Сам се навъси.
— Май се заклещихме между дявола и бездната.
Прав беше. Отпред гвардейци в черни униформи напираха към фоайето, а отзад улицата сякаш бе потънала под някаква омагьосана гора…, ако думата „омагьосана“ и подхождаше. Вместо бетонни тротоари, голи стени и асфалт, претъпкан с коли, имаше зелена ивица като в джунгла. Трифидите завземаха Манхатън. Посочих един коридор, който започваше от фоайето.
— Там има асансьор! — извиках. — Да се качим с него.
— Още не сме разчистили фоайето.
— Остави хората на Торънс да си мерят силите с трифидите. Хайде!
Изхвърчах иззад дивана. След мен хукнаха Гейбриъл, Марни и Сам. Докато стигнем, присъединиха се двама щурмоваци, понесли картечници. Гейбриъл оглеждаше недоверчиво асансьора.
— Ами ако са го изключили?
— Има само един начин да проверим.
Дръпнах вратата. Отвори се и откри мирния си махагонов уют. Огледала отразяваха опушените ни лица.
— Влизайте по-бързо!
Нямахме и секунда за губене. Отвори се друга врата наблизо и се появи изненаданото лице на човек от охраната. Завъртя пушката си, но щурмоваците се оказаха по-бързи. Надупчиха го, преди да е помръднал от мястото си. От стаята обаче се показаха още мъже и откриха огън по нас.
Щом всички се пъхнаха в асансьора, затворих вратата. Попаднахме в старомоден асансьор с ръчно управление. Вместо бутони с номерата на етажите, имаше само колело, което се завърташе към надписите „Нагоре“ или „Надолу“. Врътнах колелото. Асансьорът се раздруса и започна мудно да се изкачва. Прекалено мудно. Неясен силует застана от другата страна на матовото стъкло и стреля през него с пистолета си. Отвърнах с откос, за да му попреча да се прицели. След секунда кабината ни издигна над опасността. Стиснал окървавения си лакът, Сам Даймс успя да се усмихне отпаднало и кимна към пръснатото огледало зад гърба си.
— Ето ти седем години лош късмет за някой нещастник.
Бавно и с проскърцване на дъски достопочтеният вехт асансьор ни носеше все нагоре. Огледах се припряно — всички бяхме невредими, освен раненият в ръката Сам. Марни се взираше в мен сериозно и решително със зелените си очи. Дадох и пистолет. Проверих дали е свален предпазителят и обясних:
— Ако имаш нужда от това нещо, когато излезем, просто го насочи и стреляй. Нали схвана?
Тя кимна.
Гейбриъл и щурмоваците се възползваха от временното спокойствие, за да презаредят. И аз сложих нов пълнител на автомата си. Сам вирна брадичка към стрелката, въртяща се към номерата на все по-високите етажи.
— Трябва да стигнем до деветдесетия…, но бъдете готови. Нещо ми подсказва, че може да ни посрещнат тържествено.
— Тогава да го подминем и да излезем на деветдесет и първия — предложих аз. — Ако ни провърви, там няма да ни чакат. После ще слезем по стълбата.
— Бива си я идеята. — Сам се намръщи, щом сви пострадалата си ръка. — Някой знае ли как се управлява туй нещо?
Марни кимна и пристъпи към колелото.
— Добре, излизаме на деветдесет и първия етаж. — Сам измъкна затъкнатия под колана му пистолет. — Но ако ония типове на Торънс ги сърбят пръстите да натискат спусъка, може просто да забият сума ти олово през вратата, докато ги подминаваме. Затова се притиснете до страничните стени на кабината… не, само не в дъното. Тук, от двете страни на вратата. Зачакахме. Указателят на вратата посочи осемдесет и първия етаж… и бавно продължихме към осемдесет и втория.
Шумът от сражението във фоайето заглъхна. В асансьора, наред със скрибуцането на въжета и макари, чувах накъсаното дишане на спътниците си.
Намирахме се в чудат промеждутък. Нямаше план за предстоящата схватка, който да премислям неспирно. Можех само да стоя и да чакам следващата случка.
— Добре, пригответе се. — Гласът на Сам беше задавен от напрежението. — Доближаваме деветдесетия.
В напуканото матово стъкло на вратата правоъгълникът от мрак се смени с ивица светлина, щом стигнахме до деветдесетия етаж. Очаквах залп да прониже вратата. Нищо подобно. Кабината си трополеше нагоре.
Марни спря кабината на следващия етаж. Първо изскочиха щурмоваците, опрели гърбове и готови за стрелба с картечниците си. Те ни махнаха да ги последваме. Озовах се в коридор, по който бяха разположени офиси. Засега мястото изглеждаше опустяло. Табела ни насочи към стълбата.
По пътя натам щурмоваците отваряха с ритници всяка врата, която им се стореше подозрителна. В една стая половин дузина служители се криеха зад наредени шкафове с документи.
— Не стреляйте! — извика мъж с побеляла коса.
— Няма да гърмим, ако и вие не гърмите по нас — любезно отвърна Сам. — Имате ли оръжие?
— Не, сър. Ние сме архивари.
— Архивари, а?
— Да, сър.
— Да сте виждали гвардейци на тоя етаж?
— Не сме, сър.
— А истината ли ми казвате, господине?
Сам опираше цевта на пистолета в сгъвката на окървавената си ръка. Белокосият изпъна ръце още по- високо и се озърна уплашено към колегите си.
— Ами… ъ-ъ, видях неколцина гвардейци на стълбата, те…
— Колко бяха? И точно къде са?
— Четирима. Носеха картечница на тринога. Ъ-ъ… свалиха я по стълбата в края на този коридор.
— Благодаря — промълви Сам с искрена учтивост. — Съжалявам, че обезпокоихме вас и колегите ви. — Преди да излезе от стаята, той вметна: — О, да, препоръчвам ви да си седите зад тия шкафове. И не правете глупости, като например да се обадите по телефона. Схванахте ли?
— Напълно, сър. Благодаря.
Върнахме се в коридора. Сам поговори с щурмоваците, които ни поведоха в колона.
Щом видяхме стълбището, щурмоваците ни посочиха да изостанем малко. И двамата издърпаха щифтовете от гранати и ги метнаха надолу по стълбата. Преди грохота на взривовете дочух нечий вик на изненада. После настъпи тишина. Щурмоваците се втурнаха по стъпалата и стреляха по някого, след това ни дадоха знак да се присъединим към тях. На завоя на стълбата видях картечница, килнала се от триногата си. До нея се бяха проснали оплескани с кръв трупове.
— Напомнете ми да похваля оня чичко в доклада си — подхвърли Сам с насилена усмивка. — Той ни отърва.
Подбирахме къде да стъпим по гладкия мрамор, сплескан с алена каша, хлъзгава като машинно масло. Налагаше се да стискаме перилата, за да не тупнем по задник. Все пак скоро стигнахме до коридора на долния етаж, където се възползвахме от скъпия килим, за да си изтрием подметките.
Табелата ни осведомяваше, че сме на деветдесетия етаж. Усетих се, че надничам през прозореца към слънцето, спуснало се ниско над привидно мирния Манхатън. Лъчите на залеза се отразяваха червеникави от прозорците по сградите на деловите центрове.
— Продължавайте! — изсъска ни единият щурмовак. — Аз ще ви пазя гърбовете.
Другият тръгна пръв по коридора. Торънс бе свършил много работа тук. Офисите бяха превърнати в снабдена с всичко необходимо болница. Зърнах за миг изтърканите до блясък плочки и внушителните лампи под тавана на операционна зала. Тогава неочаквано от двете страни на главата ми се появиха ярки точици и изсвистяха покрай мен по коридора.
Незабавно се опрях на коляно. Огледах се — двама гвардейци в черно стреляха по нас с автоматичните си пушки. Повечето куршуми се бяха забили в щурмовака, който вървеше отзад. Безжизненото му тяло