обаче, ставаха по-отчетливи. Там от мъглата изплуваше някакъв омагьосан Вавилон, чиито шпилове и кули се извисяваха към небето. Вълшебна твърдина, понесла се по вълните.
Така се прехласнах по гледката, че не усетих кога Керис е застанала до мен.
— Въздействащо, нали? — промърмори.
Озърнах се към блесналите и зелени очи, а тя добави тихо:
— Родният ми дом.
ЧЕТИРИНАЙСЕТА ГЛАВА
МЕТРОПОЛИС
Снимки, рисунки, филми, дори картинка на тенекиена кутия от бисквити — познавах какви ли не изгледи от това място. Но видението на здания, реещи се тайнствено и някак вълшебно над мъглата, ме изпълни с почуда.
До мен с разрешена от ветреца коса и Керис стоеше като омагьосана. Явно човек не можеше да се насити на тази гледка, колкото и пъти да му се яви. Накрая Керис промълви:
— Той е великолепен, нали?
Признах, че „той“ наистина е великолепен.
Мъгливите кули вече изпъкваха като отчетливи небостъргачи. Дори от около двайсет и пет километра веднага разпознах обтекаемата симетрия на Крайслер Билдинг, а по-агресивните неомегалитни очертания на Емпайър Стейт Билдинг се извисяваха близо до него. Преди много време Хърбърт Уелс бе написал: „Ама че смешно местенце е Ню Йорк — всичко стърчи и е обсипано с прозорци.“ Помислих си, че великият творец не е бил справедлив към този очароващ пейзаж. Никак не е бил справедлив.
Въпреки проникващия до костите студ, по мълчаливо съгласие решихме да останем на носа и да гледаме. Горе, на мостика, по-скоро се усещаше, а не се забелязваше страховитото присъствие на капитан Шарпстоун, водещ своя кораб и екипаж към сигурността на родното пристанище. Скоро погледът ми започна да се спира на риболовни корабчета, които изпъкваха като мастилени петна върху морето, а един разрушител, настръхнал от големи оръдия и ракети, пазеше подходите към кейовете.
Цветът на водата се промени в тинесто кафяво — от открито море навлизахме в сливането на Хъдзън, Харлем и Ийст Ривър. Двигателите на кораба намалиха оборотите си с доближаването към града, който сега надвисваше колосален над нас.
Не след дълго откъм левия борд подминахме прочутата бронзова дама — Статуята на свободата. Въпреки мижавата светлина личеше зеленият и оттенък. Видях натъжен, че някой безмилостно я е осквернил. Очите и бяха избити с взрив от лицето, оставяйки огромната статуя сляпа и чудовищно обезобразена. На самия остров около нея десетина оръдия бяха обърнати към морето, дулата им просветваха мътно.
Обърнах се да разгледам Манхатън и небостъргачите вече се извисяваха до нас, прозорците им отразяваха все същото мрачно слънце — милион матовочервени очи сякаш се вторачваха неприветливо в мен, Дейвид Мейсън, странник в тази наистина твърде странна страна.
Всевъзможни плавателни съдове обикаляха из пристанището — влекачи, траулери, лоцмански катери, полицейски моторници, шлепове, имаше и най-различни платноходи. Това ми подсказваше много за живота на този изгладнял за природни ресурси народ. Различавах пътищата, проникващи право в сърцето на града през каньони от стомана и бетон. Имаше и коли — хиляди камиони, автобуси, микробуси с какви ли не форми и размери, надули клаксоните си и огласящи въздуха с рев на двигатели като неспирни сдържани гръмотевици. Ярко светеха фарове, включени по пладне.
В тези мигове Керис се усмихваше с облекчение. За нея тук беше родината и. А за мен… е… не бях виждал нищо подобно. Чувствах се напрегнат. А главата ми не спираше да се върти наляво-надясно от желанието да огледам всичко наведнъж.
Земя на чудеса, на изумление, на почти свръхестествено великолепие. Тогава у мен се разгоря особен, почти животински глад. Исках… не, жадувах да се гмурна в този водовъртеж от движение, светлини и звуци.
Стори ми се, че се бавихме безкрайно, но накрая вързаха кораба за един кей. И скоро слязох по подвижното мостче, за да узная какво може да ми предложи този необичаен нов свят.
Имаше нещо като официално посрещане. Няколко жени и мъже тутакси тръгнаха с Кристина, чиято ръка Ким стискаше насърчаващо. В някакъв смисъл все още се чувствах отговорен за момичето и попитах Керис къде я отвеждат. Керис ме увери, че ще се грижат добре за нея.
— Единствената опасност е да се превърне в знаменитост. Същото важи и за теб, Дейвид. — Очите и заискриха. — Погледни… До пристана, по който ходим, е трябвало да спре „Титаник“ през 1912 година, ако бе прекосил успешно Атлантика… Разбира се, не знам дали ще приемеш това като добро знамение или лоша поличба. — Усмихна се на пристъпилите към нас униформени мъже. — Е, май ще трябва да се спазят някои формалности, преди да те настаним в хотела.
Цял час попълвах формуляри в митническата служба. Снимаха ме в профил и анфас за имиграционното ми досие. После човек със златни ширити по униформата си ми стисна ръката, приветства ме като гост на Ню Йорк и ме покани да мина през изхода, където ме чакаше кола.
Седнах отзад до Керис и се дивях на града, докато возилото бавно се промъкваше из претъпканите улици. Какво да кажа? Гледките, звуците, дори ароматите на екзотични гозби — всичко това беше същинско нашествие срещу сетивата ми. Очите ми се разширяваха, главата ми се навеждаше, въртеше, накланяше накъде ли не, защото исках да попия всичко. По улиците минаваха хора от какви ли не раси, имаше знаци и указатели със загадъчно звучащи имена — Трайбека, Чайна-таун, Малката Италия, легендарния Бродуей. Барове, магазини, закусвални, ресторанти, преливащи от живот. И всеки крачеше с устрем, който показваше неоспоримо енергията и решителността на тези хора.
Дори слънцето грейна по-ярко в доскоро мърлявото небе. Насищаше града с мека червена светлина, сградите засияха във всеки оттенък на червеното от тъмна мед до златисто. В разбърканата купчина първи впечатления се избистряше ясната представа за един чист град — добре уреден и процъфтяващ. В този момент се чувствах като древния британец, пропътувал с дрехите си от животински кожи разстоянието до имперския Рим на цезарите. Как ли се е смайвал от статуите в героични пози, огромните храмове, високите колони и изисканите граждани, отрупани с коприна и накити. Внезапно се сетих за своя роден остров. Затънтена провинция с криволичещи пътища, по които трополят теглени от коне и каруци. Миш-маш от овехтели селца, обитавани от сънливи дръвници. Твърде окаяно място в сравнение с това пред мен. Не след дълго колата спря пред грамадно здание.
— Твоят хотел — осведоми ме Керис и се засмя, защото сигурно изглеждах сащисай. — Не се безпокой, Дейвид. Вече те очакват. Би трябвало да са доставили и нови дрехи за теб… Пратих радиограма с мерките ти. Макар че трябва да се погрижим и да имаш по-подходящи обувки… Моряшките ботуши просто са неуместни в Манхатън.
Приличах на дете по Коледа, широко отворило очи от смайване, втурващо се от една изненада към друга. И все пак ме бодваше чувството, че съм неверен към старата си родина на онзи тих остров, от който ме деляха хиляди километри. Тя даде безопасно убежище на семейство Мейсън. И всичко, що растеше и пасеше по покритите със зеленина земи, ме бе хранило и обличало. Общността направи каквото можеше да ме образова и развлича. Но този туптящ от живот метрополис предлагаше несравнимо повече.
— Какво е това? — попитах бармана в хотела.
Ухили ми се.
— Телевизия, сър.
Мигновено пламнах от смущение. Знаех много добре какво е телевизия. Бях виждал предостатъчно прашни, остъклени отпред кутии, захвърлени в градински сайванти. Но не бях зървал…, ами не мога да подбера по-подходяща дума… оживял телевизор. По екрана на закрепения високо на стената апарат се сменяха цветни образи. Стори ми се, че за някакви си пет секунди (несъмнено бяха повече) се мярна трупа танцьорки, облечени в стъписващо розово и мятащи дългите си крака в стремителен ритъм. После се появи русо момиче, за да каже колко обича пуканки „Попе“. След това една дама заяви, че винаги пазарува в „Мейсис“. Незабавно я смениха войници, които първо маршируваха, после настъпваха с огнехвъргачки към
