растенията или не са се разпространили чак дотук, или предпочитат спокойствието на някое езеро. Водата така дърпаше голите ми крака, че течението навътре в река Харлем сигурно беше твърде буйно.
Озърнах се към Марни. Бялата и кожа едва ли не сияеше в мрака. Тя ахна и си глътна корема от пронизващия студ.
— Не се безпокой — утеших я. — Няма да сме дълго във водата.
Тя кимна. Взрях се в лицето и. В тъмата белегът бе изчезнал. Забелязвах само прекрасните и очи. Гледаха ме с непоклатимо доверие. Пак заскърцах със зъби, питах се в какви ли нови опасности я въвличам.
Нещо се плъзна около коляното ми. Вцепених се на секундата. Водата беше твърде тъмна и мътна, за да гледам в нея. Но знаех, че съм го усетил. Нещо гладко и хлъзгаво току-що бе докоснало голата ми кожа. Очаквах всеки миг някое жило да изплющи от водата.
Стоях неподвижно, без дори да дишам, а сърцето ми биеше лудо в гърдите. Каквото и да се отърка в мен, не се върна. Може да са били речни водорасли или дори змиорка. Нямах и желание да се замислям излишно какво се крие в този мръсен на вид лигоч.
— Хайде, Марни, почна се — подхванах, събирайки остатъците от самообладанието си. — Засега не плувай. Позволи на течението да те отнесе отвъд стената. Обгърни с ръка чувала и го остави да те държи на повърхността. Разбрахме ли се?
Тя кимна и се усмихна напрегнато.
— Добре. Кротко и полека. И не се отдалечавай от мен. Трябва да се виждаме непрекъснато. Надигащата се по мен студена вода ме накара да стисна челюсти до болка. Чух и Марни да издишва пресекливо, докато се потапяше в реката.
Пластмасовият чувал се изопна под ръката ми, щом пое тежестта на моето тяло. До мен чувалът на Марни лъщеше сребристо. Крепях се на надеждата, че часовите на стената няма да ни зърнат. Няколко точни изстрела с пушка щяха да ни видят сметката.
Открих, че мога бавно да загребвам със свободната си ръка, за да остана до Марни. Бях прав за течението — за няколко секунди ни отнесе към средата на протока. Пет-шест метра под нас сигурно беше тинестото дъно на реката, населено, с каквито противни твари бяха избрали да се настанят тук. Преди да се усетим, бяхме повлечени край плаващото продължение на стената. Сега виждах и ярките светлини на самия град. Коли фучаха по улиците му. Дори различавах хора, разхождащи се по крайбрежна алея. Нощните птици се забавляваха. А на петдесетина метра от оживения бряг реката засмукваше двама ни с Марни, въртеше ни, заплашваше да ни преобърне и дръпне надолу.
— Хвани ме за ръката! — избълвах задъхан. — Не мога да се задържа до теб.
Марни вдигна ръка над повърхността. Вкопчих се в нея и стиснах. А момичето кимна към чувала, който прегръщах.
Малко се беше свил и аз се вторачих в струйката мехурчета, бълбукаща през прорез в пластмасата. Кимнах на свой ред, завъртях чувала и събрах в юмрука си хлъзгавата пластмаса на мястото, където излизаше въздух.
— Трябва да доближим брега — прошепнах. — Не искам течението да ни изблъска отсреща.
Нямаше защо да добавям, че по брега срещу Манхатън се бе събрала плътна маса от трифиди.
Заплувахме, бутайки пред себе си пълните с дрехи чували. Отново нещо гладко се плъзна по голия ми корем и едва не изтръгна вопъл от устата ми. С херкулесово усилие задържах устните си стиснати. Но тръпки като остри крачета на буболечки плъпнаха по гърба и под косата ми.
Плувах и чаках зъби да се впият ненадейно в крака ми или дори — колкото и да беше смахнато — слузеста ръка да се подаде над водата и да ме сграбчи за гърлото. Но нощният плувец не се появи повече. Продължихме напред. Посочих храсти, увиснали над реката.
— Насочи се натам — наредих шепнешком на Марни. — Така няма да ни виждат от пътя.
Дълго, много дълго преодолявахме последните метри. Силното течение ни дърпаше назад и през цялото време се чудех кога ли невидимият обитател на реката ще се хвърли към лицето ми.
Марни напъваше упорито, петите и се белееха точно пред мен. След миг-два нещо твърдо се блъсна в коленете ми. И отново. Пъхнах ръка във водата да го отблъсна… и напипах плътен камък.
Олекна ми, че отново стъпвам по устойчива земя. Измъкнах се при Марни. Седнах изтощен до нея, а тя се зае да изстиска водата от косата си. Вече се мъчех с мократа връзка от обувка, която стягаше чувала, но Марни ме смуши с лакът и кимна към реката.
В тъмнината различих обтекаем объл силует да се подава над повърхността. Беше лъскав и черен. Мярна се гръбна перка. Чухме шумно изпускане на задържан въздух, бяла пара се изви за миг над водата. Ето ти го моето чудовище от дълбините.
С усмивка (и огромно облекчение) казах по-скоро на себе си, а не на Марни:
— Пристанищен делфин, нищо повече.
Нямах обаче време да се порадвам, че пропъдих страховете, защото тъкмо тогава една ръка се промуши внезапно през шубраците и опря в шията ми опасно остра кама. Още ръце хванаха Марни и я завлякоха в сенките.
ЧЕТИРИЙСЕТА ГЛАВА
ИДЕ НЕЩО ЗЛО…
Щом ни сграбчиха до водата, побързаха да ни завлекат навътре в храстите. Усещах как острието на ножа боцка кожата ми. Знаех, че всяко необмислено движение ще бъде последното в живота ми.
Една ръка ме стисна за ченето и вдигна лицето ми към уличната светлина, процеждаща се в шубрака.
— Какво да ги правим тези влюбени пиленца? — прошепна някой.
— Убийте ги.
— Но…
— И по-чевръсто. С ножа.
От друга посока трети глас прошепна:
— Чакай. Вече съм виждал лицето на това приятелче.
— И какво?
— Ей, човекът пилотираше самолета, с който дойдохме… англичанинът. Ъ-хъм… Мейсън. Да, бе, Мейсън.
— Сигурен ли си?
— Ъхъ, няма грешка.
Пак си замърмориха. Друг прошепна:
— Чакайте ме тук. Ей, сега се връщам.
Това „ей сега“ май се проточи половин час. А нашите нападатели не ни позволяваха да шавнем. Виждах как лъщи ножът, който притискаха и към шията на Марни. Още бях мокър и тялото ми полека изтръпваше от студ. Най-сетне храстите прошумоляха и се чу шепот:
— Сакраменто.
Онзи, който ме държеше, изсъска в отговор:
— Берлин.
Още хора се промъкнаха през гъсталака. После познат, но смаян глас попита:
— Дейвид, ти ли си? Какво търсиш тук, за Бога?
Пръстите, стиснали челюстта ми, се отдръпнаха. Обърнах се и видях, че Гейбриъл Дийдс е зяпнал сащисан мен и Марни. По лицето му бавно плъзна усмивка и той добави:
— И защо сте голи?
Набързо му обясних какво се случи, не пропуснах лошата новина, че тукашните власти сложиха ръка на нашите хидроплани. Докато приказвах, беше ми много приятно да извадя дрехите си от чувала и да ги навлека. Марни направи същото. Гейбриъл цъкна с език, щом научи за самолетите.
— Ще трябва да измислим друг начин да се приберем у дома. Но всичко по реда си. Ще те отведем на друго сигурно място, докато приключим всичко.
— Няма да стане. Вече участвам в тази авантюра. От началото до края. Ще намеря Керис и ще я отведа оттук.
