трифиди, накрая стъпкаха бълващите пара растения под ботушите си.
— По-тежка и гореща работа от тази трудно се намира — забумтя сериозен басов глас. — Затова обожавам дългата глътка студен „Райнголд“. Бирата, която чака у дома героите.
Барманът ми поднесе бирата, която си поръчах, седнал на високата табуретка пред плота. Около час гледах как русокос мъжага с нелепо безупречна прическа спасява куп деца и изчервени от благодарност млади жени от някакви чужди агенти, отвлекли пътнически кораб. Вбесявах се, защото тъкмо когато изглеждаше, че русокосият ще бъде пръснат на мръвки от ръчна граната или ще го бутнат зад борда в гъмжащото от акули море, напрегнатите сцени отстъпваха на все по-шумни внушения да обличаме саката на точно определен моделиер, да изберем обувки с обещанието, че в тях все едно „стъпваме по въздух“, или да купим дъвката, с която „ще свалим мацето“.
— Само недей да ми се блещиш — чух весел глас. Керис се намести пъргаво до мен и си поръча бира. Носеше толкова впит панталон, че ми подскочиха веждите, и светлосин пуловер. Шията и беше хлабаво обгърната от копринено шалче, пронизано от златни и зеленикаво-сини нишки. Разменихме няколко любезни думи и тя ми връчи някакъв плик.
— Какво е това?
— Малко джобни пари.
— Керис, не мога да ги взема.
— Можеш, и още как! Ще имаш нужда от пари. А, да, сложих и карта за метрото.
— Но аз не мога да ти ги върна.
— Глупости.
— Но…
— Впрочем парите не са мои. Смятай, че гостоприемният град Ню Йорк те посреща с „добре дошъл“. — Усмихна се жизнерадостно. — Хайде, допивай. Няма да позволя да си прахосваш времето в хотелски бар.
— А къде ще ходим?
— Да разгледаме забележителностите.
ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
РАЗХОДКА С ЕКСКУРЗОВОД
Керис Бедекер не пестеше сили в обиколката. Дори пътуването с подземната железница беше истинско чудо за мен. Огромни стоманени вагони минаваха с грохот през тунели с такива размери, че ми напомняха за катедрали. Тя ми показа Емпайър Стейт Билдинг с думите „Там е канцеларията на моя баща“. Продължихме към Гринич Вилидж с доста по-скромните му постройки и екзотичната бохемска атмосфера, която събуди у мен странно вълнение.
Понякога Керис влизаше в ролята на екскурзовод, редеше факти и числа.
— Остров Манхатън е парче скала с площ петдесет и седем квадратни километра и на възраст три милиарда години. Получава питейна вода от три комплекса резервоари по тунел, дълъг двеста километра. Електроцентралите работят с въглища. Името „Манхатън“ дължим на случка с един пътешественик, който отпразнувал откриването на острова с група местни индианци. След обилно полятото с алкохол пиршество островът бил наречен „Манахатанинк“, което означава „Островът на всеобщото пиянство“.
— Наистина ли?
— Е, доста прилича на измишльотина. Всъщност никой не знае произхода на името. Огладня ли?
Хапнахме в непретенциозната кръчма „Белият кон“ на улица „Хъдзън“. Заведението щеше да си е на мястото и сред пивниците на остров Уайт.
Неведнъж забелязвах насоченото в небето дуло на зенитно оръдие върху плоския покрив на някоя сграда. Още едно доказателство за общество, грижещо се за отбраната си? Или имаше някаква конкретна заплаха? Дори да имаше, не личеше да опъва нервите на гъмжилото от минувачи.
Още веднъж се повозихме в подземния експрес. Този път — на север към Сентръл Парк, в който сега се отглеждаха картофи и жито. Там обаче забелязах, че недостигът на естествена светлина действа пагубно. Растенията бяха бледозелени. Стъблата се гънеха окаяно. Керис ги гледаше натъжена.
— Ако не се завърнат нормалните дни, много сме загазили. Посевите ще измрат до седмица.
Прекосихме някогашния изискан подреден парк към източната страна на острова. Дори в здрача виждах добре светлата стена, прокарана от изток на запад. Беше висока пет-шест метра, по нея личаха равномерно разположените стражеви кули.
— Керис, какво държите зад стената?
— А, това е 102-ра успоредна. Тя разсича Манхатън на две.
— Тъй ли? И защо?
— Построили са стената преди двайсетина години — уклончиво отвърна Керис.
Чаках да спомене още нещо, но тя предложи:
— Да вървим, има още много за разглеждане.
Хвана ме подръка и тръгнахме между нивите с посърнало жито.
Моята дама казваше истината. Имаше какво да се види. Галерии за изобразително изкуство. Музеи. Библиотеки. Исторически паметници. Изведнъж една кола спря на улицата с болезнено чегъртане. По звука се досетих, че двигателят и е блокирал внезапно и разрушително.
— Ще свикнеш с тези гледки — увери ме Керис, както вървяхме хванати подръка. — Гарантирам ти повреда на всяка улица.
— Не ви достигат резервните части ли?
— Не, вече ги произвеждаме. Зареждаме двигателите с дървесен спирт. Подходящ е за гориво, но направо съсипва буталата. По принцип всеки двигател трябва да бъде разглобен за основен ремонт на всеки три хиляди километра.
— По-практично, а и по-икономично би било да смените спирта с рафинирано гориво от трифиди. Разбира се, ще се наложи да преоборудвате двигателите на колите, но ние установихме, че издържат чудесно до сто и петдесет хиляди километра.
— Мили Боже… — промълви слисано Керис.
С риск да прозвучи като самохвалство, аз продължих:
— Баща ми изобрети технологията за рафиниране заедно с още един човек на име Коукър. В момента имаме три рафиниращи инсталации „Мейсън-Коукър“, които преработват растенията и осигуряват над двайсет милиона литра гориво всяка година. Тя въздъхна.
— Дейвид, може би провидението те е довело при нас. Ако твоите хора ни покажат как да си направим една от машините „Мейсън-Коукър“, ще решим затрудненията си с горивото за един ден. Е, образно казано.
— После ще имате нужда само от изобилие на трифиди.
— Трифиди ли? Имаме си ги.
Вървяхме по път, който свършваше при река, по-тясна от Хъдзън, ширината и едва ли надхвърляше двеста метра. Керис докосна ръката ми.
— Само ги погледни.
Обърнах се, накъдето ми сочеше. Другият бряг се издигаше към ивица порутени сгради.
— Бруклинските възвишения — просвети ме Керис. — Рядко се отбиваме там. И причината е очевидна.
В мрачната червеникава светлина оттатък реката се тълпяха трифиди. Милиони проклети твари. Безмълвни. Неподвижни. Никога не ги бях виждал скупчени така. Нито пък знаех, че достигат такава големина. Покриваха всеки квадратен сантиметър земя, докъдето стигаше погледът ми. Напираха към водата. Най-близките до нас дори бяха потопили корените си в реката и напомняха за злонамерен мангров гъсталак някъде в тропическите блата.
Знаех защо са се събрали. Между тях и изобилното пиршество от над триста хиляди души имаше само тясна водна преграда. Каквито и сетива да притежаваха, бяха ги насочили към шумния град, усещаха всички вкусни човешки мръвки… копнееха за тях. Потръпнах, щом си представих нашествието на неизброимите трифиди. Мярна ми се кошмарното видение как нахлуват по улиците на Манхатън. След малко подхвърлих:
