— Поне е ясно, че суровината ще ви стигне за дълго.
— Вярно. Така е навсякъде около нас. — Керис се притисна до мен и хвана по-здраво ръката ми, имаше нужда от близостта на друг човек пред неумолимия враг. Усмихна ми се посърнало. — Сам се убеди. Ние сме под обсада.
Вечерта двамата с Керис се запътихме към ресторант, близо до хотела. Тя ме хвана подръка, без да се замисля — простичък човешки жест, който ми беше много приятен. Гейбриъл ни поздрави на улицата, май ни се зарадва искрено.
— Тъкмо щяхме да вечеряме. — Кимнах към ярко осветения ресторант. — Защо не дойдеш с нас?
Очите му срещнаха погледа на Керис. За миг почти усетих с кожата си неловкостта.
— Не, трябва да бързам. Но ти благодаря. Просто наминах през хотела да проверя как си се настанил.
— Много си любезен, Гейбриъл. И аз ти благодаря. — Хрумна ми нещо. — Кажи ми телефонния си номер. Време е пак да те разгромя на тенис на маса.
Той се разсмя.
— Не можеш да се наситиш на пораженията, а? Ето ти визитката ми. Забрави номера отгоре, това е служебният. Отдолу е домашният.
Гейбриъл вдигна яката си, за да се опази от нощния студ, и се отдалечи забързано.
— Да вървим, Дейвид. Краката ми премръзнаха.
Тръгнахме към подмамващата топлина на ресторанта. За миг се озадачих от внезапното смущение на Керис и Гейбриъл, когато го поканих да вечеря с нас. Да не са имали някаква романтична връзка преди? Но не се наложи да умувам дълго, защото доближих ресторанта и видях табелата на вратата — „Само за бели и зрящи“. Стиснах зъби и влязох след Керис.
Апетитът ми пострада от тази разстроила ме забрана на вратата, затова само човърках храната. Керис с нищо не показа, че е забелязала как се вторачих в табелата. Отряза парче телешко и го премести в средата на чинията си, за да има сос навсякъде около него.
Говорихме си за трифидите, обкръжили Манхатън. Увери ме, че не са чак такава заплаха, както си помислих.
— Извинявай, че си поиграх малко с храната — подхвана тя. — Но да речем, че тази дълга мръвка е остров Манхатън. Три реки го делят от американския континент. Харлем, през която надзърна днес, е най- тясната, затова оттам има добър изглед към трифидите. Същото е обаче и на отсрещните брегове на Хъдзън и Ийст Ривър. Пресметнаха, че почти седемдесет милиона трифиди са се натъпкали на земята, която преди е била Куинс, Ню Джързи, Бруклин и Бронкс. Образуват плътен куп с приблизителната форма на подкова около острова. За наш късмет водната преграда не ги допуска до нас. Едва ли е необходимо да споменавам, че на мостовете и тунелите, които ни свързват с континента, има много здрави огради.
— Уха-а… — Подсвирнах.
— А нататък по сушата има още десетки милиони.
— Именно. Цялата страна е недостъпна за нас.
— Много ли човешки колонии има от тази страна на Атлантика?
— Няколко. Не знаем да има на континента. Повечето са на острови в южна посока. Още няколко са пръснати по Големите езера.
— Поддържате ли връзки с тях?
— Почти никакви. През последните трийсетина години хората станаха много саможиви.
— А как добивате дървесина за извличане на метилов спирт?
— Има групи дървосекачи нагоре по Хъдзън. Бързам да добавя, че са предпазени добре от нападения на трифиди. Пускат дънерите по реката до завода, за преработване в северната част на острова.
— Нали ми каза, че населението ви надхвърля триста хиляди?
— И се увеличава бързо.
— Но как, за Бога, изхранвате толкова гърла? — Озърнах се към другите посетители на ресторанта. — Телешко, свинско, стриди, сирена… Купища зеленчуци, да не споменавам кафето и тютюна. Как отглеждате всичко това на земя, девет десети, от която е покрита с бетон?
— Не го отглеждаме тук, разбира се. Голяма част внасяме от Карибските острови.
— Нима?
— Успяхме да разчистим от трифиди някои острови там.
— Предполагам, че мнозина е трябвало да се потрудят.
— Как беше на латински? — Тя се замисли. — Labor omnia vincit.
Храбро се помъчих да преведа фразата. — „Щом има желание, ще се намери и начин“?
— Почти налучка. „Трудът побеждава всичко.“
Продължихме да си бъбрим. Но, честно казано, онази табела „Само за бели и зрящи“ ме потресе. Не се бях натъквал на нищо подобно — изкуствено издигната от хората-бариера между зрящи и незрящи, бели и черни. Когато пристигнах в Ню Йорк, все едно ми поднесоха прекрасна, чудесно украсена торта, обещаваща неизчерпаема наслада. Но само след две хапки сякаш открих гнусна муха, напъхана в сметановия крем. Напомних си, че съм в друга страна. Обичаите им се различаваха от нашите. Може и не всички да ми бяха по вкуса. Имах ли право да ги съдя, щом и нравите в моята родина вероятно биха се сторили съмнителни на някой чужденец?
Както и да е, моето мнение за този бляскав метрополис и кроежите ми за бъдещето нямаха никакво значение. Може би точно докато си приказвах с Керис по време на вечерята, един студен и безмилостен ум насочи вниманието си към мен. Както гросмайстор оглежда положението на шахматната дъска и вижда поновому фигура, която е пренебрегвал, така и това същество обърна мисления си взор към мен. Щях да се превърна във важен елемент от бъдещите замисли на друг. Без нищичко да подозирам, станах много важна фигура в шахматната партия на тази особа.
Може би докато поръчвах кафе и се шегувах с Керис, онзи взе решение и даде съответната заповед. После зачака какво ще се случи.
ШЕСТНАЙСЕТА ГЛАВА
НОЩНИ РИТМИ
След ресторанта Керис предложи бар с музика на живо. Настроих се за един-два коктейла под дискретните звуци на пиано в ъгъла. Натъкнах се обаче на друга, съвсем различна страна от тази култура. В края на дългия бар музикантите свиреха на сцена. Инструментите — и китарите, и барабаните — бяха с електрически усилватели. И шумът беше невъобразим. От мига, в който влязох, върху мен се стовари същинска лавина от звуци. А на дансинга хората се кършеха в дива забрава.
Керис извика нещо в ухото ми. Викът и несъмнено беше силен, защото погъделичка разтърсващо тъпанчето ми, но при тези децибели на музиката нямаше как да я чуя. Засмях се и показах с жест, че нищичко не съм разбрал.
Тя се провикна отново толкова отблизо, че устните и се плъзнаха по ухото ми.
— „Манхатънски блус“!
Нямах представа дали това е името на песента, на състава или на музикалния стил. Но имаше някаква възбуда в близостта до тътнещия ритъм на барабаните, а китарата смайващо наподобяваше човешки глас. Втрещих се, когато разпознах китариста — не някой друг, а Гейбриъл Дийдс.
Стоях вцепенен от вида на въртящите се танцьори в толкова горещото помещение, че ми напомняше за фурна, натъпкано с изпотени хора и тресящо се от заразителните ритми. Музиката продължи двайсетина минути. Усилената китара на Гейбриъл свободно прескачаше от прекрасна поетична нежност към стряскащи вопли и вой, сякаш ниско над нас прелиташе реактивен самолет. Печалните кафяви очи на Гейбриъл се взираха в незнайна точка над главите ни, все едно отсрещната стена се разтваряше във въздуха и му откриваше изглед към рая. Вслушвах се в мелодиите на китарата и все по-ясно долавях дълбок и могъщ копнеж.
Щом съставът прекъсна изпълненията, Керис стисна ръката ми и ме задърпа през гъмжилото към сцената. Гейбриъл подпря китарата на усилвателя с размери на кухненски шкаф и се захвана да бърше врата си с кърпа, накрая попи и лъскавите капки от мургавото си чело.
