експлозиви, за да пръснем тези прегради на парченца точно в пет часа следобед. Подсвирнах тихичко, а Гейбриъл продължи:
— Хората на Торънс ще трябва да се справят с тълпи от гадни трифиди, които ще се домъкнат в галоп по мостовете в Манхатън. А всеки войник на Торънс, когото отпратим надалеч от Емпайър Стейт Билдинг, мъничко облекчава главната ни задача.
— Гейб — подхванах, — на този остров има десетки хиляди мъже, жени и деца. Те са невинни, не носят отговорност за режима на Торънс. Ще изцапате ръцете си с кръвта им.
Той ме успокои:
— Нюйоркчани си имат план за извънредни ситуации. Щом прозвучат сирените — а те ще вият из целия проклет град, само почакай и ще чуеш, — който не си е у дома, ще потърси скривалище в тунелите на метрото. Щом бъде прекъснато електричеството в подземната железница, там могат да се приютят хиляди хора. Повярвай ми, Дейвид, населението няма да пострада.
Въздъхнах. Повдигаше ми се от самата идея, че ще подпомогнем трифидите да върлуват на земя, която досега е била опазена от тях.
— Трябва ли да знам още нещо?
— Стига и да ти кажа, че сме подготвили още няколко изненади.
— Например?
— А-а, те, Дейвид Мейсън, се пазят в тайна дори от мен.
Наистина предстояха изненади. Но не всички бяха замислени от извънредно находчивия Сам Даймс.
ЧЕТИРИЙСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
НАЧАЛЕН ЧАС
Бавно източващото се време до пет часа следобед трупаше напрежение. И мъчителната мудност в оловното тиктакане на часовника откъм стената с нищо не го облекчаваше.
До пладне повечето хора от групата в мазето се изнизаха към определените им места. Аз убивах времето с помощта на Марни. Тя бе намерила малък пътнически шах, зарязан от някой сапьор. В третата партия нейните царица, топ и офицер отново притискаха моя цар в ъгъла, но Гейбриъл се обади:
— Тъй, Дейвид… Време е да се оборудваме за излизане. — Кимна към големия чувал, от който стърчаха цеви. — Можеш ли да боравиш с автомат и гранати?
Уверих го, че мога.
— Добре. Избирай. „Инграм“ е най-лек, но пък старият МЗА1 има по-голяма ударна сила. О, да… — сети се за някаква подробност. — По-късно, като се почне пукотевицата, ако някой ти извика „Сакраменто“, отговори с „Берлин“. Иначе най-вероятно ще ти пръсне черепа.
Полезна информация. Надявах се да я помня, когато ми е нужна.
Пет часът. Времето на задръстванията. Шумът от движението навън нарастваше. Повече крака трополяха по решетката над стъклото. Не чувах обаче никакви взривове, нито стрелбата на горяните, нападнали артилерийските батареи в южния край на Манхатън. Гейбриъл Дийдс сякаш прочете мислите ми.
— Твърде далеч сме, за да чуем как гърмят портите на мостовете. И засега това прави живота ни по- лек. Готови ли сте? Кимнах. Освен Марни, Гейбриъл и мен в мазето бяха още петима горяни. Всички имахме оръжия, скрити в торби или калъфи за музикални инструменти. Гейбриъл бе сложил автомат и гранати в кутия за китара. Моят автомат се приюти удобно, но временно, в брезентов сак. Гейбриъл заговори на всички.
— Добре, сега е пет. Атаките са започнали. Ще минат поне пет минути, докато новината се разчуе. Значи в момента излизаме, разпръсваме се, вървим по двойки… подчертавам — вървим. Придавайте си вид, че просто искате да стигнете по-скоро у дома след тежкия ден в службата. — Кимна ни поред. — И ви желая сполука. Искам да видя как всеки от вас се прибира вкъщи. Хайде, Бенджамин, ти си пръв.
Скоро потеглихме. Докато се доберем до Емпайър Стейт Билдинг, нападението на горяните срещу сградата би трябвало почти да е постигнало целта си. Бяхме получили смущаващо кратки и прости заповеди какво да правим след това. Прегрупираме се и тръгваме към 102-а успоредна улица. После някак превземаме наново хидропланите си, за да се върнем с тях. С все по-силно безпокойство осъзнавах, че не само може да се сражаваме по целия път до хангара, но е и много вероятно хората на Торънс, охраняващи самолетите, просто да са извадили свещите от двигателите или да са срязали кабелите на контролните табла, за да осакатят въздушните машини. Ако това се е случило, бяхме загазили сериозно. И тогава какво щяхме да правим? Оставаше ми единствено надеждата, че хитроумният Сам Даймс е подготвил резервен вариант.
Съсредоточих вниманието си в улицата, претъпкана с коли и пешеходци. Обичайната нюйоркска блъсканица, с която бях свикнал. Знаех обаче, че само на няколко километра оттук се води ожесточена битка при батареите.
До мен Марни вървеше с наведена глава и старателно прикриваше с дългата си коса своето белязано лице. Малко пред нас се движеше Гейбриъл с типичните си дълги крачки.
— Ей, Гейб! — подвикна му шофьор на такси от колата си. — От доста седмици не съм те виждал… къде се дяна бе, човек?
Мускулите на корема ми се сгърчиха от напрежение. Властите в Ню Йорк сигурно издирваха Гейбриъл. Ако го разпознаеше някое ченге, може би щяхме да подраним с престрелките. Гейбриъл се наведе небрежно към отворения прозорец на таксито. Усмихнат и невъзмутим, размени няколко думи с шофьора, после посочи часовника си. Май казваше на своя познат, че бърза. Бездруго бе светнал зеленият светофар и потокът от коли се понесе напред с ръмжене.
Гейбриъл продължи нататък. Но аз забелязах, че оглежда по-внимателно хората в колите и по тротоара. Дори вдигна калъфа за китара към гърдите си, сякаш се готвеше да го отвори мигновено.
И аз подръпнах ципа на сака. Погледнах надолу и зърнах лъскав метал. Пак затворих ципа докрай, за да не види някой минувач оръжието. Но в този миг осъзнах, че съм готов да стрелям незабавно при нужда.
Около нас още боботеха автомобили. Отново ми се стори, че няма нищо особено в обикновения градски час пик. Хора сядаха на кафе в закусвалните. Момче продаваше вестници на един ъгъл. Светофарите сменяха червено-зелено-червено… На кръстовищата светваха познатите указатели: „Пресичай… Не пресичай.“ Напредвахме с тълпата. Тогава си казах: „Нещо се е объркало. Отменили са атаката. Всичко е отишло по дяволите.“
Но Гейбриъл си крачеше двайсетина метра пред мен. Отзад бяха останалите горяни, сами или по двама, стараеха се да не изпъкват в гъмжилото.
От тревогите устата ми толкова пресъхна, докато стигнем до Пето Авеню, че все едно някой бе заварил езика ми към небцето. Вече виждах ясно Емпайър Стейт Билдинг, дотам оставаха около четиристотин метра. Кулата блещукаше под слънчевите лъчи в късния следобед, извисяваше се, отчуждена и привидно безметежна над суетнята по градските улици.
Нямаше никакъв признак за въоръжено нападение срещу сградата. Чувах само двигатели на коли, подвикващи продавачи на гевречета, гърмяща музика от отворената врата на магазин за дрехи. И нито един изстрел.
А Гейбриъл по нищо не се отличаваше от човек, който се е запътил към дома с мечтата да отвори студената бира. Тъкмо помислих, че ще застана в подножието на Емпайър Стейт Билдинг и ще заваря там обичайното делово оживление, когато внезапно настана хаос. Видях как Гейбриъл трепна. Спря като закован и рязко обърна глава към мен. Изражението му никак не ми допадна — смесица от стъписване и недоумение. Тръгнах припряно напред, очите ми шареха в търсене на причината за тази неочаквана врява. Най-сетне съзрях какво става.
Нямаше нищо общо с Емпайър Стейт Билдинг, каквото и да се случваше там. Приливна вълна от хора напираше по една пресечка.
Жълто такси изрева по тротоара с неспирно надут клаксон. Един камион закриволичи между другите коли, но се блъсна в автобус. Пешеходците бягаха от нещо, което още беше недостъпно за погледа ми, всички тичаха и се препъваха в една и съща посока. Облещих се към този човешки потоп, който се изливаше на Пето Авеню, за да продължи по отсрещното продължение на пресечките му. Не можех да проумея това.
