удря като с камшик жертвите си. Ъ-ъ… Ъ-хъм…
— Има ли друго, Мейсън?
— Ъ-ъ, жилото е отровно. Смъртоносно е, ако удари по незащитената кожа на мъж или жена.
— Всъщност може да поваля и крави, и коне. Още някой бисер на мъдростта, Мейсън?
Долавях, че господин Пинз-Уилкс не е особено възхитен от рецитацията ми. Аз пък вече пристъпвах неловко от крак на крак.
— Мейсън, би могъл да започнеш с произхода на растението. В края на краищата съществувало ли е то, когато император Клавдий завладял Британските острови през 43 година след Христа? Бихме ли могли да дадем воля на въображението си и да си представим, че откриването му е заело първите страници на римския „Acta Diurna“?
— Не, сър.
— Или то е попаднало на нашата планета от открития космос, като може би се е повозило в опашката на някоя комета?
— Не, сър. Ъ-ъ… Предполага се, че трифидите са били създадени от учени в Русия след… ъ-ъ, Втората световна война, сър.
— Правилно, Мейсън. Хибрид, сътворен от множество различни видове. Но споменавал ли съм някога Ур1, древния шумерски град в Ирак, който процъфтявал две хилядолетия и половина преди раждането на Христос?
— Сър? — обърках се аз.
— Сетих се, защото ти толкова обичаш да изпъстряш речта си с името Ур, че се зачудих дали не си намислил да проучиш задълбочено и усърдно историята на легендарния шумерски град.
Оплетох се още по-зле. Прословутото остроумие на директора на училището често беше толкова неразгадаемо, колкото и ехидно.
Както вече споменах, ботаниката беше слабо, твърде слабо място в моя бездруго не чак толкова блестящ списък от академични постижения. В подобни моменти директорът неведнъж посочваше безпогрешно с бялото си бастунче някое момче, което изобщо не виждаше. Молеше далеч по-схватливия ми съученик да продължи. И момчето препускаше уверено по фактите.
— Трифидът, развива за около две години подобното на бич жило, с което може да порази жертва на три до пет метра от себе си. Жилото обикновено е смъртоносно за хората, освен, ако със спринцовка не бъде впръсната противоотрова в каротидната артерия. Най-голямата особеност на трифида в сравнение с останалите растения не е фактът, че е месояден — мухоловката се храни почти по същия начин, — а способността му да ходи. Премества се чрез трите израстъка с тъпи краища в долната си част. Отначало погрешно се смятало, че те са корени. Израстъците крепят основното тяло на растението и го издигат на около трийсет сантиметра от земята. То ходи досущ като човек с патерици. Два от затъпените крака се плъзгат, после цялото растение се затътря напред, щом задният крак се изравни с тях. На всяка крачка стъблото се клатушка силно напред-назад. Според израза на специалиста по трифидите Уилям Мейсън „човек може да го хване морска болест, докато гледа“. Движението е неравномерно и на тласъци, но растението е способно да се придвижва със скоростта на пешеходец.
— Отлично, Мериуедър. Отлично. Има ли друго за отбелязване?
— От трифидите извличаме масло, което може да се използва в производството на някои храни, а след рафиниране — да служи като гориво за двигатели. От тях добиваме суровини за пластмаси и разнообразни лекарства. Използваме влакната им за направата на въжета, а със сухите остатъци от обработените растения, смлени на питки, храним добитъка.
— Много добре.
— Растението може да издава тракащ звук, като удря с малки пръчковидни израстъци по стъблото си. Уилям Мейсън допуска, че така може би общуват помежду си, но засега няма доказателства за това.
— Превъзходно, Мериуедър. Седни, моля те. А сега — история, благородната история…
Понякога се дразнех, като чувах, че цитират баща ми, все едно е някой отдавна мъртъв учен. Но неведнъж, докато схватливите ученици сбито повтаряха научените уроци, погледът ми се отклоняваше към прозореца и аз се зазяпвах мечтателно в облаците, реещи се в наситено синьото небе с лекотата на перца. Представях си, че седя уютно в кабината на самолет и слушам сладкото бръмчене на двата двигателя „Мърлин“, усещам вибрациите на тези туптящи цилиндри да се предават през лоста за управление и да гъделичкат дланта ми. Да. Приключенията бяха в кръвта ми.
И както винаги, сънищата наяве ме отвеждаха далеч от класната стая, в свят отвъд нашия безопасен, но толкова обикновен островен дом.
Щом споменах за родния дом, може би ще е интересно за онзи, който се случи да прочете това писание, да научи нещо за островната ни общност. Когато семейството ми дойде на остров Уайт преди около двайсет и пет години след драматичното бягство от Шърнинг в гъмжащата от трифиди Англия, населението наброяваше едва няколкостотин души.
Нарастваше обаче непрекъснато, защото още бегълци се добираха до острова от Ирландската република, големите Британски острови и дори от континентална Европа, докато трифидите напираха на вълни от руските степи, подгонваха оцелелите на запад и накрая ги притиснаха към брега на Атлантическия океан.
В Западна Европа най-големите общности се заселиха на островите в Ламанша, на Уайт и на по- големите шотландски острови, като Фарьорските острови бяха най-северното убежище в Атлантика. В Британия и Европа, общо взето, не можеше да се припари. Трифидите се разпростираха на огромни ходещи гори, задръстваха и полята, и бившите градски улици.
От проучвателните полети и внимателното прослушване на радиопредаванията научавахме за малкото слабо населени общности, които едва издържаха на континента, неизменно обсадени от цели армии трифиди. Освен групите в Западна Европа имаше и други по света, вечно несигурни в оцеляването си. Много от тях падаха жертва на трифиди, природни бедствия, болести, глад… дори, колкото и да е нелепо, на войни, изправящи човек срещу човек.
Огромното мнозинство от населението на света измряло в първите месеци от Година първа на катастрофата. Пресмятахме, че всички хора на планетата едва ли наброяват и един милион мъже, жени и деца. Вероятно една трета бяха лишени от зрение.
При такова шеметно смаляване на населението никак не е чудно, че съветът на нашия остров придаваше огромно значение на размножаването. В края на краищата онези броени стотици, избрали остров Уайт за свой дом преди години, сигурно са се чувствали на неговите 380 квадратни километра като прословутото грахово зърно в петролен варел.
Жените в плодовита възраст бяха поощрявани да раждат колкото се може повече деца. Смяташе се, че пет-шест са допустимият минимум. Но Майката природа често с лекота отхвърляше всякакви планове, измислени от хората.
Например моята майка не можеше да има повече деца, след като роди с цезарово сечение по-малката ми сестра. (Така моите родители останаха само с трима потомци.)
Най-крайното начинание било основаването на Домовете на майките. Макар че съм се родил на големите Британски острови, преместих се на Уайт съвсем малък. Затова всъщност и аз съм дете на колонията, изобщо не ми пукаше за нравите и обществените условности на Стария свят и не намирах нищо странно в идеята за Домовете на майките.
Но когато започнали да я разискват преди повече от двайсет години, вдигнала се голяма врява. Мнозина напуснали острова, за да се присъединят към общностите на Джърси и Гърнси, където, както смятали някои, хората се придържали към по-строг морал. Най-просто казано, според този замисъл незрящите жени в плодовита възраст били помолени (едни уточняваха „увещавани“, други — „принуждавани“) да се превърнат в професионални майки. Отначало проектът предвиждал всеки зрящ мъж да има и „харем“ от слепи жени наред със зрящата си съпруга. Взрив от възмущение! Но идеята не отмря напълно.
Под наставничеството на „матрони“ (по-възрастни жени, повечето незрящи и до една прехвърлили
