Доскорошното диваче се потупа с длан по лицето.
— Кис-тина. Кис-тина.
— Крис-тина — бавно повтори Ким.
— Крис-тина. — Кис-тина!
Ким се засмя.
— Е, все пак напредваме. Ако не с великански крачки, поне с бебешко топуркане.
Цяла нощ и ден Ким се бе старала да спечели доверието на момичето. Разказа ни, че Кристина охотно се пъхнала под душа и се преоблякла. Добави, че като малка сигурно е расла в цивилизована среда, защото знаела как да си мие лицето и зъбите и да си среше косата. Усилено наваксвала навиците за живот сред други хора. След броени часове пипала мебели, картини и дрехи, мъчела се да си припомни названията им.
И аз изпитах прилив на чувство, близко до гордостта, докато Кристина подтичваше из салона и оглеждаше всичко с детинско любопитство.
— Стол… маса. Маса! — Тя тържествуващо чукна по масата с кокалчетата на юмрука си. — Маса. Седни. Яж. Там леля Сю. — Посочи единия край на масата и се престори, че вади нещо от устата си. — Кхъ-кхъ… Уф! Размахваше ръка пред лицето си, докато кашляше.
Керис ме погледна.
— Доколкото схващам, леля Сю е пушила като комин.
— Макси — долу… долу… Макси лош. Вече имитираше куче, сложило предните си лапи на масата.
Рори се взираше в Кристина.
— Тя ще може ли да говори нормално? Тоест питам дали речникът и занапред ще си остане толкова оскъден?
— Попива всичко дяволски бързо. Много схватливо хлапе.
Кристина ненадейно пъхна пръст в устата си и го извади с влажен пукот. После се престори, че пълни чаша от въображаема бутилка. И този път заговори с учудващо дебел глас, почти като на мъж, а и долових ясно шотландски акцент.
— Наздраве за още една година живот… Бог да пази краля.
— Мили Боже… — Гейбриъл клатеше глава възхитен. — Чувал съм за фотографска памет, но както излиза, тя има фонографска памет.
— Допускам — подхвана Керис замислено, — че дори изведнъж да останеш сам на четири-пет години, ранните спомени за дома и семейството вече са се врязали твърде дълбоко и е невъзможно да се заличат.
Гейбриъл кимна.
— Горкото дете. Не ми се мисли през какви премеждия е минала.
— Засега отказва да спи на койка — сподели Ким. — Смъква завивките и си-прави от тях нещо като леговище в един ъгъл. Но както виждате, духът и е бодър. Тя е жизнена и умна.
Сияещата Кристина обикаляше, галеше всекиго по ръцете и главата и повтаряше:
— Здравей… здравей… здравей…
Щом стигна до мен, пак ме посочи и каза думите, с които влезе в салона:
— Човек бум-бум.
— Значи ти си човекът бум-бум? — подкачи ме развеселена Керис.
Кимнах и се усмихнах на Кристина, още се чудех на преобразяването и.
— Тя помни как я уплаших с револвера си. Гръмнах от упор един трифид, защото се примъкна прекалено наблизо. И тя направо полудя от страх.
— Е, няма страшно — увери ме Керис. — Виждам, че пак си и симпатичен. — Отново се ухили до уши и ме изгледа. — Човекът бум-бум.
Кристина ненадейно изскочи от стаята. Усмивката ми посърна.
— Керис, ти може би избърза малко…
— Не се притеснявайте — успокои ни Ким. — За Кристина всичко още е ново. Неизбежно е понякога да и дойде в повечко.
Предположих, че момичето се е свило в гнездото си от одеяла в своята каюта. Но тя се върна скоро, грейнала от гордост.
— Запазих го — похвали ми се и вдигна куфарчето пред себе си. — Запазих го… ти… ти! Подаваше ми куфарчето.
— Искаш аз да го пазя ли? — озадачих се. — Но то си е твое, Кристина.
— Ти го — настояваше тя. — Ти го! Завъртях глава. — Извинявай, Кристина. Не разбирам.
— Ти… го!
Безпомощно се озърнах към останалите. И те клатеха глави в недоумение.
— Ах! Ах! Ах! — От устата и се изтръгваха гърлени звуци, по-скоро лай, а не човешка реч. — Ах! Ах!
Изведнъж тя грабна листа, на който Гейбриъл пишеше преди малко. Размърда го наляво-надясно пред лицето си и едва не си избърса очите с него. Напяваше безспир:
— Ти го! Ти го! Ти го!
— О-о… искаш да го прочета!
Очите и блеснаха тържествуващо. Закима енергично и повтори възбудено:
— Прочети го. Прочети го.
— Добре — усмихнах се. — Вече те разбирам, Кристина.
Тя се настани до мен на дивана и с удоволствие обви ръце около коленете си като дете, за да гледа как отварям ключалките на куфарчето.
По белезите и петната (а май имаше и следи от животински зъби) личеше, че и то би имало какво да разкаже за приключенията си през годините. Само Кристина си знаеше защо го бе опазила грижливо, откакто още малка е била принудена сама да се бори за живота си. Вдигнах капака едва ли не почтително. Започнах да вадя предметите един по един и ги нареждах внимателно на масата. Малка Библия. Разгърнах я и прочетох посвещението.
— „Дар за Кристина Джейн Скофилд по случай кръщенето и. С обич от нейната леля Сюзън Турейн.“
Кристина наблюдаваше жадно как представям съкровищата и.
— Една кукла — промърморих и оставих играчката до книгата.
— Бекър — промълви Кристина и докосна лицето на куклата. Дойде ред на нещо твърдо, увито в хартия. В първия миг го помислих за камък. Само че…
— Хляб. Пресъхнал и престарял. Може би е от много години.
Имаше и няколко дрешки за момиченце на четири-пет години. В мен се прокрадна предчувствие за неизбежното. Знаех, че ще открия някакви сведения за миналото на момичето. Секунда-две се колебаех дали да продължа този ритуал пред очите на Кристина. Тя докосна памучна дреха.
— Блю-ззъ. — Помисли и се поправи: — Блуза. — Паметта и се възстановяваше, познах по внезапния разсеян поглед. — Лошо куче Макс… растението го ухапа. — Оживлението и се стопи, седеше неподвижно. — Растението го ухапа. Макс в земята.
Настроението в салона се помрачи забележимо. Стори ми се, че всеки се вторачваше в тази купчинка предмети и вече си имаше своя версия какво е преживяла Кристина преди години. Аз виждах във въображението си малко момиченце, тичащо през притъмняла гора, притиснало към гърдите си куфарчето, в което някой бе събрал най-необходими вещи. Къшей хляб, останал неизяден. Библия, която тя не е можела да прочете, но е щяла да и напомня за по-щастливи времена. Стига да оцелее.
Имаше още неща в куфарчето. Въженце. Джобно ножче. Празна кибритена кутийка. Златен медальон с рус кичур вътре. Надписът гласеше „Маргарет Ан Скофилд“.
Майката на момичето?
На дъното беше последната вещ. Метална кутия за пура със завинтено капаче. Побирала е голяма пура, вероятно кубинска. Спомен за баща и? Доста любопитна сбирка предмети.
Понечих да прибера всичко в куфарчето, но Кристина ме спря, вкопчвайки се в китката ми. Насочи ръката ми към кутията за пура и притисна пръстите ми към метала.
Огледах се към другите в стаята. Те наблюдаваха с напрегнато очакване в смълчаното помещение,
