— Керис? Дейвид? — ухили се, щом ни видя. — Чухте ли нещичко?
Заявих му, че направо ме е разбил с тази музика.
— Страхотно — отвърна доволен. — Не знам по-хубав начин да продухам паяжините от мозъка ми, след като съм се свирал цял ден в службата.
— Знаех, че ще те намерим тук — обади се Керис. — Исках и Дейвид да чуе как свириш.
Побъбрихме си, накрая стигнахме и до постоянно тегнещия здрач. По-рано през деня Гейбриъл бе участвал в конференция, обсъждали различни хипотези (и немалко безпочвени догадки).
— Най-убедителната — сподели той — гласеше, че отслабването на светлината се дължи на кометни частици, минаващи между Земята и Слънцето.
— Да, това обяснява какво прегражда пътя на слънчевите лъчи — съгласих се. — Но нали продължава почти месец, би трябвало скоро да излезем от облака?
— И те си мислят същото. Слънчевото греене се засилва. Средните дневни температури се повишиха с два градуса.
— Значи може скоро да имаме нормална слънчева светлина?
— Кой знае. Ако питаш мен, мнозина просто стискат палци и се надяват. Не ми се вярва, че се отървахме от неприятностите. Има и друго. — Той провеси кърпата около шията си. — Дали заради затъмнението, или по друга още неизвестна причина, но трифидите доста са се наежили. Казват, че шумотевицата им се чувала и през Ийст Ривър. Тракат с пустите си пръчици, сякаш животът им зависи от това.
Кимнах.
— Ако липсата на светлина убива обикновените растения, трифидите също ще си изпатят.
— Крайно време беше! — от все сърце изтърси Керис. — Дано мръсните гадини изгният.
— Но нали знаем, че ако им липсва естествено осветление, те или стават бездейни за известно време… — … или се впускат да наваксат с хранителните вещества.
Гейбриъл ни изгледа невесело.
— Значи ще имат нужда от месо.
— И понеже си имаме за съседи седемдесет милиона от тварите, няма да им стигнат два-три чийзбъргъра — суховато вметна Керис. — Ще напират за цял банкет.
— Така си е. — Гейбриъл си погледна часовника. — Време е за следващата забивка. Ще се навъртате ли наоколо?
— Само се опитай да ни изпъдиш!
Групата засвири и тълпи щастливи хора се втурнаха обратно към дансинга, за да се отдадат с удоволствие на всепоглъщащата музика. Наглед и най-дребни грижи не тежаха на душите им.
— Благодаря ти за много приятната вечер — подхванах, когато се запътихме към хотела.
— Но… ами…
— Но какво?
Тя се обърна мен и очите и внезапно се разшириха.
— Ами, вече се чувствам гузен, че ти се натрапвам през цялото време, а ти…
— Гузен си, че ми се натрапваш — повтори Керис. — Съвсем по английски. И какво означава всъщност? „Много ти здраве, ще ти се обадя пак на кукуво лято“?
— Моля? О, не. В никакъв случай. — Оказа се, че я обидих. — Не е вярно, но ако твоите началници са ти заръчали да ми правиш компания, струва ми се несправедливо да…
— Не са ми заповядвали да правя нищо, което не ми харесва.
— Значи нямаш нищо против? И не ти досаждам?
— Да ми досаждаш ли? Дейвид… много смешни приказки ръсиш понякога.
За малко постояхме, взрени взаимно в очите си като две островчета сред потока от минувачи, които препълваха улиците дори в този късен час. Уличните лампи се отразяваха в очите и, около нас се извисяваха небостъргачи и електрическите им светлини ги превръщаха в обсипани със скъпоценности колони.
Керис се усмихна и склони глава настрани. — Признавам, че ме помолиха да ти помогна, докато свикнеш, да те разведа насам-натам.
— Ами за същото говорех и аз. Ако ти отнемам време…
— Но… — спря ме тя и изпъна показалец. — Първо, и аз не исках да се размотаваш самотен в този голям град. Второ, ако щеш вярвай, наистина ми е приятно с теб. — Засмя се. — Може би заради старовремските ти изрази или акцента, кой знае.
— Щом е така, значи няма нищо лошо да ти кажа, че… — Вместо да продължа както си бях намислил обаче, неволно изсумтях от изненада.
— Ъх… кой изключи лампите?
Озъртах се, а лампите по улиците и зад прозорците на сградите, изобщо всички светлини в града, угаснаха едновременно, останаха само фаровете на колите. Но и возилата спряха мигновено. Макар че ако се съди по трясъка, някой не натисна спирачките навреме. Докато примигна, незнайно защо и шофьорите угасиха фаровете. Манхатън незабавно се обви в плашещ мрак. Дори пушачите стъпкаха проблясващите си цигари. Спусна се не по-малко странна тишина, в която долавях, че хората са затаили дъх. Пръсти се вкопчиха в ръката ми, чух Керис да ми шепне:
— Бързо, влизай във входа.
Не можех да я видя в тази абсолютна чернилка, но опипом се вмъкнах в някаква ниша, после рамото ми се блъсна в затворена врата.
— Ох, по дяволите… — прошепна Керис. В сдържаното проклятие прозвуча и съжаление.
Отначало помислих, че градът притъмня заради авария в електроснабдяването. Но тогава защо и шофьорите побързаха да изключат фаровете? Въпросът едва се мярна в ума ми и от покрива на едно здание засия лъчът на прожектор. После втори, трети, накрая десетина дебели ивици ослепителна бяла светлина зашариха в небето. За кратко играеха във всички посоки, сякаш наслуки, плъзгаха ярки петна по облаците.
Над друго здание нещо гръмна и вратата зад мен се разтресе. Керис рязко си пое дъх. Последва още един трясък. Този път видях синкаво-бяла искра да полита нагоре. Миг по-късно взрив отекна над града. Друго зенитно оръдие откри огън откъм Емпайър Стейт Билдинг. Първите изстрели бяха напосоки. Прожекторите осветяваха различни сектори. Или откъслечните залпове на противовъздушната отбрана бяха насочени към криволичеща някъде горе мишена, или стреляха слепешком.
Изглежда, скоро след това операторите на прожекторите и артилеристите получиха указания. Лъчите се събраха нагъсто и образуваха огромен триножник от дразнещи очите светлинни колони, за да се съберат в една точка високо над главите ни. Почти в същия миг поне десет зенитни оръдия забълваха снаряди към този връх.
Най-малко десетина секунди огнени кълба политаха с грохот към осветената част от облаците и шрапнелите се пръскаха с тътен километър и половина над града. Но оръдията замлъкнаха бързо. Прожекторите размятаха лъчи още малко на лов за мишена, която или се махна, или изобщо не се бе появявала.
Още почти час градът остана без светлини. Немислимо беше да тръгнем нанякъде в този непрогледен мрак. А и нямах желание да помръдна оттам. Защото през повечето време Керис беше в прегръдката ми и забравих всичко, освен докосването на меките и устни до моите.
СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
ДА НАМЕРИШ РАЯ
През следващите две седмици слънцето полека си възвръщаше яркостта с всеки изминал ден. В ранното утро и привечер небето още червенееше като адска жарава, но по пладне обикновено бе синьо. А самото светило набираше сила от мътночервено към яркооранжево. Засега нямаше нормално слънчево греене, но все пак началото беше добро и сгряваше душите.
Често се виждах с Керис Бедекер. И скоро бе неоспоримо, че сме „двойка“, както предпочитат да се изразяват някои хора.
Въздушното нападение не се повтори. Сутринта след затъмнението във вестниците и по телевизията
