че не само гледа мен, но и надзърта в дълбините на душата ми.
— Дейвид… Знаеш ли, имах красива умна съпруга и две хубави дъщери — бяха на едва десет и тринайсет години. И преди три десетилетия изведнъж ослепяха… слепи като камък… Всеки ден стоях на прага на нашия дом и виках за помощ. И слушах как жена ми и децата заспиват с плач всяка вечер през следващите три месеца. Нали разбираш, свърши ни храната. Не можех да намеря още храна… — Завъртя глава. — Мразех се, Дейвид. Бях твърде слаб, за да измисля как да им помогна. Господи, как бих искал да върна часовника назад… Ще ми се да имах поне едничък шанс да сторя нещо за тях, да ги избавя от мъките…, защото… Гласът му измени.
— Ще ви заведа в къщата — предложих внимателно.
— Може би след малко. Да ти кажа, никакви силици не са ми останали. Дейвид, какво ми става, да му се не знае?
— Не се тревожете, господин Хартлоу, сигурно е от падането, нищо друго.
— От едно пльосване в храсталаците ли? Май ми идва временцето, а?
— Господин Хартлоу, скоро пак ще бъдете свеж и бодър.
— Кой знае, Дейвид. Кой знае… А ти виждаш ли да се мярка някъде онова старо мрънкало Том?
— Почти нищо не виждам. Тази лампа не свети особено силно.
— Но как, в името на небесата, е притъмняло толкова? Не усещам да вали, значи не може да са се струпали много облаци… ах…
Пръстите, хванали ръката ми, внезапно омекнаха. Той пак провеси глава.
— Господин Хартлоу?
— О…, ъ-ъ? Извинявай, Дейвид… Просто ми се мае главата. Както ако изгълтам едва-две кани бира в повече. А този мрак… Според теб на какво се дължи?
— Не знам, може и да е от облаците. Но тогава трябва да са невероятно плътни. Без лампата не виждам дори ръката си, ако я вдигна пред очите си.
— Такъв мрак напълно изравнява положението на двама ни, какво ще кажеш? Нямаше злорадство в думите му, изрече ги все така благо.
— Господин Хартлоу, ще ви придружа до…
Той отстрани протегнатата ми ръка.
— Не сега, Дейвид. — Пое дълбоко дъх. — Дейвид… да знаеш, открай време очаквах нещо подобно. От толкова години си седя в къщата и си мисля за страшната беда, която се стовари върху планетата, за чудесата, които извършиха хора като майка ти, баща ти и Айвън Симпсън. Как спасиха толкова много зрящи и слепци, как закрепиха на този остров мъничък отломък от цивилизацията. — Той въздъхна. — Но аз отдавна стигнах до извода, че това е загуба на време и труд. Преди три десетилетия Майката природа, съдбата или самият Бог решиха, че на човека му стига толкова господство над планетата. Затова бе направен опит да бъде изтрит от лицето на земята, да бъде унищожен. Почти напълно успешен опит. Само че, както вече изтъкнах, с доблестните усилия на семейство Мейсън и други като тях надхитрихме гибелта. Ала ето какво ще ти кажа, Дейвид… — Обърна се към мен и слепите очи отново сякаш се взряха в душата ми. — От мен да знаеш, Бог не се оставя да го надхитрят. Каквото и да направи човек, не може да се опълчи срещу Неговите замисли. Всички ще измрем. Той вече го е решил. Последният четвърт век беше само мирен промеждутък. Отдих между двете половини на титанична катастрофа, която ще погуби всички хора. И сега Той — господин Хартлоу посочи небето — ще си довърши работата. Спомни си Книгата Изход в Библията. Една от напастите, с които поразил фараона, бил мракът. „Тогава рече Господ на Мойсея: «Простри ръката си към небето, за да настане тъмнина по Египетската земя, тъмнина, която може да се пипа.»“ — Със странен блясък в очите, старецът вдигна ръка, сякаш докосваше обгърналия ни мрак. — Във всяка култура тъмнината предшества Армагедон. Викингите предричали, че свършекът на света ще започне, когато чудовищният вълк Фенрир погълне слънцето и прати мрак. Древните шумери разказвали, че почти всички хора по земята били изтребени, когато „денят се обърнал на нощ“ и техният бог „строшил земята като чаша“… Помни ми думата, Дейвид. Хубавичко я запомни… Това е началото на края.
— Господин Хартлоу, уморен сте. Нека ви отведа във вашия дом.
— Благодаря, защо не… Ох…
— Какво има?
— Смъди ме лицето. Май съм се одрал, когато паднах. Той докосна бузата си.
— Я да погледна… Господин Хартлоу… Господин Хартлоу?
Главата му клюмна напред и се наложи да хвана рамото му, за да не падне. Но за господин Хартлоу това вече нямаше значение. Още когато го сложих да легне на хълбок върху пейката, по инстинкт се досетих, че е мъртъв. Вдигнах лампата да огледам лицето му. В сиянието и ясно видях алената ивица на бузата му. И разбрах какво го е убило.
Наведох се припряно, за да предпазва облегалката на пейката поне отчасти тялото ми. Вдигнах лампата, доколкото ми стигна дързостта, и се вторачих в тъмните очертания на храстите и дърветата. Но мъждукащата светлинка не ми позволяваше да различа отделните видове. Може и да бяха най-обикновени елши, кленове, недорасли дъбове, млади кестени… или нещо коренно различно. Нещо несравнимо по- зловещо. Знаех, че няма с какво да помогна на господин Хартлоу.
Единствено важно в момента беше да предупредя Кризисния щаб в Нюпорт. Хукнах приведен, снишавах се колкото можех.
Започна се още докато тичах. Кухо трополене на дърво по дърво. Всяко дете на острова бе научено да различава този звук. Дочух шумолене в живия плет отстрани. Сгуших глава в раменете си още малко и препуснах нататък.
Пред мен лежеше тъмното тяло на кон. Животното беше мъртво, дори изстинало.
След малко зърнах чифт рибарски ботуши да се подават от тревата край пътя. Предположих, че това е Том Аткинсън — сребристите риби се бяха разпилели от кошницата. Той бе донесъл последния си улов. Трополенето се засили. Влудяващо „тип-тап-тип-тап“. Зърнах пред себе си къща и прочетох на табелата, че е пощата. Втурнах се натам и с ъгълчето на окото си забелязах чудовищен силует, който се движеше на тласъци в мрака. Гласът ми отекна в тишината, когато нахлух в сградата.
— Здравейте! Има ли някой тук?
Мълчанието потискаше като тъмнината.
Трябваше да допусна, че съм останал сам в селото. Сенките от лампата се мятаха лудешки по стените, а аз обиколих пощата и открих стаята с радиопредавателя. Седнах пред малкия апарат и го включих. След секунди лампите грейнаха в жълто през вентилационните прорези на капака. Нещо чукна по отворения прозорец над главата ми.
Използвах Брайловите указания за работа с радиостанцията вместо щит пред лицето си, скочих, затръшнах прозореца и го затворих. Най-сетне можех да отправя зов за помощ. Натиснах бутона за предаване.
— Здравейте, това е извънредно съобщение на честота девет. Кризисен щаб в Нюпорт, чувате ли ме?
Съскаха атмосферни смущения. За миг повярвах, че няма да дочакам отговор. Значи бях закъснял — островът е прегазен. Опитах отново, но от напрежение гласът ми зазвуча по-високо:
— Кризисен щаб в Нюпорт, здравейте, чувате ли ме?
— До обаждащия се на честота девет. Моля ви, освободете ефира.
Умората направо се бе просмукала в гласа на радиста. Май бе изкарал трудна нощ.
— Но аз трябва да съобщя за извънредно произшествие.
— За притъмняването ли? О, да, много ви благодаря, знаем всичко за това. — Човекът явно ме отписа като тъпанар. — Вижте какво, очаквам няколко съобщения за пожари. Честотата трябва да остане незаета. Затова ви моля — освободете ефира.
— Ама че работа! Не говорите сериозно, нали?! — креснах аз, забравил правилата за учтивост в разговори по радиото.
— Господине, разбирам, че сигурно сте разтревожен от притъмняването. Официалните указания са да кротуваме. Вероятно някакъв необичайно плътен облачен слой е закрил слънцето. Затова бъдете така любезен да изключите…
— Не… изслушайте ме! Имам друго съобщение.
