рождените дни… — подсмихнах се — … а дори и имената.
— Приятелят ти Мич е изтеглил лекия жребий в живота.
— Твоите повече ли са?
— Хъм… — Тя кимна усмихната. — При последното преброяване имах сто и петнайсет братя и точно сто и двайсет сестри.
Разкикотих се и зачаках да чуя в какво е солта на шегичката. После долових, че не ме занася.
— Да му се не види…
— А ти си въобразяваше, че Мич си има проблеми. — Все тъй засмяна, тя докосна брадичката ми. — Ако това твое чене увисне още малко, ще нащърби палубата. Я да видим… — И тя се наведе над релинга, косата и се развя назад от ветреца. — Появи ли се вече този остров?
Осени ме дребно прозрение. Изолираните общества се развиват твърде различно едно от друго. Ние имахме Домове на майките. Ню Йорк пък се перчеше със семейства, в които има над двеста деца…, макар че как успяваха да извъртят този номер, само Господ знаеше. Но поне в едно бях убеден — по принуда щяхме да разширим смайващо кръгозора си. Трябваше да възприемем девиза: „Да живеят различията!“ Иначе щяхме да се сблъскаме с избуяли предразсъдъци, таящи в себе си заплаха.
И докато се питах как ли американците от кораба ще се справят с културния шок при срещата с провинциалната ни общност на остров Уайт, погледът ми се отклони към мъждукащото слънце. Едва сега открих, че с него става още нещо неприятно. Много неприятно.
ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
НЕОЧАКВАНО ПРЕПЯТСТВИЕ
— Дейвид? Какво не е наред?
Стрелнах Керис с толкова яростен поглед, че тя се отдръпна.
— Корабът! — сопнах и се. — Плава в скапаната обратна посока!
— Как така в обратната посока? Отвеждаме те у дома.
— О, не, по дяволите… Как не се сетих досега?
— Дейвид…
— Направо ми се навираше в очите от двайсетина минути.
— Дейвид — смутено завъртя глава Керис, — Не разбирам какво…
— Погледни слънцето.
Разтреперан от гняв, аз посочих кървавочервения диск в небето.
— Какво му е на слънцето? Не виждам…
— И аз не виждах. — Поех си дъх. — Слушай, Керис, сега е преди обед. Слънцето още се издига. Само че над кърмата — зад кораба! А трябваше да е отпред. Това означава, че сме се отправили на запад, а не на изток!
— Не мога да го проумея. Нали уж щяхме…
— Уж щяхте да ме откарате вкъщи. — Изгледах начумерено мостика. — Но май е имало промяна в плана.
— Дейвид?…
— Ще си поприказвам с онзи капитан Блай2 или както му беше името! Вбесен, че ме изпързаляха така, аз се качих на мостика.
— Добро ви утро, господин Мейсън. — Капитан Шарпстоун пак стоеше с ръце зад гърба. Не ме погледна, взираше се в червения хоризонт. — Дано сте се наспали добре. — Обърна се към офицер зад себе си. — Скорост осемнайсет възела, господин Леман.
— Капитан Шарпстоун — подхванах аз, — какво става?
— Постигаме дяволски добра скорост, господин Мейсън. Ето какво става.
— Да, но сте сбъркали посоката.
— Няма никаква грешка.
— Не плавате ли на запад?
— На северозапад, господин Мейсън.
— Но защо? Нали щяхте да ме върнете у дома на остров Уайт.
— Променихме плановете си, господине.
— Защо се разбързахте толкова? Не можехте ли първо да ме оставите на острова?
— Такива заповеди получих, господин Мейсън.
— Едва ли ви оставаше повече от половин денонощие път от острова. Защо да не…
— Господин Мейсън, когато получите заповед от своя командир, вие я изпълнявате, нали? Бе ми заповядано от най висшите власти да завия обратно и да се отправя с пълна пара към своето пристанище. Нямам друг избор, освен да се подчиня. Или сте ме помислили за някакъв бунтар, господине?
— Не може ли да се обадите на вашето командване и да обясните къде сте? А ако привършвате запасите, нашите хора с радост ще ви…
— Господин Мейсън! Във вашата професия може и да е приемливо да оспорвате заповедите на командира си, но в моята това се смята за неподчинение. Значи е недопустимо. — Той впи поглед в мен изпод свирепо щръкналите си вежди. — Не се съмнявам, че ще бъде намерен начин да ви върнат невредим при вашите близки, щом бъде практически възможно. Но засега курсът ни е на северозапад.
— Към Ню Йорк ли?
Вместо отговор той се загледа упорито през панорамния прозорец на мостика. Усетих нечии пръсти да докосват ръкава ми. Керис ми подсказа с кимане, че е най-добре да оставя капитана на мира.
Макар още да скърцах със зъби, отидох с нея в пътническия салон. За жалост трябва да призная, че там и се наложи да изслуша мнението ми за заповедите, които капитанът бе получил. Както се бях разгорещил, изпъстрих думите си изобилно с най-долния английски жаргон.
Какво бихте сторили в такова положение? Ако откриете, че вместо да ви отведе у дома, корабът ви отнася към чужда земя? Ще вдигнете едноличен бунт, може би? Едва ли.
Въпреки това почти през целия ден крачех ядосан по палубата и се зъбех на всеки, чийто поглед срещах. Керис, Гейбриъл, Дек и Ким Со, момичето с азиатските черти, не криеха съчувствието си. Потвърдиха обаче, че капитанът е длъжен да изпълнява заповедите. Колкото и непреклонен да беше капитан Шарпстоун, прояви и справедливост. След обяда с толкова огромен бифтек, че се опулих, ми предложиха да съчиня съобщение до моето командване.
В пристъп на носталгия написах, че съм добре, но плановете са се променили и ще се върна в не чак толкова далечното бъдеще. После нямах друг избор, освен да се насладя на пътуването, доколкото мога.
Скоро така свикнах с боботенето на двигателите, че не го забелязвах. Първият ми унил ден завърши, когато слънцето, бледо като червеникава тухла, сякаш угасна в океана.
С нови обувки на краката се поразходих по палубата заедно с Керис. Не се борихме дълго с нощния студ и се върнахме в уютния салон, където Гейбриъл седеше до една маса и пишеше, а Рори лениво пощипваше струните на своето банджо. Прекарах около час в спокойна игра на карти с Керис, без да знам каква изненада ще ме сполети скоро.
Малко след девет часа влезе Ким Со, цъфнала в усмивка. Отначало бях готов да заподозра, че ми е подготвила някакъв майтап. Тя все се озърташе през рамо и лъскавата и черна плитка се люшкаше. Огледа всички ни, засмя се до уши и изрече:
— Може ли да ви запозная с нова гостенка?
На вратата нерешително се показа момиче на около петнайсет години. И нейното лице грееше в широка усмивка, а погледът и шареше по всички ни. Щом ме зърна, ухили се още по-весело. Посочи с пръст, разкикоти се и подвикна:
— Човек бум-бум! Човек бум-бум!
Как се бе преобразило моето диво хлапе от островчето… Отначало изобщо не я познах. Тъмното глухарче на бухналата и коса бе подрязано с вкус. Беше се изкъпала и носеше чисти дрехи. Промяната ме изуми, но и зарадва. Ким Со кимна насърчително на момичето и пак ни изгледа с горда усмивка.
— Искам всички да се запознаете с Кристина.
