табло и не изпусках от поглед опашните светлини на другите два самолета. Погледнах си часовника — до времето за кацане оставаше не повече от час. Чак сега устата ми пресъхна истински. Скоро щяхме да преминем към радиомълчание, иначе имаше опасност да ни засекат чувствителните антени в Ню Йорк, дори при нарочно намалената мощност на нашите радиостанции. Преди това помолих другите пилоти да проверят прожекторите, с които щяха да измерват височината на полета си над водата. Изведнъж под всеки хидроплан светнаха по два лъча. Разположени към краищата на крилете, ярките светлини бяха насочени надолу под старателно изчислен ъгъл и се пресичаха точно на трийсет метра под самолета. За миг ми се стори, че тежащите по стотина тона въздушни машини се опират на лъчите, образуващи източено Х под тях.
Щом потвърдих, че прожекторите са изправни и подканих да бъдат изключени, Сам Даймс се обади по радиото от водещия самолет. Първо помоли да включим и високоговорителите в пътническите салони.
— Остават две-три минути до режима на радиомълчание — подхвана с особения си глас, сякаш се смущаваше от микрофона. — Само исках да пожелая на всички късмет и сполучливо кацане. Знам, че с такива пилоти сме в добри ръце. И… и вие знаете, че тази задача ме плаши… честно казано, плаши ме до полуда. Щях да съм скапан лъжец, ако не си признаех, че сега мечтая да съм вкъщи при жената и децата. Защото съм наясно, че е вероятно не всички от нас да се завърнат. Който се прибере у дома, ще бъде прославян като герой. Но който не успее, ще бъде нещо повече. Дарът на неговия живот ще стане мост към по-добро бъдеще за приятели, семейство, деца и внуци… Няма да ви забравим. Как ми се ще да можех да говоря още колко е важна нашата мисия. Истината обаче е, че не намирам ясни и силни думи, каквито заслужавате. Поне мога да ви кажа, че тая нощ хиляди хора се молят за вас. Желая ви сполука.
Във високоговорителите зашумяха статични разряди. Чу се щракане. И настъпи тишина.
Следвахме плана и летяхме по заобиколен маршрут, за да стигнем на около сто и петдесет километра северно от Ню Йорк, без да припарваме в обсега на радарите. Бледата луна ни светеше, когато завихме на юг. Подредени един след друг, самолетите се насочиха към река Хъдзън — големия сияещ път, който щеше да ни отведе от планините Катскил до самия Ню Йорк.
Впрочем засега можехме да си позволим полет на височина около хиляда метра. Но ако искахме да не бъдем засечени от радарите, скоро трябваше да се снижим до почти бръснещ полет на трийсет метра над водата. Канарите и възвишенията чернееха на лунната светлина. От душа се надявах, че ще мога да различавам черен каменен зъбер от безобидно петно сянка.
Поддържах височината и следях приборите. Гейбриъл ме позяпа и накрая се прокашля.
— Дейвид, моментът може и да не е най-подходящият да ти кажа това… Озърнах се.
— Твоята подозрителност не те е подвела — продължи той. — Ако не успеем да спасим Кристина… имаме вътрешен човек, който ще се погрижи Торънс да не извлече полза от нея.
— Така ли?
— Ако до седем дни Кристина не е в наши ръце, Керис Бедекер ще изпълни заповедта да я убие.
— Керис Бедекер! Значи тя е…
— … една от нас — кимна Гейбриъл и се ухили кисело. — Само че и аз не знаех до вчера. Тя пък не подозира, че съм шпионин. — Поклати глава. — Шпионаж, а? Шантави игрички, не мислиш ли?
В този миг стотици… не, хиляди въпроси напираха на езика ми. Но нямаше време за тях. Вместо да говоря, поместих напред лоста за управление.
— Дръж се здраво — посъветвах го. — Снижаваме се.
ТРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
„РЪКАТА НА НЯКОЙ ДРУГ…“
След като спасил оцелелите при потъването на „Титаник“, капитанът на „Карпатия“ Рострън написал за почти самоубийствения устрем на своя кораб между айсбергите: „Когато видях през какви ледове се провирахме под пълна пара през нощта, потреперих. И не ми оставаше друго, освен да помисля, че не моята ръка, а ръката на някой друг бе на руля през онази нощ.“
Тази необичайна представа споходи и мен. Реех се все по-надолу в нощта, следвайки цветните светлинки по опашката на предния самолет. От двете ми страни се издигаха скалните стени, обрамчващи река Хъдзън. Лунната светлина хвърляше призрачни отблясъци по водата. Може би заради въздушния поток от водещия хидроплан в това мъждукане по речната повърхност имаше нещо неземно. Отгоре на всичко ме разсейваше, защото се усетих, че следя движението му. Въпреки това се накарах да не откъсвам поглед от опашните светлини на самолетите пред мен. Забавех ли се прекалено, щях да изостана и да ги изгубя. Ако пък избързах, можех да се забия в тях.
Нервите ми бяха като навита пружина на часовник, бях напрегнал всичките си сетива. Следях равновесието на въздушната машина, вслушвах се в звука на двигателите, наблюдавах приборите и датчиците, самолетите отвъд предното стъкло, а колосалните каменни стени от двете ни страни се стесняваха и накрая изглеждаше, че краищата на крилете са на косъм от гибелта. По-ниско. По-ниско. Още по-ниско. В един миг включих прожекторите под крилете.
— Добре — обърнах се към Гейбриъл с учудващо и за самия мен спокойствие, — сега виж в огледалото дали лъчите стигат до водата.
— Виждам ги.
— Кажи ми, когато започнат да се сливат.
— Ясно. Събират се… чакай… замряха.
— Ще се спусна по-надолу…, а ти наблюдавай.
— Дадено.
— Предупреди ме на секундата, когато се докоснат и започнат да се препокриват.
— Непременно.
Намалих внимателно оборотите. Бръмченето на двигателите отслабна незабележимо.
— Това е — обади се Гейбриъл. — Светлините се докосват. Ъхъ, вече се препокриват.
— Добре. Ще поддържам тази височина. Но ти ми кажи, ако се разделят. Разбрахме ли се?
— Схванах.
Така нашите самолети следваха криволиците на долината. Околните зъбери и хълмове се извисяваха над нас и за операторите на радарите в Ню Йорк ние все едно бяхме под земята. През следващия четвърт час ми настръхна косата. Още малко по-ниско и щяхме да се натрошим сред гейзер от водни пръски. Още малко вляво или вдясно и щяхме да изчезнем в огненото кълбо от удара в склоновете на долината. Тъкмо установих, че започвам да се откъсвам от действителността и едва ли не вярвам, че сме проникнали под повърхността, за да летим в някаква подземна пещера, и зърнах сияние отпред. Светлините на Манхатън бяха още по-ярки, отколкото ги помнех.
— Дотук бива — промърморих. — Няма затъмнение, значи не знаят, че идваме.
Изведнъж сиянието на града стана още по-ярко. Отново виждах реките от коли със запалени фарове, потекли из този вечно буден метрополис. Небостъргачите се извисяваха като осеяни със светлини кули, посегнали към кървавочервената луна.
Пред мен водещият самолет се снижи бързо и кацна в реката, почти без да разплиска вода. Вторият хидроплан го последва. Намалих оборотите и се плъзнах за учудващо гладко кацане.
— Слязохме — отбелязах, макар да беше донякъде излишно. — Само се надявам никой да не е видял как пристигаме.
— Ню Йорк е населен с хора, които гледат навътре, а не навън. Няма как и да са ни чули. Всички онези коли вдигат страшна врява. — Гейбриъл ми се ухили за миг. — Впрочем, Дейвид, поздравявам те за майсторското летене.
— Още не сме приключили. Ще ми олекне, когато скрием някъде тази машина.
Плъзгахме се по мазната наглед вода, като се стремях двигателите да шумят минимално. Бяха ми казали просто да следвам водещия самолет.
Изпотих се. Големият хидроплан се бе превърнал в твърде лесна мишена. Очаквах всеки миг от мрака да ни изненада търсещият лъч на прожектор и да ни прикове като пеперуда към картон.
Но не ми оставаше друго, освен да се мъкна след другите два самолета, а моторите пърпореха толкова тихо, че доближавахме брега с тревожно ниска скорост. Тъкмо започнах да се питам дали това не е някакъв
