детеродна възраст) професионалните майки заеха почти всички големи къщи на острова. Дадоха да се разбере, че ще управляват живота си демократично, но без абсолютно никаква намеса на мъжете… поне в административен смисъл. Човешката биология още не бе стигнала до етап, когато женските особи от вида биха могли да се възпроизвеждат без поне най-необходимото участие на мъжките.
Накратко казано, Домовете на майките живееха като самоуправляващи се общности от жени, посветили се на създаването на деца, заченати от мъже, които самите майки подбираха. Скоро Домовете се напълниха с нови бебета. Близките здания се преоборудваха в ясли, а с израстването на децата други сгради се превръщаха в училища. Нямаше съмнение, че Домовете на майките са станали неотменна част от живота ни. И съм длъжен да призная, че много ми харесваха. Там винаги беше весело, макар и малко шумно. Растяха щастливи здрави деца, за които всички техни връстници в Дома бяха братя и сестри, а всяка жена — майка.
Дори Съветът установи с изненада, че вместо да се превърнат в своеобразно „гето“ за унили слепи жени, които не могат да си намерят зрящ съпруг, Домовете на майките и техните обитатели се радваха на същата почит и възхищение като светите ордени на монахините в Стария свят. И то до такава степен, че много зрящи момичета, родени на острова, предпочитаха да се заселят в тях, дори от време на време се „ослепяваха“ символично с превръзки на очите си.
Някои възрастни жители на острова, особено с по-закоравели убеждения, мърмореха начумерено, наричаха майките „онези проклети пародии на монахини“, а близкия Дом — „майчинско свърталище“, намекваха и че там се вихри разюздан секс. Колкото и да е странно обаче, това не беше вярно. Дори да звучи особено, повечето хора смятаха майките за чисти и целомъдрени (ако ще всяка да е родила десет деца от десет различни мъже). А и в никакъв случай не живееха на гърба на останалите, всъщност скоро след основаването си Домовете вече бълваха своята „стока“. Моят стар учител господин Пинз-Уилкс (подозирам, че според него единствената достойна за споменаване цивилизация е рухнала с кончината на последния римски император) споделяше с искрено уважение, че вижда майките като земни въплъщения на класическата богиня Артемида. Тя била почитана не само като богиня на лова, но и събирала в себе си привидната несъвместимост на противоположностите, защото и се покланяли като на божествена покровителка и на целомъдрието, и на майчинството.
Системата на професионалните майки вършеше работа. И то прекрасна.
Раждаемостта на острова беше висока. Заедно с жадувания приток на заселници тя помогна населението на острова да се разрасне до солидните двайсет и шест хиляди — може би една четвърт от жителите му преди Година първа. Трябва да признаете, че е добро постижение, ако се замислите за обстоятелствата. Поне веднъж настъпва момент, когато баща и син разговарят не като родител и дете, а по мъжки. Като равни.
За мен това време дойде броени часове преди целият свят да потъне в мрак през съдбоносния 28 май.
Започна подобно на много други разговори с баща ми — в неговия парник, докато се откъсваше за отдих от онези твари, които бяха пуснали корени дълбоко и неизтребимо и в неговия живот. Наля ми кафе от термоса, но първо попита:
— Порцелан или тенеке? Сочеше двете чаши на работната маса.
— Тенеке.
— Добър избор. — Сипа тъмната течност и печално поклати глава. — Ох, само да усетя пак аромата на колумбийско кафе на зърна, а защо не и на безупречна кенийска смес… Печени жълъди…, каквито и нови хитрости да измислим, за да подобрим вкуса им, никога няма да наподобят истинското кафе.
Натъпка в лулата си няколко ивички нарязан бледокафяв тютюн от Джърси, най-големия ни остров в Ламанша, и се загледа унесено към трифидите, наредени в тухлените си корита, а слънцето огряваше листата им през стъклото. Заради безопасността жилата им бяха изрязани, вериги ги приковаваха към забити колове, за да не тръгнат нанякъде. Въпреки това от време на време опитваха да опънат веригите. Понякога се чуваше звън на метални халки.
Като дете долавях нещо вълнуващо в това място — миризмата на растенията под стъкления покрив, топлата, почти тропическа атмосфера дори зиме. Харесваше ми да идвам тук и да наблюдавам как баща ми борави с остър нож с цялата сръчност на хирург — подрязваше клони или сцепваше стъблото, за да измери количеството трифидово масло, което „кърви“ от кората подобно на кръв, разредена до бледорозово. Той позяпа замислено растенията, почеса се по едната бухнала вежда и подхвърли:
— Да ги беше чул как се разприказваха снощи.
— Трифидите ли?
Баща ми кимна и се усмихна криво за миг.
— Не съм ги слушал да бърборят толкова доста отдавна. Пръчиците им тракаха по стъблата в някакво растително подобие на морзовата азбука.
— Мислиш ли, че наистина са способни да разговарят? Разумно, тоест не като птици, които само си подвикват?
— Е, и птиците, и други животни наистина общуват със себеподобните си — предават си съобщения, изкрякват сигнал за опасност, такива неща.
— Но изцяло по инстинкт: или предупреждават за появата на хищник, или се опитват да привлекат партньор от другия пол.
— Вярно. Аз обаче се питам дали трифидите не са овладели изкуството да предават по-сложни послания на другите от своя вид. — Той засмука лулата си и издуха облак синкав дим, който се завъртя нагоре в слънчевите лъчи. — Може би дори успяват да обяснят идеи и представи на съседите си.
— Искаш да кажеш, че онзи трифид до вратата би могъл да предаде на някой в другия край на парника съобщение от рода на „Я ги чуй тези двамата човеци, пак си говорят за нас“.
Баща ми се засмя.
— Нищо чудно. Някога работех с човек на име Лъкнор, който май имаше изострен усет за трифидите. Беше убеден, че те действително говорят помежду си, и дори нещо повече — че притежават твърде развит интелект.
— Смяташ ли, че е бил прав?
— Според мен беше дяволски близо до истината. — По стар навик отново се почеса по побелялата вежда — признак, че умува.
— Знаеш ли, Дейвид… Сигурно съм разрязал хиляди от тези твари, но и досега не открих дори следа от нервна система, а несъмнено нямат и помен от дори далечно подобие на мозък. И все пак… Наблюдавам ги как действат цели четирийсет години. Движат се целенасочено. Общуват чрез тракане с пръчиците по стъблата. И когато удрят с жилата си, те „знаят“, че трябва да улучат незащитеното лице на човека. Наблюдавал съм ги да крачат из полята — цели легиони като пехота в поход. Виждал съм как се събират около някоя общност на хора, как я обсаждат. — Той отпи от кафето си. — Е, май няма да стигна дотам, че да ги нарека разумни, но ако нещо има четири крака, размахва опашка и лае, няма ли да кажеш, че е куче? А пък тези растения действат, реагират, планират, нападат и убиват, сякаш някъде в тях се крие невъзмутим интелект.
— А дали можем да ги победим?
— О, непременно ще се постараем. Ще сторим всичко по силите си. — Пак се взря в растенията, преди да ме изгледа косо. — В края на краищата не вярвам, че на тях се пада да владеят Земята. А ти?
Трифидите отговориха вместо мен. Дотогава бяха притихнали, но изведнъж затракаха с пръчиците по стъблата си. Прозвуча като лудория на палави ученици, които нарочно се мъчат да дразнят учителя си, като тропат с пръсти по чиновете, щом „Господинът“ им обърна гръб, за да напише с тебешира на дъската какво ще имат за домашно. Баща ми ме погледна с усмивка. — Ето, пак започнаха… моите чеда на пръстта. Беседват. Заслушах се как растенията барабанят с малките пръчици. Стори ми се, че долавям ритъма, а темпото подсказваше възбуда, сякаш всеки трифид предаваше тайно съобщение на съседа си.
В този миг бих се заклел, че някакво вълнение люшна двайсетината трифида, оковани в парника.
И баща ми го усети. Този път заговори на самите трифиди.
— Какво ли сте чули? Дали някоя от вашите армии е покорила още една от човешките ни общности? Или Главното командване на трифидите замисля поредното настъпление? Жадувате да участвате ли?
Може да беше съвпадение или реагираха на въпросите, които баща ми отправи полушеговито,
