— Дейвид Мейсън — изрече тя оживено. — Да. Дейвид Мейсън? Време ли е за вечеря?
— Не — уверих я, слисан от нейния напредък. — Има още време до вечеря.
Керис вдигна глава от страницата на доклада, който пишеше.
— Кристина наваксва като спринтьор. Още годинка-две и може да кандидатства за нашия Изследователски екип.
— Значи и тя ще е от „Олозите“?
— Олозите ли? О, говорил си с екипажа, така ли?
— Не. Гейбриъл ме просвети. Откровено казано, моряците ме отбягват.
— Не си го слагай на сърцето. Отбягват и нас. Е, малко взаимно недоверие никому не е навредило. Искаш ли уиски?
— Ами… ъ-ъ… ако смяташ…
— Хайде, де, направи ми компания. Слънцето май вече е залязло, ако ще и да не виждаме проклетото светило. Тя гъвкаво измъкна дългите си крака изпод масата и прекоси стаята с толкова интересната за мен полюшваща се походка. (Гейбриъл я описа като „дръзка“ и ми намигна многозначително.)
— Ако питаш мен — подхвана Керис, докато пускаше ледени кубчета в широки чаши, — екипажът малко ни завижда за угодийките. — Разклати бутилката уиски към мен. — Докато са в морето, те са на сух режим. Зърнат ли ни с някоя освежителна чаша в ръка, направо се вкисват. Това ще ти стигне ли?
Показа ми чашата, в която бе сипала щедра порция.
— Да, предостатъчно е, благодаря ти.
Кристина ме изгледа строго.
— Гадна бира.
Направи гримаса — кръстоса очи и разклати глава в убедително подражание на човек, който се е увлякъл в издигането на чашките. Керис се засмя.
— Нещо ми подсказва, че след няколко месеца нашето дете на природата ще бъде същинска нюйоркска тийнейджърка… Наздраве!
След два-три дни бях свикнал с морето. Приспособих се и към всекидневието на кораба. Храната беше в невероятно изобилие. Имаше горещо кафе по цял ден. Често разговарях с „Олозите“. Керис Бедекер и Гейбриъл Дийдс се държаха най-приятелски. (Макар че Гейбриъл с огромно удоволствие ме разгромяваше на тенис на маса. Въпреки всичко изтръгнах една-две победи. Показах му и основите на крикета с помощта на картонена тръба и топка от чифт чорапи. Ах, колко сладко е отмъщението…) Ким Со отделяше почти цялото си време за обучението на Кристина и ги виждах рядко. Забелязах обаче, че момичето произнася думите с напевен американски акцент, в който тук-там се вмъкват изрази, присъщи само на шотландците от планините. Дек се държеше дружелюбно, но беше болезнено свенлив и почти винаги затъваше в работата си. От сутрин до вечер пишеше подробни доклади за геоложките си открития на различните места, където бе спирал корабът. Доколкото схванах, американците имаха неотложна нужда да намерят нови петролни полета, които да са лесно достъпни, но и без трифиди. Тежка задача. Най-малко симпатия изпитвах към Рори Мастърфийлд. Смущаваше ме пронизващият му поглед и макар да се прикриваше зад усмивката на добряк, долавях колко е наежен вътрешно.
Сам се изненадах от себе си, че очаквам с нетърпение пристигането си в Ню Йорк. Жаждата ми за приключения се пробуждаше отново. Исках да откривам нови неща. Естествено при завръщането си на остров Уайт щях да съставя пълен отчет за всичко научено в американския град. Вече попаднах на нещо, което ме дразнеше. Гейбриъл Дийдс сподели откровено факта, че е кастриран с химикал в замяна на някои привилегии. Произхождах от остров, където плодовитостта бе издигната на пиедестал, и самата представа, че един здрав млад мъж може да бъде скопен, мигновено ме изпълваше с погнуса. От друга страна, създаването на прослойка от евнуси не е нещо ново в човешкото общество. В древния Рим, Византия, Османската империя и много източни култури са кастрирали мъже. Често смятани за елит в обществото, евнусите изпълнявали различни по-особени задачи — от охраната на султанския харем през жречески задължения до висши постове в гражданските власти на Византия. Както слагат наочници на конете, за да се представят малко по-добре, така и някое момче би пожертвало мъжеството си, за да се съсредоточи в работата, без да го разсейват хормоните. Дори да смятах този обичай за отвратителен, явно нюйоркските евнуси бяха част от живота в света на Гейбриъл.
Вечерта на втория ден, когато слънцето не беше нищо повече от тухлено червено петно в небето, на палубата внезапно настана трескава шетня. От разни люкове изскачаха моряци с решителни, но и неспокойни лица. Капитан Шарпстоун ми подвикна от мостика с невъзмутим, но непреклонен глас:
— Господин Мейсън, приберете се долу, моля ви.
Любопитството ми надделя.
— Какво не е наред?
— Нищо, с което не бихме могли да се справим. Но искам от вас веднага да напуснете палубата.
Неколцина от екипажа вече смъкваха брезента, предпазващ оръдието на палубата, а други монтираха картечници на стойките им.
— Веднага, господин Мейсън — натърти капитанът. — Иначе ще бъда принуден да ви пратя долу с придружители заради собствената ви безопасност. Неохотно се махнах от палубата и слязох в пътническия салон.
Там напрежението бе обхванало и изследователския екип. Никой не продумваше. Гейбриъл кършеше пръстите си в сложни плетеници и се взираше през илюминатора.
— Какво става? — попитах. — Екипажът приготви оръжията горе.
— Обикновена предпазна мярка — увери ме Рори. — Няма за какво да се тревожиш.
Хубави думи…, но виждах угрижените погледи на Ким и Дек.
— Често ли се случва подобно нещо? — попитах аз. Изглежда, тези хора имаха врагове. И може би тъкмо сега противникът ги дебнеше в тъмния океан. И аз седнах тихо в очакване на първите изстрели.
Както и можеше да се предположи, вечерята закъсня. Едва след като изядохме набързо приготвения омлет, по съобщителната система прозвуча сигнал на боцманска свирка.
Чух облекчените въздишки на изследователите и се досетих, че трябва да е сигналът „отбой“. По коридора затропаха крака — моряците се връщаха на обичайните си места.
Каквото и да бе предизвикало тревогата, размина се без стрелба.
Но трескавото суетене около оръжията на кораба ми даде повод да се замисля. Когато се проснах на койката си вечерта, още се питах с кого ли е очаквал сблъсък в открито море капитан Шарпстоун.
Утрото не просветля, а някак се разля нагоре по източния хоризонт — бавно се разпростираше в мътно петно като кръв, просмукваща се в тъмен плат.
Събудих се премръзнал. На закуска научих, че за да увеличи скоростта, капитан Шарпстоун заповядал всеки кубически сантиметър пара да тласка двигателите още по-забързано, значи нямаше излишъци, с които да се отопляват каютите. Увих се в каквото можах, за да се опазя от хапливия утринен студ, оставил скреж по брезента на оръдието. Стоях и се взирах напред в зимния здрач. Зад мен зацапаният в червено кръг се издигаше в небето. Бавно, твърде бавно огряваше по-ярко. Към средата на предиобеда отново достигна блясъка на червено фолио. И все пак светлината си оставаше оскъдна.
За кой ли път подпрях лакти на релинга. Гладкото море приличаше на съсирваща се кръв — наглед лепкаво и червеникаво-кафяво. Повторно ми хрумна въпросът дали не съм се отправил към някакъв мрачен подземен свят.
От далечината долетя загадъчен вопъл. Самотен, жален, призрачен, със заглъхващ екот. Озърнах се за източника му. Лесно бе да си въобразя, че излиза от безтелесната уста на отдавна мъртъв моряк. Но разсъдъкът ме уверяваше, че трябва да е чайка, рееща се някъде наоколо из сумрачния свят. Взирах се дълго, без да видя дори една-единствена морска птица. Скръбният вик се разнесе отново.
Между морето и небето се простираше бледа ивица, докъдето ми стигаше погледът. „Мъгла“, казах си. Може би се дължеше на допира на студения въздух с малко по-топлия океан. Но щом се вторачих в нея, тя неусетно се преобрази. Далеч пред мен се появиха мънички силуети. Бяха скупчени нагъсто в средата и се разреждаха към краищата. Не бяха много. Освен това не ми се сториха особено големи, докато ги оглеждах
