Отскочих назад от парещия полъх, но миризмата на пърлено ми подсказа, че не съм бил достатъчно бърз да спася веждите си.
Изобщо не ме интересуваше. Хич не ми пукаше. Защото се случи нещо прекрасно. Виждах.
Зърнах кристално ясно мимолетното изригване на оранжево-жълти пламъци. След миг те спаднаха до четири диска от син огън, където струйките газ горяха пред дюзите си.
Не бяха никак ярки. И все пак хвърляха мъждукаща светлина в кухнята, открояваха стълбата, масата, радиоапарата… Зърнах лулата и кесийката с тютюн на господин Хартлоу, оставени на лавица до прозореца.
Още по-важно беше, че различих на стената часовника с мрачното тиктакане. За миг пак се уплаших, че очите ми погаждат номера. Ако часовникът беше верен, значи трябваше да е девет часът и десет минути.
Надникнах навън.
В този момент осъзнах, че или аз съм откачил окончателно и си въобразявам всичко това… или наистина е настъпил краят на света. Защото зад прозореца виждах само непрогледна тъмнина. Мъчителният глас на безумието не се забави с мърморенето: „Прав си, Дейвид Мейсън. Слънцето е угаснало. И започва безкрайната нощ.“
ВТОРА ГЛАВА
СТАР ВРАГ
Уж се полагаше да ми олекне главозамайващо, че отново виждам, но тутакси изпаднах в пълно, вцепеняващо недоумение.
Майско утро след девет часа. Селото и околните поля трябваше да са окъпани в светлина. А имаше само кадифена чернилка. Ама къде се бе дянало това слънца?
В мозъка ми се мярна светкавично идеята, че то изобщо не е изгрявало. Дали пък през нощта някакво бедствие с космически мащаби не бе изхвърлило Земята от орбитата и? Или планетата е спряла да се върти и отсега нататък ще е обърната към светилото само с едната си страна, както и Луната неизменно показва само едната си половина на Земята?
Но това бяха прекалени фантасмагории. Такова бедствие, например забиването на комета в планетата с хиляди километри в час, би причинило огромни вълни, трусове, взривове, цепещи цели континенти. На остров Уайт обаче всичко беше мирно и тихо, както подобава на лятно утро.
В ума ми се вихреше бъркотия, защото помнех, че със събуждането си чух как хората започват работа, все едно нищо особено не се е случило. Но защо са подхванали обичайните си дела, както си е нормално? И сякаш светът не се е обърнал с главата надолу? И не е потънал в абсолютен мрак?
Сетих се за кънтящо простичкия отговор — Байтуотър беше общност на слепци. Как биха могли да узнаят, че няма светлина?
В края на краищата тя не се долавя с кожата, не се надушва, нито има вкус. Ако човек е сляп, няма начин да различи светлината от тъмнината. Е, освен ако не го огряват достатъчно силни слънчеви лъчи, за да загреят кожата му. Иначе е принуден да разчита на звъна на часовниците и думите на зрящите.
Затова слепците от Байтуотър се бяха събудили в пълен мрак и без нищо да подозират, се бяха захванали със заниманията си за деня, убедени, че той не се различава по нищо от всеки друг ден.
Зяпах чернотата зад прозореца поне три минути, после тръснах глава. Трябваше да направя нещо. Не можех да чакам с простодушната надежда, че слънцето ще се завърне изведнъж в ослепителното си величие. Първата очевидна необходимост беше да облека някакви дрехи.
Вече нищо не ми пречеше да си намеря свещ. И тази светлина — прекрасната, великолепна светлина! — същинско чудо в мрака, ми показа пътя към спалнята.
Щом се облякох, претърсих набързо къщата. Господин Хартлоу го нямаше никъде. Вероятно бе излязъл да нахрани зайците си. И май ме е сметнал за ленивец, щом хъркам сутринта, докато другите се трудят.
Смених свещта с по-ярка маслена лампа и излязох от къщата, като старателно затворих вратата зад себе си. Знаех, че моят домакин няма да ми благодари, ако пусна всички котки от махалата в кухнята му. Щом се погрижих за това, тръгнах по пътя към вътрешността на острова.
Лампата хвърляше жълто петно пред мен, нищо повече от светла точица във всепоглъщащия мрак. Но помня как си мислех, че това отлагане на зората може би не е нищо по-страшно от случайно струпване на облаци, временно закрили слънцето, които ще се разнесат не след дълго.
Спирах неведнъж и вдигах лампата над главата си, озъртах се за някого от слепците, излязъл да нагледа добитъка си в полето, без още да е узнал за падналия мрак. Не забелязах никого.
Отстрани на пътя имаше боядисани в бяло перила, по които се ориентираха слепците от селото. Бяха издялани от дърво и сложени на височината на кръста. Тук-там надписи с Брайловата азбука упътваха слепците да свърнат наляво или надясно към определена къща, кръчмата или Дома на майките. Слепците винаги опипваха перилата с лявата си ръка, за да избягнат челния сблъсък с идващ насреща съсед. Но те толкова добре се бяха приспособили към състоянието си, че вървяха пъргаво из околността, като едва плъзгаха пръсти по перилата.
Закрачих по-бързо.
В маслената лампа нямаше отражател за насочване на лъча, затова вървях насред меко сияние с размити краища. И не можех да видя какво има на повече от три-четири метра пред мен. Така малко изненадващо се натъкнах на господин Хартлоу, седнал на пейка до пътя.
Той беше прехвърлил шейсетте мъж със здраво телосложение и късо подстригана бяла коса. Преди много години бил адвокат по авторско право в Лондон.
Вдигна глава, макар че аз спрях и звукът на стъпките ми секна. Изостреният му слух сигурно долови дишането ми.
— Кой е там? — попита, сякаш налегнат от неимоверна умора.
— Дейвид Мейсън — отговорих и пристъпих към него.
— А, Дейвид… ела насам, моля те…
Протегна ръка и аз я поех. В същия миг той стисна пръстите ми с учудващо смазваща хватка.
— Какво става, Дейвид? Нещо лошо е, нали?
— Тъмно е. Навсякъде, сякаш слънцето не е изгряло.
— Тъмно. Аха… — Гласът му звучеше дрезгаво от изтощение, все едно старецът току-що бе водил най- тежката битка в живота си. — За миг се почудих… — Поклати беловласата си глава. — Питах се дали зелените светлини не са се появили пак. — Вдигна невиждащите си очи към небето. — Преди малко чух Том Аткинсън да вика… ох, ти пък не познаваш Том, нали? Потвърдих, че не го познавам.
— Той е от малцината зрящи в селото. Рибар… и един от най-големите мърморковци, които съм срещал. Все му е много топло или студено, или рибата не ще да захапе стръвта, или вятърът не духа, накъдето той иска… Ах…
Господин Хартлоу млъкна за малко. Стори ми се, че ще задреме, както си седи на пейката. Вдигнах лампата, за да го огледам по-добре, но той бе провесил глава отмаляло.
— Господин Хартлоу?
Възрастният мъж като че събра сили.
— Извинявай… Не знам какво ме прихваща тази сутрин. Налетях на живия плет, докато идвах насам. Май съм се спънал в собствените си крака. Ставам един непохватен загубеняк. Досега не се е случвало… — Той се сепна внезапно. — Да, вярно, разказвах ти за Том Аткинсън, нали? Крещеше насред улицата, че нищо не виждал. Та както ти споменах, почудих се дали зелените падащи звезди или каквито бяха там, не са се върнали… Онези проклетии, които ни отнеха зрението преди трийсет години. — Поспря да си поеме дъх. — Знаеш ли, Дейвид… — Стисна ръката ми още по-здраво и сниши глас. — Онзи страх пак ме споходи. Страхът, който ме налегна след онази нощ в градината преди толкова години. Божичко! Със съседите дори го превърнахме в малко празненство, защото разправяха, че такова нещо нямало да видим повече. — Засмя се кухо. — Нямало да видим. Много прозорливо. Защото сутринта всички бяхме слепи. Разбира се, повече не видях и семейството си, макар да бяха до мен в къщата. Но пък ги чувах как пищят. Кълна се в небесата, твърде добре ги чувах — просто… просто пищяха от паника, докато зрението им помътняваше. Пръстите на господин Хартлоу, поразхлабили хватката си по време на печалния му разказ, отново се стегнаха. Обърна незрящите си очи към мен. Знаех, че той е от отдавнашните слепци. В този миг обаче бях готов да вярвам,
