това не продължи много. Едва излязохме от пристанището и вече бяхме провесили глави зад борда с еленски рев.
— Еленски рев? — засмях се. — А, ясно. Mal de mer.
— Точно така… да му се не знае, сигурен съм, че тази мрежичка мърда. А след пристъпа на mal de mer започна пристъп и на mal du pays.
Mal du pays? Не много разпространеният френски израз за тъга по родината ми разкри още нещо за Гейбриъл. Образованието му безспорно е било първокласно.
— Досещам се, че екипажът ви е наричал „Олозите“ заради вашите професии, нали?
— Уцели десетката, Дейвид. Аз съм биолог, специалността ми са растенията.
— А Дек какъв е?
— Геолог. Ако случайно попаднем на петрол или полезни руди, искаме да ги проучим. Керис е нашият зоолог. Тя се опитва да установи как животинският свят понася всички онези прелестни люшкащи се трифиди.
— Зле, предполагам.
— Плъховете не са чак толкова зле.
— Искаш да кажеш, че обират остатъците, след като трифидите излапат по-едрите мръвки?
— Веднага се досети, Дейвид. Дявол да го вземе, тази мрежичка сякаш расте пред очите ми. Мой човек, трябва да ми покажеш как го въртиш този обратен сечен удар. — Гейбриъл измъкна топчето от мрежата и ми го подхвърли, за да бия сервис. — Ким Со се занимава с антропология. Изследва как малцината останали окаяници се справяме с оцеляването.
— Ами Рори?
— Той е изключение. Стихията му е дипломацията. Нещо като бродещ посланик. Поверено му е да създаде връзки — желателно съюзнически — с общностите, на които попаднем.
— Не вярвам да му е много лесно всеки път.
— Напълно прав си… А, тази точка е за мен, старче. — Той изпълни сервиса и топчето профуча край ухото ми. — Скоро ще спечеля гейма. — Пак подхвана разговора. — Вероятно и вие сте се натъквали на същото отношение. Хората се плашат, че и малкото храна, която отглеждат с пот на чело, ще им бъде отнета от бандити. Затова се затварят в своите общности, стават отчуждени и потайни.
— Мога да ги разбера.
— Е, да, но е време да съборим тези прегради помежду си. Не може вечно да се свираме на смотаните си островчета със смотаните си фермички в смотаните си дребни светове. Задължително е да общуваме помежду си, за да основем международно съдружие.
— Втора версия на Обединените нации ли?
— Защо не? Но някои типове, затворили се в мъничките си европейски твърдини, дори не смеят да включат радиопредавателите, за да не привлекат нечие внимание. Можеш обаче да заложиш сума ти пари, че всички до един слухтят до приемниците и се стараят да разузнаят всичко възможно за съседите си.
— Нищо не знаехме за Ню Йорк — подхвърлих аз.
— Значи и вие поддържате радиозатъмнение?
— Ето, гейм. — Топчето се фрасна толкова силно в хилката ми, че се сцепи на две равни половинки. Без да се запъне, Гейбриъл продължи: — Няма спор — работим със слаби предаватели, сигналите не стигат по- далеч от петдесетина километра. И ние сме си патили от пиратски нападения. Дори сме си имали големи неприятности, преди да изберем новата управа преди двайсетина години и да заздравим отбраната. Сега накани ли се някой да ни цапардоса, по-добре да размисли, защото така ще го халосаме в отговор, че ще му е за последен път. Искаш ли кафе?
Не можех да устоя на това превъзходно кафе. Седнахме на края на масата, отпивахме от хартиените чашки и си приказвахме за щяло и нещяло. Обсъждахме каква може да е причината за мрака, обгърнал плътно цялата планета. Споделяхме истории за семействата си и детските години. Разказах му как пусках да летят моделите на самолети, които сам правех, стигнах и до момента, когато любимият ми ракетоплан се издигна във въздуха. Описах му как изпадналият в паника клисар удари църковната камбана, защото си въобразил, че отново падат реактивните снаряди от времето на войната с Хитлер.
Гейбриъл избухна в кикот, дълъг и гръмогласен, пляскаше се по бедрото толкова безмилостно, че май си направи някоя синина.
После плъзна замислено грамадния си палец по ръба на хилката.
— Лесно е да забравиш хубавите дни, които си имал като хлапе. Аз отглеждах зайци, ама много. Те се развъждаха неуморно и не забелязвах, ако един-два липсваха. Нали разбираш, баща ми понякога вземаше месо за трапезата. — Засмя се. — Имах си и слабост. Филмите. Всяка събота бях пръв на опашката пред „Люис“. Това е голямо подземно кино на Бродуей. Страшно си падах по смехориите. Гледал ли си ги? Бъстър Кийтън, Лаурел и Харди, Аркина Росета? Само че не харесвах Чаплин, имаше много лиготии. Обожавах и каубойските историйки. С колкото се може повече престрелки. Но накрая ме догнуся да гледам как хората убиват други хора.
— Брей…
— Ами да, откакто татко гръмна мама. Пуф… право в сърцето.
Промърморих сащисан:
— Извинявай, Гейбриъл. Не исках да…
— Няма нищо, Дейвид. — И той махна с ръка смутен. — Случи се отдавна. Казаха, че било от непоносимост към химикала.
Нямах желание да го разпитвам за „химикала“, който спомена. Но той като че разгада изражението ми.
— И химикалът е нещо ново за теб, нали? — попита невъзмутимо.
Само кимнах, защото не намерих думи, които да не прозвучат неуместно, но приветливата усмивка отново огряваше лицето му.
— С химикала стерилизират мъжете чрез инжекция. — Показа с жест забиването на спринцовка в ръката. — Мисля си, че на двайсет и шест години татко беше твърде стар за процедурата. Малко го изкара от релсите. — Чукна с пръст по слепоочието си. — На мен изобщо не ми навреди. Но пък нямаше как да ми липсва онова, което не съм опознал, ако схващаш. Схванах, и то добре. И се ужасих в мислите си. Все тъй усмихнат, той добави:
— А щом получих „розовата карта“, веднага ме приеха в „Гимназията на скопците“, както я наричахме. — Прихна, сякаш му беше забавно. — И получих най-страхотното образование, на което може да се надява човек като мен. Сега си имам удобен апартамент наред с работа, която не бих заменил с нищо. Ей, Дейвид, разлял си малко кафе. Да ти долея ли?
Благодарих му и отказах… Исках да изляза на въздух… Похвалих го за играта… обещахме си реванш. И без лицето ми да издава какво мисля, напуснах помещението.
Времето минаваше. Понякога нощта по нищо не се различаваше от деня. Гъсти облаци се стелеха под избледнялото слънце и отнемаха дори оскъдната светлина. А корабът бумтеше напред, витлата пенеха водите на Атлантика и носът неотклонно сочеше на запад. От време на време вятърът духаше смразяващо. От тъмата напираха снежни пелени. Някой бе казал, че юнската снежинка е злокобна. Убедих се, че не е бил далеч от истината. Вместо топъл летен ден виждах край илюминатора да прелитат вълни от снежинки. Може би нямаше да има затопляне. И след няколко мрачни години целият свят щеше да се скове под дебел пласт смъртоносен лед.
Кой знае? Земята ще кръжи около Слънцето хиляда или милион години, или пък до края на вечността в своя леден ковчег. Без дори жалък микроб да е останал някъде по нея.
Избърсах капките влага от стъклото на илюминатора. Зад него имаше само плътен мрак, омърсен единствено от тези съскащи снежни повеи.
Отдавна мъртвият поет е бил прав. Снежинка през лятото — това наистина е злокобно.
— Здравей, човек бум-бум!
Кристина засия насреща ми от другия край на пътническия салон. Дебелият пастел в ръката и рисуваше човечета с ръце и крака като клечки. И аз се засмях, после опрях длан в гърдите си.
