаше и плажове. Тя беше чудновато разръфана по краищата, сякаш бе изгнила до отделни влакна, които прибоят подмяташе насам-натам.
Тръгнах по-бавно към края, а почвата под краката ми поддаваше повече. Понякога кракът ми пропадаше през меката пръст в течността отдолу.
Още веднъж избърсах шлема. Не го почистих кой знае колко, но вече виждах, че този разпокъсан бряг продължава стотина метра вляво и вдясно от мен, а нататък се извива назад в посоката, от която дойдох. Бих могъл да опиша мястото като вдадена в морето част от сушата, само че думата „суша“ подхождаше съвсем приблизително. Тази „земя“ беше измамна. Представляваше шега на природата.
Предпазливо напредвах към морето. Водите му проблясваха в приглушени оттенъци на оранжевото и червеното, отразяващи мрачното небе. Дори подмятаната от свежия бриз пяна беше като ръждясала. Раци колкото супени чинии с мътно зелени раковини щъкаха странично по водораслите. Небесата да са ми на помощ, в какъв свят се озовах?
Питах се отново и отново, докато внимателно се промъквах към бреговата ивица с надеждата, че скоро ще видя пясък или скали. Нямаше ги никакви.
Наблюдавах как по-голяма вълна стигна до брега. Не се разби, а по-скоро се пъхна под „земята“, върху която стоях. Усетих огромния бавен напор, минал под подметките на пилотските ми обувки и продължил навътре в сушата.
Случи се пак. И още веднъж. Ама че работа… Това изобщо не беше земна твърд, а люшкаща се растителна маса. Огромно месиво, плаващо по морето, надигащо се и спускащо се заедно с вълните.
Върнах се във „вътрешността“, където сплетената растителност май беше по-плътна и вероятно би издържала тежестта ми. Защото бях попаднал на великански сал от плавен, скрепени с тънък слой почва. Отдолу бяха само солените дълбини.
Все още таях надежда, че тази огромна плаваща рогозка може и да е опряла в плътна земя. Но след едночасова обиколка по краищата и напълно си изясних положението. Моят „остров“ се рееше свободно по морето.
Я да видим… Не беше немислимо по големите Британски острови, където почти нямаше хора, растителността да е избуяла. Задръстените с тиня реки са променяли руслото си, градовете са пропадали в просмуканите с вода основи. Въпреки всичко ми се струваше малко пресилено да допусна, че грамадно струпване на дънери в река се е покрило с почва, а после ей така се е откъснало и се е превърнало в плаващ сал с площ около двеста декара.
На стотина метра от мен имаше горичка от трифиди, ветрецът поклащаше листата им. Иначе не помръдваха, задоволяваха се да стоят вкоренени в пръстта и да чакат. Дали пък този гигантски гъвкав сал не беше тяхно изобретение? Защо все пак да нямат мозъци в тези техни дървесни стволове? Ами ако са еволюирали толкова ускорено през последните двайсетина-трийсетина години, че у тях е възникнал разум? И отделните растения са развили специални умения. Трифиди военачалници? Трифиди техници? Трифиди инженери? Инженери, чиято задача е да измислят, да създадат и дори да управляват такъв морски съд, който ще ги отнесе до още незавоюваните от тях земи. Хрумването ми не беше ли прекалено невероятно?
Не можех да преценя. Попитайте обаче земеделеца колко бързо би успял магарешкият бодил да превземе една житна нива. Или поканете някой градинар да потвърди, че дори обикновената маргаритка би нахлула, завладяла и присвоила лехите му. После помислете дали на растение, което ходи, общува — и убива, — му е по силите да изобрети такъв сал, за да покори нови владения. Например аз вече знаех как трифидите са слезли на брега на остров Уайт при Байтуотър съвсем неотдавна. Нито за миг не се усъмних, че нашите хора ще открият такова парче оплетена растителност, изхвърлено от вълните на брега. То бе пренесло първите щурмови отряди на нахлуващите трифиди. Но в момента повече ме занимаваше въпросът накъде носят теченията този плавателен съд на трифидите.
Унило си казах, че след време ще узная отговора. Бях забелязал няколко ниски могилки, подаващи се над северния край на сала. Вместо да се свирам в убежището на пилотската кабина, реших да проуча още какви тайни крие този забележителен морски съд.
ОСМА ГЛАВА
ИМА НЯКОЙ НА ОСТРОВА
Находките сред онези гърбици и издутини потвърдиха първите ми подозрения. Под покривалото от водорасли, бръшлян и мъх видях парчетии от дървен кей, може би някога разположен около Саутхемптън или на река Ейвън.
Докато се провирах сред отломките, не свалях шлема от главата си и не вдигах лицевата плочка. Тук- там зърнах в сплъстената зеленина гредите на пристан. На един здрав стълб бе закована табела „Акостиране само с пропуск“, едва разчитащите се букви отдавна бяха избледнели до тънки очертания около петънца черна боя.
Другаде се натъкнах на трийсетгодишните останки от обувка, оплетена във водорасли. Разпознах и кутията на телевизор, без стъкло отпред и кинескоп вътре, а в нея се бе настанил прекрасен рак с най- големите щипци, които бях виждал дотогава. Щом го доближих, той щракна във въздуха — нямаше да отстъпи бакелитовия си дом без борба.
Над мен червеникавото слънце още бледнееше в ръждивото небе. Чайките надаваха толкова натрапчиво тъжни вопли, че само подчертаваха печалната атмосфера. Какъв свят… какъв изискано скръбен свят. Светлина с оттенъка на ръжда, боклуци и отломки на изчезнала нация, почти свръхестествено чувство на самота.
„Мъх, мъх, мъх — последният крал на Ангкор Ват е мъртъв…“
След малко се провирах между покрити с водорасли могилки, по-високи от къщи. С изненада установих, че те са корпуси на малки товарни корабчета, влекачи и рибарски платноходки. Всички са били впримчени в плътната растителна маса и в някой момент великанската рогозка се бе откъснала, за да се понесе по течението към открито море.
Почти хипнотизиран от гледката на това някак нереално опустошение (сцената за мен беше като гробище на всичко, което хората някога са ценили), избирах откъде да мина между килнати на една страна лодки, полупотопени от коварната зеленина. На едно място стърчеше прояден от ръжда комин. На друго зееше отворен илюминатор зад гъсти като в джунгла увивни лози. А в плавателния съд се мержелееха очертания, в които разпознах моряшки койки. Продължих нататък, дърпах снопове водорасли само за да открия написаното с боя име на носа или друг илюминатор, покрит със слой от мъх.
И увлечен, и отвратен от това срастване на човешките творения с природата, изобщо не бях подготвен за следващото видение.
Отместих увиснали клонки бръшлян от туловището на моторен катер с каюта за живеене и внезапно се смръзнах. Притокът на кръв затуптя в ушите ми. Зад илюминатора имаше лице. Двете очи светеха насреща
