— Летим нагоре — неуверено установи Сеймор. — А трябва да кацнем, нали?
— Прав си. За предпочитане е обаче да кацнем на пистата, не в нечии зелеви лехи.
— Искаш да кажеш, че не можем да се приземим, докато не възстановим връзката ли?
— Нещо подобно — потвърдих със свито гърло. — Ще обикалям в кръг, докато те, да се надяваме, оправят техническите си неразбории. Така кръжахме десет минути… Дванайсет. Петнайсет, после шестнайсет. Стрелките за горивото пълзяха към заплашителната червена зона. И още нямахме радиовръзка.
Нямаше и светлина отвъд покритието на кабината. Нямаше го дори нерадостното червено небе. То беше далеч над облаците, през които се носехме. Нашият „Джевлин“ бе като змиорка, плъзгаща се в тинята на особено затлачена река. След седемнайсет минути казах на Сеймор:
— Ако постоим още малко тук, ще трябва да слезем и да продължим пеша.
— Моля?
— Не се стряскай, това е стара пилотска шегичка. Побутнах лоста напред и самолетът се спусна. Канех се да добавя как да използва катапулта на седалката си, ако горивото ни свърши. Но в тази мътилка… пък и Сеймор беше пълен новак в небето… по-милостиво би било направо да му опра пистолета в челото.
При изгубена радиовръзка трябваше да разчитам на приблизително пресмятане на курса, за да доближа пистата и да видя с очите си светлините. Преди излитането гледах как изстреляха сигнални ракети и пролича, че разстоянието между земята и облаците е около триста метра. Ако спуснех внимателно летящия сандък, в който се намирахме, бих могъл да се плъзгам под облака без сериозна опасност да се забием в някой хълм или друго препятствие. Макар че толкова ниско висотомерът престава да бъде точен уред, „Глостър Джевлин“ разполагаше с особено мощни прожектори за приземяване. Дори от триста метра щях да знам дали сме над суша или над вода.
Спусках равномерно изтребителя към височина триста метра. Оставаше ми гориво за около седем минути.
При тези обстоятелства, както и да кацнех, можех да очаквам голямо друсане.
Бях пресметнал, че съм летял в широк кръг при издигането над облаците. В средата на този кръг с радиус почти двайсет и пет километра трябваше да се намира остров Уайт. Струваше ми се, че ако се насоча по линия, пресичаща кръга на височина около триста метра, ще видя светлините на пистата или поне на градчета и селца.
Но не предполагах, че времето ще бъде още по-гнусно от преди.
Дъждовните капки биеха по плексигласа над главите ни като куршуми от картечница. А прожекторите на самолета открояваха само още дъждовни струи, оплетени и кълбящи се като дим. Поне наглед имах три възможности, докато съм в полет.
Първата: да летя през дъждовната вихрушка и обърканите ветрове, които блъскаха изтребителя. Втората: да летя в абсолютната тъмница на облаците. Третата: да се махна от облаците и мрака, като избера мътните червени небеса над тях. (Говоря за небеса само в смисъла на въздух високо над нас, иначе онези простори над облаците приличаха по-скоро на ада, и то смразяващо мрачен ад.)
В действителност обаче възможностите ми за размотаване горе намаляваха бързо. Стрелките за горивото доближаваха кулата, а още нямах връзка със земята, затова не оставаше друг избор, освен да продължа под буреносните облаци. Летях още трийсетина секунди с петстотин километра в час, а самолетът се мяташе в зоните на турбулентност като перце в морски бриз. Гъстата дъждовна пелена отразяваше заслепяващо лъчите на прожекторите. Насрещният поток виеше скръбно край крилете.
Пулсът ми се ускоряваше, капки пот се стичаха неприятно по гърдите ми.
Отхвърлих втората и третата възможност. Спуснах се. Все още не виждах земя под себе си. На тази височина обаче (висотомерът се колебаеше около нулата) нищо не пречеше да забия трийсетгодишната въздушна машина в някой заоблен хълм на остров Уайт.
— Дейвид… Дейвид, виждаш ли вече пистата?
— Не. Бездруго не виждах нищо пред себе си.
Отнех от тягата и намалих скоростта до четиристотин километра в час. Носът на изтребителя се наведе още малко и доближихме твърдата земя с няколко метра.
— А стига, бе… — ахнах аз.
— Какво не е наред? — отзова се Сеймор.
— Море — сопнах се. Изведнъж зърнах вълните на броени крачки под нас.
Покриваше ги бяла пяна. Внезапните пориви на вятъра бяха разбунили морето в кипящо месиво.
Не биваше да си изпускам нервите. Нямаше смисъл да набирам височина. И без това, кажи-речи, нямахме гориво. А ако престанех да виждам морето, нямаше да знам и кога сме се озовали над сушата. Завих наляво и едното крило едва не бръсна по вълните. След миг носът сочеше на север. Сега трябваше да стигна до земя — или нашия остров, или по-големия отвъд. Не че все още имаше значение. Налагаше се да приземя самолета през следващата минута, иначе рискувахме да си намокрим не само краката.
— Дейвид, според мен…
— Не сега, Сеймор. За около минута трябва да съм много съсредоточен.
Той си затвори устата. В лъчите на прожекторите морето под мен беснееше. Стори ми се, че различавам и отделни солени пръски, литнали нагоре към самолета. Под датчика за горивото замига червена лампичка. Не е задължително човек да е вещ в авиацията, за да знае какво означава това. Подръпвах лоста назад, мъчех се да запазя скъпо ценната локвичка гориво, която едва ли покриваше и дъното на резервоара. „Кротко и полека…“
Точно пред нас. Тъмна маса. Тя не отразяваше светлината на прожекторите.
Зарекох се, ако това не е суша, да си изям шапката заедно с кецовете за десерт.
Не забелязвах никакви скални издатини, дървета или къщи. Приличаше на равно пасище. Нямаше начин да спусна колесниците. Ако предният само закачеше вдлъбнатина или заешка дупка, щяхме да се премятаме презглава. По принуда щяхме да се плъзгаме по гладкия корем на самолета.
— Дръж се здраво — наредих на Сеймор. — Кацаме.
Кацането ми изби от главата интереса към практически всичко, което можеше да ми предложи този наш голям свят.
По някое време отворих очи и се заблудих, че се събуждам в леглото си.
Чувах обаче някакво трополене по главата си. Опипах я предпазливо с пръсти. Никакво усещане, И пръстите ми бяха изтръпнали.
Внезапно съзнанието ми се проясни и разбрах, че още седя в самолета. Трополяха капките дъжд по моя алуминиев летателен шлем. Някой бе вдигнал покритието на кабината.
Болеше ме шията. Не ми допадаше и стрелкането на болката в подбедриците ми. Разкопчах предпазните ремъци и изпъшках.
— Дейвид — извика някой в ромоленето на дъжда, — добре ли си?
Кимнах. Това изостри болката в шията ми, но поне всичко се движеше както му се полага.
— Сеймор? — подвикнах в отговор.
— Какво?
— Още ли си в кабината на самолета?
— Да. Реших да чакам тук, докато се свестиш.
— За Бога… И откога седиш така?
— Към половин час.
— Ама че си идиот! В резервоарите може би имаше достатъчно гориво да ни пръсне на парченца. Защо не се махна?
— Не знаех. Съжалявам.
Сетивата ми възвръщаха нормалното си състояние и макар че около самолета пак цареше адският мрак, виждах как дъждът отслабва. Досещах се, че има за какво да сме му благодарни. Бе угасил всички пламъци и охладил сгорещения метал, който иначе можеше да възпламени остатъка от горивото и да ни изпепели.
Без особена надежда опитах да включа радиото и опасенията ми скоро се потвърдиха. Аварийното
