някакъв образ в паметта си.
Би трябвало да е трифид, влачещ се по настлана с чакъл пътека. Притисках лице към вратичката и очаквах удара на жилото.
— Да? Какво искате? — попита жена с нетърпящ възражение тон. От изненада, че чувам човешка реч, аз се смръзнах.
— Ей? Я стига глупости! Знам, че тук има някой. Пак се разнесе стъргане.
Вдигнах лампата.
В светлината стоеше една от слепите майки — разпознах я по отличителната бяла кърпа за глава, каквито всички те носеха. Тя енергично изравняваше с гребло чакъла там, където каруците бяха издълбали коловози. Начесто „поглеждаше“ към мен с очи, които въпреки слепотата и разкриваха буден ум. Може и да беше навършила седемдесет, но още преливаше от яка жизненост. Белите късчета варовик направо цвърчаха под зъбците на фучащото гребло.
— Майко… — Макар и задъхан, овладях гласа си и я заговорих с подобаващото обръщение. — Майко, трябва да се приберете вътре и да затворите портата.
— Значи трябва, а, младежо?
— Да. Има…
— И кой ми дава такива нахални заповеди?
— Извинете. Името ми е Дейвид Мейсън.
— Мейсън, тъй ли? Да не си роднина на господин Бил Мейсън?
— Да, аз съм негов син.
— Е, господин Мейсън младши, защо си толкова припрян и останал без дъх?
В същия миг пламъчето на лампата отслабна до мижаво блещукане. Толкова набързо излязох от къщата на господин Хартлоу, че пропуснах да проверя колко масло (трифидово масло, ако ще да звучи иронично) е останало в резервоарчето. Тъмнината тутакси нахлу само на метър от мен като въздух, светкавично запълващ вакуума. Навсякъде наоколо дебнеха присвитите чудовищни сенки на храсти, дървета и още кой знае какво.
— Моля ви, майко. — Озъртах се неспокойно. С тази лампа в ръката си нищо не можех да видя. — Майко, насам идват трифиди.
— Трифиди ли?! — слиса се тя и веднага престана да заравнява. — Ако това е шегичка, младежо, лошо ти се пише!
— Не е, майко. Моля ви… трябва да затворим тази порта. Ще бъдат тук всеки момент.
Озърнах се през рамо към пътя, по който дойдох. Зад мен нямаше нищо, освен мрак — плашещ мрак.
— По-чевръсто! — нареди тя, щом разбра за опасността. — Бутни лявото крило, аз ще затворя дясното.
С привършването на маслото пламъчето на лампата гаснеше бързо. Едва различавах портата от ковано желязо, висока поне два метра и половина. При затварянето си крилата запушваха отвора в тухлената стена, издигаща се дори по-високо. Молех се оградата да заобикаля отвсякъде имота… и да няма други отворени порти. Все пак трифидите бяха достатъчно хитроумни да вървят покрай всяка преграда, докато не се натъкнат на пролука. И тогава проникваха вътре — жилеха, ослепяваха, убиваха.
Някъде в далечината се разнасяха тъничките развълнувани гласове на деца. Щом тя щракна катинара на портата, попитах:
— Майко, има ли начин веднага да вкараме децата в къщата? Ако доближат самата ограда, пак ще бъдат в обсега на жилата.
— Ще ударя звънеца за училище — отвърна жената и с безпогрешен усет за посоката закрачи припряно по алеята. — Ела с мен, младежо, и ти можеш да си ми от полза. Децата се веселят. Казват, че още било тъмно.
— Така е.
Майката се поспря.
— Колко тъмно?
Обясних и че без лампата не виждам и ръката си, вдигната пред лицето. Тя се замисли.
— Първо мрак, после трифиди… Как да не му хрумне на човек, че това е лошо знамение?
Точно тогава лампата ми угасна окончателно. Макар че би трябвало да сме в безопасност поне временно, стомахът ми се присви болезнено. Отново загубих способността си да виждам. Преглътнах тежко.
— Имате ли радиостанция? Трябва да се свържем с властите. Вече ги предупредих за трифидите, но е добре да им съобщим, че засега сме невредими.
— Наистина е редно, господин Мейсън. Върви с мен, ще се качим до къщата. Тя е зад ей онези дървета.
— А-а… извинете, майко…
— Защо се нервираш толкова, младежо? Какво не ти понася?
— Лампата ми угасна.
— Значи казваш, че е твърде тъмно да видиш нещо наоколо?
— Да, вярно си е.
— Наистина чудата случка, а? Е, господин Мейсън, позволи ми да те хвана подръка и ще ти бъда водач.
После възрастната дама, която беше сляпа от трийсет години, закрачи пъргаво по алеята, като ме държеше подръка. Водеше ме в мастилената тъмнина, а чакълът хрущеше под краката ни.
Протягах другата си ръка напред на равнището на очите. Подобно на всички внезапно ослепели, боях се да не налетя на нещо твърдо и да си нараня лицето.
— Господин Мейсън, виждаш ли вече светлините на къщата?
— Нищичко не виждам.
— След малко ще ги видиш. Може би дърветата ги закриват.
„А може би — помислих си стреснат — трифидите вече са нахлули през друг вход и са избили всички със своите плющящи жила.“
— Впрочем, господин Мейсън, научавам много новини за похвалните усилия на баща ти да изтреби проклетите растения, обаче изобщо не съм чувала да споменават твоето име.
— Защото не работя с баща си. Нямам неговите способности в науките.
— Тогава с какво се занимаваш, господин Мейсън? Да, де, ако не смяташ, че си пъхам носа в чуждите дела.
— Пилот съм.
— О, значи един от шепата смелчаци. Но сигурно ти е възтесничко в онези кабини. Досещам се, че си едър мъж, доста над средния ръст. Май си към метър и осемдесет и осем, нали?
— Метър и деветдесет и три.
— Брей, изключителен ръст.
Тя бъбреше, за да се отпусна. Несъмнено долавяше колко ми е неуютно, меко казано, изведнъж да се лиша от зрението си. Да си призная, изобщо не ми олекваше. Не ми харесваше този неестествен мрак. Никак не ми харесваше. Освен това бях уверен, че трифидите бързат към къщата с цялата скорост, на която са способни с дървесните си чуканчета, досущ като глутница прегладнели кучета, привлечени от аромата на печено месо.
— Женен ли си, господин Мейсън?
— Още не.
— Не си намерил подходящото момиче, а?
— Отчасти и заради това. Но понякога съм далеч от острова седмици наред. Няма да е честно спрямо съпругата ми.
— Аха, мъж не само с героично призвание, но и с чувствителна душа. Непременно ще си поприказваме с теб, и то скоро. Ти си много по-ценен за острова, отколкото може би подозираш. Между другото… как е майка ти? Спомням си как някога четях нейния роман „Сексът е моето приключение“ с ненаситна жажда.
