Но господин Хартлоу го нямаше, макар че след трийсет години слепота можеше да шета из къщата по- уверено и от младеж със стопроцентово зрение.
— Господин Хартлоу…
Гладният мрак алчно погълна гласа ми.
Обземаше ме гнусно чувство. Могъщо. Непреодолимо. Изплуваха детските страхове, които всеки потиска със съзряването си във възрастен човек. Изведнъж нахлуваха отново.
Пак онзи ужас от тъмнината. Той превръща силуета на стената в жесток безименен звяр, дебнещ да замахне и да разкъса гърлото ти… А проскърцването на пода предупреждава, че през вратата нахлува безумец, вдигнал окървавената си брадва… В този миг осъзнах, че страховете не изчезват с порастването, а само задрямват. Имат нужда единствено от подходяща обстановка, за да се завърнат с дългите скокове на призрачни хрътки, изскочили от потайно кътче на душата…
„А причината да не виждам, но да чувам щъкащи наоколо хора като в ясен ден…“
Целият се разтресох, когато думите се надигнаха бавно, но неумолимо някъде в главата ми. Не виждах, защото… „Сляп съм.“
Като наскоро ослепял изобщо нямах увереността на отдавнашните слепци, загубили зрението си заради странните зелени светлини, изпълнили нощното небе преди три десетилетия.
По-скоро съм бил жалка гледка, както тътрех крака през спалнята, протегнал ръце напред. Вече чувах само гръмкото туптене на сърцето си.
— Господин Хартлоу… чувате ли ме?
Нямаше отговор.
— Господин Хартлоу… Господин Хартлоу!
Не се отзова.
Излязох през вратата на площадката, все така обгърнат от повсеместния мрак. Под босите ми крака вече имаше мек килим. Повлякох се напред. Пръстите ми докосваха грапавата повърхност на тапети от смлени стърготини, после попаднаха върху твърдия хлад на рамка, накрая открих и самата врата. Отворих я и подвикнах:
— Господин Хартлоу? Вътре ли сте?
Той не ми отвърна. Моето пришпорено от ужаса дишане, смесващо се с неспирното „туп-туп-туп“ на сърцето, беше твърде силно, за да доловя по-тихи звуци, ако те изобщо проникваха през въздуха.
Продължих мъчително нататък, отварях врата след врата. И виках.
Губех представа къде съм, не знаех в коя посока е моята стая.
„Значи това била слепотата“, казах си. Свят на безкрайна нощ. Споходи ме зловещо хрумване. Дали загадъчните зелени светлини, ослепили над деветдесет процента от населението в света преди толкова години, не са се завърнали в небесата? Онзи необикновен космически фойерверк, приковал вниманието на безброй хора в същата нощ, когато баща ми Бил Мейсън лежал в болница с превръзки на очите заради попадналата в тях отрова на трифид? Порових в паметта си.
Легнах си след приятна вечер — слушах музика за пиано по Островното радио и си бъбрех с моя домакин господин Хартлоу. Той ми сипа една-две чаши от своето превъзходно пащърнаково бренди, за да спя по-сладко, така да се каже. Колкото и да се насилвах, не си спомних нищо особено в нощното небе.
Може би обаче не е и нужно човек да види зелените светлини (ако на тях дължах прискърбното прощаване със зрението си). Дали не са проблеснали в небето през деня, невидими за хората, заети с работата си из острова? Възможно ли беше някакво невидимо излъчване от тях да изгаря очните нерви? „Ох…“
Току-що бях намерил стълбата, като пропуснах първото стъпало. Ходилото ми се плъзна по поне още три, преди да сграбча опипом парапета. Макар че не допуснах да литна с главата напред и да си счупя врата, глезенът ми се усука болезнено.
И все пак острата болка, пронизала свода на стъпалото ми, подейства добре на моите нерви. Подтикна ме да откажа въображението си от неуморното и безполезно ровичкане във въпроса какво може или не може да ме е сполетяло, както и да не тъна повече в самосъжаление, а най-сетне да направя нещо. Стигнах до равния под в подножието на стълбата и се ослушах, а каменните плочи на кухнята вледеняваха краката ми. Не. Нищо не успях да чуя.
Накуцвайки леко от изкълчването, тръгнах из кухнята, протегнал ръце за напипване на препятствията (и през цялото време ми тежеше нелогичното очакване пръстите ми да докоснат закръглените ямички и издатини на човешко лице). Ударих палеца на крака си в една табуретка и за секунди болката ме лиши от интерес към каквото и да било, затова пък тръгна от устата ми няколко думи, които никога не бих изрекъл пред майка си, въпреки че тя не се стъписваше от нищо.
Отново стигнах до стена. Предпазливо, все едно се плашех в нея да не зейнат изведнъж острозъби усти, които да захапят върховете на пръстите ми (моята слепота несъмнено отприщи поне стотина безразсъдни приумици!), аз се плъзнах покрай стената. Първо стигнах до прозорец, закрит с перде (слепците и досега ги дърпат по навик). Побързах да отместя пердето с напразната надежда, че ослепителна светлина ще залее стаята. Въздъхнах. Мрак… все същият мрак. Преместих се, напипвах тигани, окачени на куки, цяла редица ножове, китки изсушени подправки. Някъде цъкаше часовник с муден, наситен с прокоба ритъм. Тик… так… тик… так… Непоносим звук, който намразих — пак без никаква причина — с цялата си душа. Тик… так…
Ако можех някак да докопам часовника, щях да стоваря проклетията на пода.
— Господин Хартлоу? — Добавих съвсем нелогично: — Чувате ли ме? Ако ме бе чул, непременно щеше да се обади. Тик… так… — Господин Хартлоу? Тик… так… тик…
Добрах се до вратата и ръката ми се плъзна по ключ за електрическо осветление. Разбира се, в толкова малко селце нямаше ток. В края на краищата електричеството беше скъпоценна необходимост, предназначена само за работилниците, болниците, лечебниците, съобщителните връзки… и за лабораториите като онази, в която се трудеше баща ми. Въпреки това жадно притиснах пръсти към превключвателя. Пролича, че не е използван от десетки години — металните контакти изчегъртаха по натрупаната вътре мръсотия, щом го натиснах надолу. Нямаше светлина.
С разсъдъка си не очаквах да има. Но в главата ми един ясен непререкаем глас ме тормозеше, че светлината — изобилие от прекрасна ярка светлина — се излива от лампичката и огрява цялата стая. „Но ти не можеш да я видиш, Дейвид Мейсън, защото всъщност си сляп… лишен от зрение като онези три мишлета… дето подтичвали след жената на селянина…“ „Я стига! — заповядах си рязко, за да се преборя с паниката, заливаща ме на опасни вълни. — Престани веднага!“ Отново заопипвах по стените. Ето дъски за рязане. Мивка. Печка. Още шкафове с чинии на… Спрях. Печка ли?
Припряно се върнах пипнешком през обгърналия ме мрак, докато не намерих котлоните и железните поставки за тиганите. Усещах кръглите регулатори за подаването на газ, твърди под трескаво шарещите ми пръсти. Газ. Да… Да! Помъчих се да открия запалката, която според мен трябваше да е наблизо.
След малко безплодното търсене ме подтикна да ругая и проклинам — едно не по-полезно занимание. Сетих се, че наоколо сигурно има и свещи, и фенери. Естествено не за да си служи с тях господин Хартлоу, а за виждащите му гости.
Но за мен те все едно бяха скрити на обратната страна на Луната, докато търсех слепешком по сякаш безбройните рафтове с чинии, кухненските прибори и кошниците със зеленчуци. Нищо чудно някоя свещ да е стърчала точно под носа ми, но не бих могъл да я открия, ако ще и животът ми да зависеше от това. Оказа се обаче, че присъщото ми нетърпение спаси моя разколебан разум. Отново се добрах до печката.
По-точно установих къде е, като си смазах ръката в сгорещената мас от бекон в тигана. Завъртях регулаторите отпред и незабавно чух съскането на метана от котлоните, който нямаше никаква миризма.
Да, де, грубиянско хрумване… но ако свършеше работа… е, щях да съм предоволен. Пак посегнах към работната маса. Пръстите ми хванаха тиган. Останах доволен от тежестта му и го взех. И както газът си съскаше от дюзите на печката, стоварих тигана юнашки по железните опори за съдове. Разнесе се оглушително дрънчене. Отново ударих печката. Металният звън изпълни ушите ми. При третия опит замахнах с цялата си сила и счупих дървената дръжка на тигана, но постигнах каквото исках.
От сблъсъка на двете метални повърхности изскочи една-единствена искра.
Със силен пукот, последван от „ууф“, под носа ми блъвна огнено кълбо.
