вторник, когато „помагах“ на баща си след учебните часове. Тогава бях на дванайсет години. Съвсем неволно успях да забъркам експлозивна смес от познатото розовеещо масло на трифидите с равно количество метилов спирт. Баща ми каза да оставя мензурката някъде на топло, за да се изпари спиртът. Осени ме вдъхновение. Реших да ускоря процеса, като кипна спирта над пламъка на бунзеновата горелка. Настаних се да гледам, засиял от собствената си досетливост.
Последвалият взрив се мереше по зрелищност само с гръмкостта си. Чуха го дори в Дома на майките — голямата къща над Аретън. Загубих повечето си коса в огненото кълбо. Загубих завинаги и работата си като помощник в лабораторията на баща ми.
Косата ми порасна отново, но се сдобих с чисто бяло петънце в иначе абаносово черния ми перчем и така си заслужих прякора Снежинката в училище. (Ох, как се присвивах, когато приятелите ми започнеха да ме тормозят с тази думичка.)
По-късно същия ден, след като баща ми (със своите по-способни помощници) бе отстранил повечето щети, нанесени от мен, той ме навести в моята стая. Стоеше до вратата със свещ, която огряваше посивяващата му коса. Вторачи се в бинтованата ми глава, защото мислеше, че съм заспал. Чух го да въздиша шумно през щръкналите бели косъмчета на мустаците си.
Бях се приготвил за извънредно цветисто, а несъмнено и гръмогласно описание на моите недостатъци.
Вместо това прозрях, че както се е загледал в мен, благодари на небесата, че и главата ми не е отлетяла нанякъде при взрива. (Нали на доктор Уайсър му се наложи да извади с плисета половин дузина стъкълца от мензурата, забили се в лицето ми…) Баща ми нагласи завивката около раменете ми, после нежно отпусна длан върху ръката ми.
— Татко, не исках да ти съсипвам лабораторията.
— Извинявай, Дейвид, да не те събудих?
— Не. Не мога да заспя.
— Боли ли?
— Ами, не много — заявих колкото се може по-мъжествено. — Само ме боцка малко около очите.
— Не се безпокой, лекарството на доктор Уайсър скоро ще притъпи болката, И ще ти помогне да заспиш.
— А ще успееш ли някога да оправиш лабораторията?
— Да, за Бога! — Засмя се и остави свещта на масата в стаята. — Минаха поне два часа, докато разчистим, каквото ти оплеска за две секунди, но всичко вече е чудесно. Дори успях да изкрънкам от стария генерал малко оборудване, за да сменя повреденото, значи сега не е като ново, а по-добро от ново.
— Татко, както излиза, няма да съм ти много полезен като помощник, а? Дали Лизабет или Ани няма да се справят по добре?
— Ти не се тревожи за това. Важно е само, че си жив и здрав. И недей да се главоболиш за косата си — нали знаеш, че пак ще порасне?
— Може пък да не съм подходящ за учен. — Надигнах се да седна в леглото. — Защо да не помисля за някаква друга професия? Баща ми се усмихна и около блестящите му сини очи се появиха бръчици.
— Виж, моят баща, да бъде благословен, беше счетоводител на държавна работа в старите времена, когато Обединеното кралство си имаше една омразна на всички организация, наречена данъчна служба. Според него се подразбираше, че аз ще го последвам в „семейния занаят“, както той се изразяваше. — Засменият ми баща завъртя глава. — Уви, не ме биваше да боравя с числа.
— Както мен не ме бива с епруветките и останалото ли?
— Почти същото беше. Доста добре броях на пръсти, но ако някой ме накараше да разделя сто двайсет и едно на седем, щях да съм жалка картинка, докато се чеша по темето и смятам на пръсти. Баща ми никога не ме гълчеше за моето невежество, ако изненадващо ми подхвърлеше поредната задачка за пресмятане наум. Но докато ме гледаше да се оплитам като пате в кълчища, лицето му все повече се зачервяваше. Аз обаче намерих призванието си след време. Затова повярвай на човек, който се опира на собствения си опит. И ти ще откриеш своето някой ден, ако…
В този миг гласът му пресекна, защото той изведнъж и сякаш за пръв път забеляза какво е пръснато из цялата ми стая. Стените бяха покрити със снимки на самолети и дирижабли, а навсякъде имаше модели — от недовършени скелети до готови въздушни машини, дори оборудвани с мънички двигателчета, също корпуси и криле, покрити с тънка хартия, вълшебно преобразена в твърдо блестящо покритие с помощта на лак за модели. На няколко парчета рибарска корда под тавана висеше прекрасен двуплощник, боядисан в ярко ягодово червено. Бях пуснал успешно тази машина да полети от нашата овощна градина над Дома на майките чак до далечно поле в низината. Имаше още хвърчила и чертежи, книги за авиомоделиране и вехти списания за авиация, издадени преди края на Стария свят. А на масата до прозореца се намираше моята гордост и радост — ракетоплан от шперплат, изобретен от самия мен, който щеше да се перчи с двуметров размах на крилете, когато го завършех.
Както споменах, баща ми зяпаше всичко това, сякаш превръзка падна от очите му и го виждаше за пръв път (макар че често бе слушал майка ми да се оплаква колко е разхвърляно в моята стая). В този миг лампичката светна в главите и на двама ни, както гласи старата поговорка. Пилот. Към това щях да се стремя в живота си. Разбира се, тогава бях прекалено малък, за да започна обучението си като пилот в оскъдния въздушен флот на острова. Но семето бе посято. Мислено се виждах в кабината на бърз реактивен самолет и се носех през облаците, високо над сушата и морето.
Баща ми започна да ме поощрява по съвсем практичен начин. Намери за мен още книги и списания за авиацията. Освен това ми отдели работилница, където да работя по обожаваните от мен модели. Прояви благоразумие и се постара работилницата да е по-далеч от къщата, щом научи, че ракетопланът ще лети с внушително количество барут, който съхранявах в тенекиена кутия от бисквити под леглото си. Трябва да си призная, че неведнъж опърлях мъхестите зачатъци на пубертетски мустак по лицето си, докато провеждах изпитания на ракетния двигател.
През останалото време продължавах заниманията си в училището, но с малко повече въодушевление, защото осъзнах нуждата от поне минимални теоретични знания, преди да се запиша в курса за пилоти. Само че един от основните предмети беше изучаването на трифида — произход, жизнен цикъл, свойства и опасности.
В ранните години на колонията към трифида се отнасяли като към демон и били убедени, че е причинил унищожението на Стария свят към средата на двайсети век по тогавашното летоброене. Говорели единствено колко злотворно е растението и как да не го допускат на острова. И как да го унищожат.
Вече се придържахме към по-уравновесени възгледи. Всеки сатирик би сметнал за великолепна ирония обстоятелството, че започнахме да зависим от трифида за производство на масло, гориво, животински фураж и още петдесетина продукта. И макар че на острова се отглеждаха само отделни подрязани трифиди за изследователски нужди, добивахме растението в огромни количества на големите Британски острови, където то избуяваше неограничено и наброяваше милиони екземпляри. След повалянето им от носещите здраво предпазно облекло „секачи“ трифидите се превозваха до остров Уайт за обработка. Естествено това не пречеше всяко дете още от пеленаче да бъде учено как да ги разпознава.
Училищните наставници винаги ми задаваха най-мъчните въпроси (или така ми се струваше) за ходещото растение вероятно, защото бях син на Бил Мейсън, най-големия специалист по трифидите в света. (Сякаш знанията за трифидите се предаваха генетично от баща на син или по-точно, щом задълбавахме в ботаниката, чрез тайнствения процес на осмоза. Как пък не!)
— Мейсън — случваше се да подхване господин Пинз-Уилкс със сериозния си глас, школуван в Оксфорд или Кеймбридж и боботещ изпод щръкналите му мустаци, — би ли описал на класа растението трифид?
(Този въпрос се задаваше нерядко въпреки окачените на стените многобройни изображения на трифиди.)
— Зрялото растение е високо около два метра и половина — започвах да повтарям наизуст като папагал. — От дървесния дънер се издига право стъбло, а… ъ-ъ, върху стъблото има фуния. Тя съдържа лепкава течност, в която се хващат насекоми, и растението се храни с тях, като разтваря и поема хранителните вещества чрез соковете си, Разперените му листа са зелени и с кожеста повърхност. Трифидът притежава жило, което е свито, подобно на… на великанска свинска опашка. — (Целият клас се засмиваше и аз се усмихвах на приятелите си.) — Трифидът може да разгъва жилото си много бързо и да
