полусериозно, но тракането на пръчици по стъбла изведнъж преля във вълна от шум. Започна мощна олелия, задрънчаха вериги, които растенията задърпаха. Стъблата се мятаха, сякаш внезапна буря люшкаше насам-натам житни стръкове.
Охотно бих повярвал тогава, че тези растения някак са приели пробудил ги зов да се надигнат, пратен им през морето от други като тях. Тракането на пръчиците им заместваше възторжените ръкопляскания, а люшкането наляво-надясно бе предизвикано от напиращо ликуване. Те предчувстваха наближаващи битки. И скорошни победи.
Можех да повярвам в това лесно, както вярвах, че утре слънцето пак ще изгрее.
Баща ми следеше тази демонстрация на шум, движение и — кой знае — дори вълнение у трифидите. Сивеещата му коса улови слънчевата светлина, докато той бавно поклащаше глава. По лицето му нямаше и намек за собствените му чувства. Помълча и подхвана:
— Дейвид, у мен винаги е имало ядро от твърд като желязо оптимизъм, но напоследък… Започват да ме гризат съмнения, разбираш ли?
— Но нали сме в безопасност от трифидите тук, на острова?
— Да, крепим се, синко. Но понякога се двоумя. Ами ако всъщност живеем в окото на бурята? Може би не сме застрашени само засега.
— Според теб спокойствието ни е заблуда? — Не бях чувал такива съмнения от устата на баща си, разтревожих се.
— Значи в края на краищата нашата общност няма да се съхрани?
— Ето какво ще ти кажа. Единствено късметът ни осигури време да си поемем дъх, след като избягахме от големите острови. Последните двайсет и пет години бяха затишие. Мирно, дори цветущо затишие, признавам това. Но мисля, че трябва да обърнем лице към по-суровата истина — по някое време в бъдещето тепърва ще се изправим срещу най-голямото изпитание.
— Но ние се справяме добре тук. Имаме ред, търговия, транспорт, домове, все по-голяма раждаемост.
— Така е, имаме… и това само по себе си е същинско чудо. Но ние изпадаме в самодоволство. Тук, на нашия малък остров, сме в безопасност. Но, общо взето, обърнали сме гръб на външния свят, с изключение на другите общности по островите в Ламанша. — Той ме погледна безстрастно, после заговори тихо, но с тежка сериозност. — Дейвид, чуй какво ти казвам. Ние сме общество, овладяло до съвършенство занаята на поддръжката. Рециклираме, почистваме, подновяваме. Но нищо не правим от началото до края. Не копаем руди от земята, за да ги стопим и пречистим в метал. Тогава не е ли немислимо да правим съвсем нови трактори или коли… или дори да излеем толкова скромна вещ като супената лъжица? В днешно време, ако не намерим полураздрънкан трактор, произведен преди ослепяването на света, смъкваме частите от половин дузина напълно съсипани трактори и едва скалъпваме един единствен, който върши работа. Ами въздушните машини, с които летиш? Най-новата е на повече от трийсет години — трийсет, Дейвид. Всички те отдавна трябваше да са в музея. — Подчерта думите си, като бавно замахна с ръка, сякаш разсичаше нещо. — Дейвид, каквото и да постигаме, не е достатъчно. Трябва да вървим напред, а не само да плячкосваме тази… тази мърша на една мъртва цивилизация. Длъжни сме отново да изобретяваме, да създаваме нови машини. И то като започнем от първата стъпка — добив на руда, производство на метали, леене…, защото някой ден от Стария свят няма да остане нищо за плячкосване. Изобщо няма съмнение, че тогава ще пропаднем в нова епоха на варварство. И може би никога няма да излезем от нея.
Изведнъж прозрях ясно. Стряскащо ясно. Баща ми предвиждаше бъдеще без светлика на цивилизацията, погълнато от всички мрачни страхотии, които носи подобно време на хаос и анархия. По- късно същата сутрин подкарах грижливо поддържана четирийсетгодишна таратайка от общия автопарк през огрените от слънцето низини към Шанклин, където моят хидроплан беше вързан за пристана, готов за краткия прескок до големия остров. (Както помните, този полет бе бързо прекъснат от самоубийствения таран на чайката.) Докато се провирах с колата по тесните селски пътища, размишлявах над думите на баща ми. И се питах какъв ли облик ще има тази нова епоха на варварство.
Оказа се, че моето умуване за метафоричното падане на нощта е твърде далеч от истината. Защото черният ужас се спусна над нас в буквалния смисъл. Истински мрак. Непрогледен.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
ПОМРАЧЕНИ ЗЕМИ
На излизане от пощата хукнах бясно. В лявата си ръка държах запалената лампа. В дясната стисках вратичка от шкаф, която изкъртих с пантите, и се молех да ми послужи като щит, ако попадна в обсега на бичуващото жило на трифид.
Радистът ме увещаваше да си седя кротко в пощата. Но жилата на трифидите биеха по стъклата и оставяха подобни на слюнка отровни ивици, а аз осъзнах, че ако се свирам вътре със замаяна от страх глава, с бездействието си ще бъда виновен за смъртта на други хора.
Трифидите нахлуха на нашия остров. Това поне ми беше ясно. Вече убиваха. И щяха да убиват още. Наблизо сигурно имаше десетки жители на острова, които не подозираха за опасността. Знаех, че съм длъжен да ги предупредя. Тичах с все сила, понесъл светлика и щита си.
Денят още беше черен като… ами като нощ. Виждах само на няколко крачки пред себе си. Твърде добре разбирах, че е вероятно дори да не зърна трифида, който би могъл да ме убие, удряйки с триметровото си жило от мрака отвъд тясното кръгче светлина, разстлано около лампата.
Имаше още едно затруднение — изобщо не познавах добре тази местност. Знаех обаче, че по хълма над Байтуотър минава тясна алея и тя стига през полята до един Дом на майките. Там трифидите щяха да намерят лесна плячка. Деца, играещи в двора. Майки, някои от тях слепи, които бутат колички с бебета или вършат нещо друго.
Затова тичах през всеобхватната тъмнина, въздухът чегърташе в гърлото ми, сърцето ми туптеше гръмовно. Виждах само бягащите си крака и няколкото квадратни метра пътна настилка под тях. Начесто стигах до паднала на пътя птица или котка, повалена от точния жилещ израстък на трифид. Отгоре на всичко проумях бързо, че привичките на смъртоносните растения са се променили. Вместо да порази жертвата и да се вкорени в земята до нея, за да се храни с гниещия труп, трифидът убиваше и продължаваше нататък в неумолимо дирене на поредната плячка. Нямах представа какво е причинило тази промяна в реакциите, но така растенията ставаха още по-опасни. Тичах и напрягах очи, за да видя какво има отпред, да различа характерния над двуметров, люшкащ се силует на растение убиец, търсещо нова жертва.
Нервите ми се изопнаха до скъсване, изостри се усетът ми за всеки звук или движение, всяко очертание, дори забелязано мимолетно с ъгълчето на окото. Неведнъж прикляках и притисках вратичката към лицето си, но щом я свалях, всеки път установявах, че съм се пазил от крайпътен знак или най-обикновен глог.
Не си позволявах да спирам за дълго. В мислите си виждах смразяващо отчетливо как гибелните растения местят на тласъци трите си крака към околността на Дома на майките, а жилата им свистят във въздуха, за да се впият в лицата и на деца, и на жени.
Плашех се, че ще стигна до къщата и ще стоя там, вдигнал високо лампата, вторачен безсилно в десетки трупове с разперени по земята ръце и застинали в посмъртната маска на страданието лица.
Нещо изсвири във въздуха. Рязко вдигнах вратичката пред лицето си. След частица от секундата усетих плющенето на жилото от другата и страна — толкова силно, че ме тласна назад. Чух пръчици да тракат по стъбла с безчувствената увереност, че е открита още една жертва.
Но нямаше да им се дам толкова лесно. Прикрил лицето си с вратичката, аз се втурнах напред. Удари второ жило, но не ме улучи, както тичах на зигзаг нагоре по алеята.
Задъхвах се. Стъпалото ме болеше отвратително заради подхлъзването по стълбата в дома на господин Хартлоу. Няколко пъти едва не изтървах лампата.
А малката крехка лампа с парцален фитил беше единственият ми източник на светлина. Счупех ли я случайно, щях да остана безпомощно сляп насред тези земи на мрака. Рискувах да погледна към небето. Макар да беше средата на предиобеда, нямаше и най-мъждив проблясък на слънцето.
Борех се да дишам, вкопчен мрачно във вратичката, която май натежаваше с всяка крачка, и накрая стигнах до билото на хълма.
Чух стъргане. С лудешки биещо сърце спрях на място и се постарах да обмисля звука, да го свържа с
