отровата на трифидите. С тази армия ще ни смаже, както и ще стъпче всяка общност, която не желае да се откаже от свободата си и да му се покори. Накратко, или ще спасим Кристина, или… — Вдигна рамене. — Можем направо да си подпишем смъртните присъди.
— Извинявай, може ли? — Гейбриъл кимна към писмото.
— Заповядай — подаде му листа Сам.
Гейбриъл плъзна поглед по текста и стигна до изречение, от което се облещи.
— Тук е написано: „Осигуряването на транспорта оставям на вашата инициатива.“
Сам се подсмихна бледичко.
— Туй е засукан начин щабът да ни рече: „Не знаем как ще прехвърлите щурмоваците в Ню Йорк, но сме сигурни, че все нещичко ще измъдрите.“ Гейбриъл махна през рамо по посока на унищожените подводници.
— Морската ни мощ намаля до две канута и една моторница. — Изгледа косо мен, после и другите двама пилоти. — Но ти, изглежда, си намислил нещо друго.
— Тъй си е, Гейб. По въздуха ще прехвърлим групата за отвличане до Ню Йорк само за три часа.
— Сам, кажи ми, че се майтапиш. Кажи ми, че това е страхотна шегичка и всички ще се посмеем до насита. И после ще се заемем да скалъпим сериозна стратегия.
Сам завъртя глава, очите му гледаха невесело.
— Хич не се майтапя, Гейб. Казах ти какво ще направим. Имаме трима пилоти и три изправни самолета. Нищо не пречи да откараме дотам деветдесет души и да ги върнем невредими.
Гейбриъл ми се стори сащисан.
— Стига, де, Сам! Ей, сега ти напомних, че Ню Йорк е защитен с радари, прожектори и стотина зенитни оръдия. Тези стари грамадни хидроплани са лесни мишени.
— Не твърдя, че знам всички отговори, нали? — Лицето на Сам се набръчка в мрачновата усмивка. — Затова поканих и нашите пилоти. Те ще ни посъветват как да надхитрим радарите.
Гейбриъл въздъхна от сърце.
— Явно ми се пада да бъда адвокат на дявола… Изобщо не напирам да пръсна плановете ти на парчета, ако ми простиш зловещата в случая метафора, но все пак имаме само двама пилоти.
— Двамата, плюс Дейвид Мейсън, стават трима.
— Но колко мъки и усилия ни струваше да измъкнем Дейвид от лапите на Торънс! Ти си се побъркал, щом си решил пак да го пратиш там.
Сам се усмихна.
— Гейб, добре дошъл в лудницата.
— Но защо, да се не знае?! Ако Дейвид отново попадне в ръцете на Торънс, връщаме се, откъдето започнахме. Не, още по лошо ще бъде. Торънс ще го затвори на сигурно място, докато не дойде моментът да го използва като заложник, за да подчини остров Уайт и да докопа онази прословута машина, която преработва трифидовото масло в авиационно гориво, бензин и още какво ли не. Тогава вече ще сме мъртви и погребани.
Сам сплете пръсти.
— Правим, каквото се налага, Гейб. Задължително е да отведем Кристина от Ню Йорк. А освен петдесетимата щурмоваци, имаме нужда от инженери и сапьори, които са опитни в боравенето с експлозиви. Значи отрядът набъбва до деветдесет души.
— Ще се поберат в два самолета, за какво са ти три?
Сам изви глава към мен.
— Дейвид, не съм вещ в летенето. Обясни проблема на Гейб.
— Два самолета могат да пренесат деветдесет души, но колкото повече са пътниците или товарът, толкова по-бързо изчерпваш горивото. Трябва да разпределиш тези деветдесет души в три самолета при полет на такова разстояние, иначе на връщане просто ще ти свърши горивото.
— Тогава да си доведем пилот от друга база.
— Гейб, знаеш, че не може да стане — напомни Сам. — И там не стигат пилотите.
Гейбриъл изрази примирението си с красноречив жест.
— Добре. Приемам. Дори да пренебрегна мнението си, че е безумие да връщаме Дейвид в бърлогата на лъва, пак остават огромни проблеми. Първият — не знаем къде държат Кристина Скофийлд.
— Знаем. В Емпайър Стейт Билдинг. На деветдесет и третия етаж.
— Значи бързо намерихте кой да ме замени там?
— Той или тя, все едно — сдържано подхвана Сам, — вече си вършеше работата. Ти беше най-добрият ни агент, но бе задължително да си осигурим и твой заместник.
— За всеки случай, а?
Сам потвърди с кимане. Сложиха на масата още кафе. Сам запали цигара. Обсъждането се проточи до края на следобеда. Навън мижавото слънце се напъваше да огрее света. Ято гъски размахваха неуморно криле на юг, крякането им пронизваше въздуха. Зад оградата прогонените трифиди тракаха с пръчиците си, люшкаха листата си и се стараеха да ни натрапят отвратителното си присъствие.
Предъвквахме една по една точките в плана на Сам. Необходимите количества гориво. Обсегът на самолетите. Пригодността им за превоз на експлозиви. Видовете оръжие. Запасите от храна. Продължителността на мисията. Маршрутът. И така нататък в същия дух. Ровехме в подробностите, които можеха да ни препънат. Дори някоя забравена дреболия можеше да провали катастрофално цялата ни стратегия.
Признавам си обаче, че докато Сам и лейтенант Тръскот спореха дълго дали да предпочетат патрони с кухи или плътни върхове, мислите ми се отплеснаха. Те си приказваха, а аз рисувах една след друга малки скици на листче, което намерих под масата.
Имаше почивка, за да хапнем сандвичи, и печеното телешко, докарано със самолетите сутринта, се появи между филиите хляб. Разнообразието след варивата от риби и трифиди стигаше да повдигне духа ни поне мъничко. Щом пак се събрахме около масата, Гейбриъл отново напомни за непреодолимото според него препятствие за какъвто и да било успех на замислите ни.
— Радарът — натякна ни той. — От всяка посока Ню Йорк е защитен с обширна мрежа от радарни станции. Как самолетите ще доближат, без да бъдат засечени? Вдигнах показалец.
— И затова съм помислил. Първо, трябва да се доберем до целта нощем. През следващите няколко дни ще има непълна луна и светлината и ще ни стигне да се ориентираме.
— Така да бъде — сви рамене Гейбриъл. — Ще летим под прекрасните лъчи на сребърната луна. Но радарът ще ни засече със същата лекота нощем, както и денем.
— Тук стигнахме до мъчнотиите — съгласих се. — За да не бъдем засечени, ще летим съвсем ниско. Вероятно на не повече от трийсет метра над земята. — Но над открито море дори такъв бръснещ полет не е достатъчен да се скриеш от радарите, нали?
— Прав си. Нали казах, че стигнахме до мъчнотиите. — Сложих грубоватата си скица насред масата. — Ето ви го остров Манхатън. На север от него тече река Хъдзън. Ако не съм се заблудил, покрай Хъдзън има стръмни склонове и канари, високи над трийсет метра. Значи трябва да летим над реката по ниско от билата на възвишенията. — Посочих картата. — Това е единственият начин да стигнем до Ню Йорк, без да ни открият техните радари.
Този път единият пилот едва не се задави от изумление, щом чу какво предлагам.
— Това е лудост! Сериозно ли твърдиш, че трябва да летим с голям четиримоторник по речна долина на някакви си трийсетина метра от водата? И то на тъмно?
— Осъществимо е.
— Това е самоубийство.
— Ще се справим.
— Но висотомерът не е точен на толкова малки височини.
Как ще знаеш, че си точно на трийсет метра над повърхността? Оставих и втората си скица на масата.
— Ще сложим малки прожектори на всяко крило. Ето тук, отляво и отдясно на опорите на всеки плавник. Ако ги насочим надолу под точно изчислен ъгъл, фокусираните светлинни лъчи ще се отразяват от водата като две ярки петна. С помощта на система от огледала, прикрепена към обзорния илюминатор в кабината,
