трудно.
— Този път ще оставя удоволствието на теб — усмихна се той. — Право да си кажа, поизнервям се, щом се сетя за онези експлозиви в товарния отсек.
— И мен ме спохождат такива мисли. Сещам се и за петнайсетте тона гориво, което натъпкахме в резервоарите… Дано никой зад нас не пожелае да си успокои нервите с цигара.
Усмивката му стана малко насилена.
— И аз на това се надявам.
Изрекох на глас нещо, което ми се въртеше в главата.
— Чух, че Сам Даймс е във водещия самолет. Като командир на лагера не беше ли редно да си остане там?
— Големите клечки ни притискат здраво да не издъним задачата. Не че подценявам способностите на онези хора зад гърбовете ни, обаче Сам знае, че трябва да направи всичко възможно, за да успеем.
— Знаеш ли, Гейб, мислех си…
— Да? Той ме стрелна с кос поглед.
— Някои дреболии в тази наша мисия не ми дават мира.
— Ще ни бъде трудничко. В това никой не се съмнява.
— Знам, че основната цел е да измъкнем Кристина Скофийлд от властта на Торънс.
— Накратко казано, да.
— Но дали горяните не са намислили да отгледат собствена раса от свръхчовеци? В края на краищата, ако вие разполагате с хора, които са неуязвими за отровата на трифидите, значи ще се сдобиете с предимство над всички останали.
— Вярно. Но няма да стигаме до крайности като изваждането на яйчниците и и оплождането на всички жени с яйцеклетките и.
— Нима?
— Дейвид, дали не дочух в гласа ти някакво съмнение?
— Май след преживелиците си през последните два месеца ставам доста недоверчив човек.
— Дейвид, нашата общност се гордее със своята човечност. Поначало, затова се отделихме от хунтата на Торънс.
Взрях се в цветните опашни светлинки на предните два самолета.
— Тези идейки непременно са се мяркали и из главите на вашите предводители. Предполагам, че са поискали от Сам да има и някакъв резервен план.
— Какъв например?
— Например, ако е невъзможно Кристина да бъде спасена, в името на националната сигурност тя да бъде убита, а тялото и унищожено, за да бъдат яйчниците и безполезни.
Лицето на Гейбриъл излъчваше студенина.
— Значи според теб Сам Даймс е способен на подобна жестокост?
— Суровите времена налагат и сурови мерки. Това ти е ясно, Гейб.
— Дейвид, наистина си пълен с подозрения.
— Не споря. Но в момента съм склонен да смятам, че това качество подпомага оцеляването.
— Тъй ли? — Може би като ми доверихте пилотирането на този самолет до Ню Йорк, събрах увереност в положението си сред вас и вероятно се разприказвах излишно. И все пак ми хрумва, че би било напълно благоразумно щурмоваците да получат заповед аз в никакъв случай да не попадам в ръцете на Торънс.
— Сериозно ли мислиш, че бихме постъпили така с теб?
Вдигнах рамене.
— Мисля, че ще е направо мъдро да се постараете да отнеса някой куршум в главата, вместо Торънс да ме използва като заложник. — Вторачих се в Гейбриъл. — Как да забравя, че при отвличането ми от Ню Йорк е имало и резервен план, в случай че измъкването ми стане съмнително?
— Точно така е — бавно кимна той. — Но мога само да те помоля да ни вярващ — ще те опазим от всякакви неприятности, щом попаднем в Ню Йорк.
— Няма да ви е лесно.
— Има и още една много важна причина да ни се довериш. Необходим си ни, за да пилотираш самолета по обратния път, щом се доберем до Кристина.
— Значи носите фалшиви мустаци и черни очила за всички… Извинявай за шегичката, но още се чудя как ще се слеем с онези тухлени стени в града.
Гейбриъл се почеса по брадичката.
— Май не трябваше да споделяме чак толкова скъпернически с теб. — Сипа си още кафе. — Знаеш, че ще настаним всички хора в най-северната част на Манхатън. Нали ти е известно, че има един район на север от 102-а успоредна улица?
— Да. Но не ми е ясно що за място е.
— Много е просто. Цялата северна издатина на острова е един прокълнат от Бога затвор.
— Значи ще е пълно с надзиратели.
— Не е точно така.
— Явно затворът е с доста свободен режим.
Гейбриъл впи сърдит поглед в мен.
— Ако бе видял какво е там, нямаше да си позволяваш такива приказки. — В гласа му напираше гняв. — Изобщо не би ти хрумнало.
— Добре, де. Тогава ми обясни какво е там. Щом няма надзиратели, защо затворниците не бягат?
— Защото Торънс е хитър. Има нужда само от здрава висока стена, разделяща Манхатън от единия му край до другия, досущ като Берлинската стена. В едната половина е градът — навсякъде светлини, кафенета, киносалони, луксозни апартаменти. Но на север от бившата 102-ра улица са бордеите — гето за хората, които са с неподходящ цвят, или не виждат, или не си падат по така нареченото прекрасно ръководство на Торънс. Не могат да се прехвърлят през стената, защото там има стражеви кули, кучета и — между другото — противопехотни мини. Няма и как да преплуват през реката до континента, където ги чакат милиони трифиди. — Гейбриъл не млъкваше, разпали се. — В онези разпадащи се съборетини живеят цели семейства, на които храната едва стига да си стискат душата в зъбите. И само привидно работят по своя воля в мръсните цехове и заводи. Всъщност са принудени да се бъхтят, иначе не получават дневната си дажба. А всичко цъка като часовников механизъм в полза на Торънс и неговите блюдолизци, защото преди десетина години ги осени идеята да инжектират хероин на някои хора. Ей на това му казвам аз гениално прозрение. — Очите на Гейбриъл пламтяха от ярост. — Нали разбираш, от хероина се затъпява. Затова поробените работници вече не се мъчеха от по-гадните страни на окаяния си животец. Това обаче означаваше, че Торънс можеше да ги накара да работят по-дълго всеки ден. Но има и още нещо. Хероинът предизвиква пристрастяване. Затова след няколко инжекции робите ставаха наркомани. После Торънс заповяда да им спрат дозите. Разбира се, всички новоизлюпени наркомани бяха готови да гризат стените със зъби от копнеж по следващата инжекция. И какво прави Торънс? — Гейбриъл не изчака догадката ми, а продължи с пълна пара. — Предлага на робите си поредната инжекция, ако изпълнят нормата за деня. Хоп — и готово! Производителността отскача до тавана, защото те са готови да си скършат гръбнаците от напъване, за да заслужат дозата. Да, тя облекчава мъките им за още няколко часа. Но после пак се почва, значи трябва да се трудят още по-упорито за следващата доза. Просто, а?
Цяла минута Гейбриъл седя със стиснати юмруци, а мускулите по челюстите му подскачаха от усилията да уталожи гнева си. Накрая промълви:
— Сам се досещаш, Дейвид, че северно от 102-ра успоредна улица кварталите не са много приятни. — Изпи на един дъх половината кафе от чашата. — Затвор, управляван от самите затворници. И редът се налага безмилостно. Върши работа денонощно, за да имат Торънс и любимците му живота, с който са свикнали. За нас обаче това означава, че няма много пазачи, от които да се притесняваме. Пък и там имаме съюзници. Нашите групи ще вършат, каквото е необходимо и ще разполагаме със сигурни убежища, докато дойде време да отлетим към дома… Ако е рекъл Господ. Е, Дейвид, убеди ли се? — изгледа ме начумерено той. — Нали обещах, че ще бъдеш в безопасност?
Не продумвахме, и то дълго. Потънал в размисъл, не забравях да проверявам приборите на контролното
