клетки със зайци и разни храсти, докато се провирахме от градина в градина. Дори наоколо да имаше обитатели на този квартал, не ги видях. Бяха чули стрелбата. Стояха си вътре, докато отминат неприятностите.
Стигнахме до средата на квартала и Марни зърна проход към главната улица. Сграбчи ръката ми и ме дръпна натам.
Улицата приличаше на всички останали в този затворнически лагер. Хора носеха вързопи. Уличното платно беше покрито с хлъзгава кал. Наредени едно след друго цехчета, където работниците не си даваха отдих — шиеха, топяха, дялкаха дърво, изтъкаваха килими, топяха лой за свещи.
Нямах представа къде сме, но за щастие Марни познаваше улиците и се ориентира. Тръгнахме припряно по улицата и се шмугнахме в друга плетеница от пресечки. По това време здрачът се сгъстяваше във вечерен мрак. Затрепкаха светлините на улични лампи, а Марни ме издърпа към готическа грамада пред редица от четириетажни къщи. Щом влязох, веднага разпознах църква, изтърбушена от пожар преди много години — вместо покрив над нея имаше нощно небе. По изпотрошените цветни стъкла личаха жалки останки от ликовете на ангели и светци.
Тръгнах след Марни по отломките и излязохме през задния изход на църквата. Озовахме се в гробище. Пуснатите в него свине грухтяха и завираха зурлите си в калта. В края на гробището Марни спря и посочи над оградата.
Надникнах предпазливо. В първите секунди светлините ме заслепиха. После я видях — шестметрова преграда от бетон, изпъкваща под ярките лампи. Простираше се наляво и надясно, докъдето стигаше погледът. От тази страна (откъм затвора) сградите бяха съборени, за да има ивица открито пространство покрай стената. Достъпът до нея беше препречен с бодлива тел. Огледах горния край на стената. На всеки двеста метра стърчаха стражеви кули. Ако се бях надявал, че в тях няма никой, оптимизмът ми щеше да граничи с безумие. Сякаш за да подсили здравомислието ми, полицейска кола спря до една кула. Двама мъже се измъкнаха от задната седалка и се качиха по стълбата в кулата. Малко по-късно други двама слязоха — смяна на караула.
Май се взирах доста дълго в тази стена, подобна на крепостен зид. Беше на петдесетина метра от мен. Зад нея се криеха сиянието и разкошът на Ню Йорк. Дори чувах шума на колите. До носа ми стигаха ухания от някакъв скъп ресторант до самата стена. И някъде там, може би на няколко минути пеша от мен, беше Керис Бедекер.
Тогава прозрях истината. Този град с всичките си светлини, шум, суетене и оживление, с хилядите си автомобили беше една измама, хитър фокус за самочувствие, направен от Торънс. Той прахосваше скъпоценни ресурси с такова темпо, че скоро щеше да съсипе града. Досущ като разорен човек, пръскащ пари, които няма, за да направи впечатление на околните, той купуваше верността на свободните граждани с лъскави дрънкулки. Нямаше значение дали са коли, цветни телевизори, изобилие от радиостанции или най-модна вечерна рокля. Звуците на Ню Йорк неспирно достигаха до ушите ми, но вече чувах само кухото дрънчене на празен съд.
Взрях се в Марни, която гледаше стената едва ли не със страхопочитание.
— Сега какво ще правим? Пак ли ще се пъхнем под земята, за да минем от другата страна?
Тя завъртя глава. Тръгнах с нея. Този път ме водеше успоредно на стената, обаче внимаваше да оставаме в сенките на запустели сгради. Тук нямаше уличен шум и стъпките ни сякаш отекваха с неестествена сила. Непрекъснато се обръщах, убеден, че някой върви след нас. Но чувах само ехото от собствените ни стъпки. Стигнахме и до края на този градски пущинак. Вече бях в северния край на Сентръл Парк, отрязан от бетонната стена. Чудно, но тук заварих мирни ниви с ечемик, картофи и цвекло. Някъде в тъмнината изблея овца. Докато стигна до отсрещния край на парка и пак видя запустели части от града, краката ме мъчеха безмилостно.
— Още колко остава? — попитах неуморната Марни.
Тя леко махна с двете си ръце и аз изтълкувах, жеста като „не е много“.
Но и така да беше, не си представях как ще се прехвърлим през стената. Бях видял няколко порти, обаче всички изглеждаха здраво залостени. Освен това от стражевите кули се виждаше всеки сантиметър на стената. Ако нямаше някакъв подземен проход, значи бях дотук, както казват нюйоркчани. Наближи полунощ, докато се доберем до края на стената.
Застанах пред широка река. Стената свършваше няколко метра преди водата. Но плаваща преграда, отрупана с бодлива тел, я удължаваше двайсетина метра навътре в реката. Посърнах.
— Марни, как ще се справим?
Тя ме изгледа, зелените и очи блеснаха с отразената светлина на лампите. После сви рамене, сякаш натякваше: „Ти още ли не си се сетил?“
— Марни, само не там. Не вярвам, че е възможно. Тя закима настойчиво и с ръце наподоби плуване. Прехапах си устните.
— Боях се, че точно това ще предложиш.
Марни прекрачи към водата, но аз я възпрях.
— Недей засега. Я да проверим няма ли по-добър начин. Посочих брега, отдалечаващ се от бетонната стена, която ми се струваше недостъпна като отвесна канара.
— Хайде да видим няма ли да си намерим лодка или нещо подобно — предложих на момичето. — Дори с празен варел ще е по-добре, вместо да се топнем в тази река без нищо.
Тя кимна, макар и малко неохотно. Казах си, че на това хлапе не му липсва смелост. Беше готова на момента да скочи в реката и да заобиколи с плуване препятствието. Аз обаче се тревожех. От разходките си с Керис помнех, че тук трябва да е източният край на остров Манхатън, значи стояхме край река Харлем близо до сливането и с Ийст Ривър при Адската порта. Зловещото име не е било измислено напразно. Без никакво предупреждение Адската порта можеше да се превърне в бушуващ водовъртеж от непреодолими отливи и убийствени течения, които завличат дори най-могъщия плувец във водния безкрай. Не забравях и подводните трифиди, които видях в езерцето Кълъмбъс преди броени дни. Изобщо не жадувах да открия какво се крие и в тези мътни води. Претърсихме брега, но не се сдобихме с лодка. Марни отново се престори, че плува. Завъртях глава.
Върнахме се към улиците. Непременно имаше нещо, което би ни послужило. Вървях и надничах в задни дворове и градини. Скоро чух шум от трион. Ориентирах се по звука и стигнах до работилница. На запалени лампи як мъж режеше дъски. Зад него стърчеше недовършен гардероб.
Погледът ми се прикова в десетина пластмасови чувала, пълни със стърготини. Махнах с ръка на Марни да се скрие в сенките.
Не се наложи да чакам дълго сгоден случай. Якият мъж отиде до една отворена врата и се развика:
— Джо… Джо! Не е ли готово туй кафе, бе? — Дърводелецът се заслуша в гласа, идващ отвътре. — Ама как тъй? Джо, ти рече, че ще стане за десет минутки, човече. Само дето май мина половин час. Трябва да съм готов с тия мебели до времето за доставка, щото иначе няма инжекция за мене. По дяволите, мой човек, по-пресъхнал съм вътре от тоя прахоляк тука. Ако не си вършиш работата, ще се погрижа да останеш без ядене. Чу ли, Джо?
Докато дърводелецът гълчеше невидимия за мен Джо, аз докопах два чувала със стърготини. Върнах се при Марни.
— Добре — казах и, — сега да отидем при реката. Просто повтаряй каквото правя — посъветвах я. Марни кимна, зелените и очи ме гледаха сериозно. Изсипах стърготините от чувала на брега. Тя стори същото. Побързах да се съблека и пъхнах дрехите си в чувала. Извадих връзките на обувките си, преди да набутам и тях вътре.
В такъв момент не можехме да си позволим престорена свенливост. Все пак се стараех да гледам Марни само в очите, когато и обяснявах:
— Сега омотай края на чувала с връзката. Постарай се да стегнеш здраво… не. Недей да изкарваш въздуха от чувала. Погрижи се да има много въздух. Трябва да е надут, когато го вържеш… точно така. Готова ли си? Тя кимна. Стискаше зъби непреклонно. Стъпих във водата. Беше неприятно студена. Изскърцах със зъби. Влязох по-надълбоко, за да не усещам острите камъчета под краката си. През цялото време оглеждах реката. В този нощен час ми се струваше особено тъмна и някак зла — гадна бездна, гъмжаща от смразяващи безименни страхотии.
Съзнавах, че и тук може би дебнат водни трифиди. Но донякъде безразсъдно заложих на догадката, че
