— Много нависоко сме. Оттук всичко изглежда съвсем нормално.
Кимна към река Хъдзън отвъд острова, която блещукаше в червено и златисто от залеза.
— Красиво е, нали? — Добави печално: — Все едно е в рая. Веднъж отидох на риболов нагоре по реката. Там по склоновете на хълмовете личат останките от вилите на милионери. И можеш да си представиш за миг какви са били, преди всичко да отиде по дяволите. Във въображението си виждах деца да си играят в басейните, а техните майки и бащи да четат, излегнати в шезлонги, или да приготвят цвърчащи пържоли на барбекю… — Тъжно поклати глава. — Как мислиш, ще се върнат ли онези дни?
— В някои места по света вече са се върнали — уверих я. — У дома още празнуваме Нощта на огъня. Разпалваме големи огньове навън, изстрелваме фойерверки и печем картофи в жарта. Децата обожават празника. Възрастните също. — Усмихнах се. — Но май всички възрастни се будят махмурлии на другата сутрин.
— Нощта на огъня ли? Какво е това?
— Стар езически обичай. — Усетих, че се подхилвам. — Може би е свързан с някакви ритуали за плодовитост. В огъня изгаряме и чучела на един човек, който се казвал Гай Фокс.
— Ама че сте чудаци вие, британците. — Тя сбърчи нос развеселена. — И като си помисля каква щуротия сторих — взех, че се влюбих в британец.
Целунах я.
— Ако ще го правим както се полага, трябва да дойдеш с мен в родината ми и да се запознаеш с моето семейство.
Тя огледа офиса, издигнат стотици метри над земята.
— Когато се махнем оттук, ще дойда с най-голямо удоволствие. И за да се придържаме докрай към нравите на Стария свят, ще се оженим, нали?
— Защо не? — засмях се.
За малко попаднах в кръг от щастие… колкото прекрасно, толкова и нелепо.
Може би заради естественото желание да не мислят за изпълненото с опасност чакане високо в небостъргача, хората си отвличаха вниманието с дреболии — варяха още кафе и играеха карти, като залагаха кибритени клечки. По-късно заварих Сам Даймс да седи на едно бюро и да пише в бележник. Вдигна поглед към превързаната ми глава.
— Ей, Дейвид, как е ухото?
— Парчето, което още е на главата ми, смъди до полуда. — Подсмихнах се уморено. — А другото късче, отхвръкнало някъде по коридора, изобщо не ме боли.
Сам се изкикоти.
— Май вие, англичаните, му викате на туй черен хумор. Искаш ли кафе? — Наля от горещата течност в картонена чашка. — Торънс хич не скъпи усилия да има от най-хубавото.
— Благодарско. — Взех чашката. — А как е ръката ти?
Той понадигна ръката си, провесена на превръзка през шията му.
— О, добре си е. Само съм одраскан на лакътя. — Както си му беше присъщо, Сам неочаквано смени темата. — Знаеш ли, голяма смехория ми се случи насред всички тия схватки. Изведнъж в главата ми изскочи не друго, ами решението на инженерна главоблъсканица, дето ме тормози от месеци. Както си стрелях по живи хора, ненадейно си рекох: „Сам Даймс, защо не прокараш релсовия път северно от езерото, а не южно, защото…“ О, ти и представа си нямаш за какво говоря, нали? — Въодушеви се и продължи по-припряно: — Преди военната си служба бях железопътен инженер и пак ще си бъда такъв, като свърши службата… Ако е рекъл Господ. Виж сега, имах си затруднения, че дори и главоболия, с прокарването на железопътна линия от ново пристанище на едно езеро до близкия град. Там пречат всякакви хълмчета, чукари, гадни широки проломи… направо душата ми излезе от умуване. Както и да го намислях, не ставаше добре. А докато налитахме напред по тоя коридор, оръжията гърмяха, гранатите трещяха, все едно възвестяваха Страшния съд, изведнъж си рекох: „Сам, защо не прокараш линията на север от езерото… Ще спестиш цели километри релси и месеци труд…“ Слушай, Дейвид, май е доста смахнато да ме осени такава идея насред битка с толкова кървища, а? И сега отделих няколко минути да я запиша, за да не забравя.
Сам поприказва още малко за хрумването си. Досетих се, че както ние с Керис си мечтаехме за бъдещето, дългурестият инженер намери временна утеха във видението за новата железопътна линия.
Огледах се. Марни и Кристина се сближиха веднага. Усмихнати си общуваха с някакъв набързо измислен език на жестовете, който, изглежда, и двете разбираха. Щурмовакът си бъбреше с лаборантките, които участваха в нелегалната мрежа на горяните. Керис още рееше поглед през прозореца. Вече бе притъмняло. В околните здания светеха силни лампи.
Само Гейбриъл Дийдс седеше зад барикадата. Наблюдаваше навъсен вратите на асансьорите. До себе си бе нагласил картечницата, взета от убит гвардеец. Знаех, че чака момента, когато войниците на Торънс ще изскочат от асансьорите.
Колкото и да бдеше Гейбриъл, асансьорите упорито не се раздвижиха до края на нощта. Спахме на смени. Сам, Гейбриъл и аз се редувахме да наблюдаваме асансьора и коридора към стълбата. Сутринта закусихме с каквото намерихме в столовата. Сам се погрижи пленниците ни в склада да получат храна и вода.
Когато беше мой ред да пазя зад барикадата, Сам дойде с чаша кафе в ръка. Позяпа смълчаните асансьори и се почеса по наболата брада.
— Да знаеш, вече си мисля, че нашите хора не са успели да превземат сградата. Досега непременно щяха да се свържат с нас.
— Но и нищо не сме чули от хората на Торънс.
— Вярно… съвсем вярно. — Замислено плъзна пръст по носа си. — Но сега имаме онуй, което Торънс смята за най-ценната си плячка. — Кристина.
— Не забравяй себе си. Ти, Дейвид, си ключето на Торънс към остров Уайт и оная ваша машина, дето преработва соковете на трифидите в бензин. И двете неща са страхотно важни за него. И двете, ако попаднат в ръцете му, ще му разчистят пътя да гради империята си, докато… — Сам разпери ръце, сякаш обгръщаше цялото земно кълбо. — Тъй, де… Не вярвам да има граници за амбициите на Торънс, а ти?
— Значи мислиш, че Торънс едва ли ще прати гвардейците си тук да бълват огън с картечниците и да мятат гранати?
— Поне засега.
— И както излиза, ще си кротуваме и ще чакаме първо той да направи нещо.
— Да не смяташ, че трябва да ходим да се бием с него?
Вдигнах рамене.
— Само се притеснявам, че му даваме време да скалъпи някакъв план.
— Но както си седим тук, на деветдесетия етаж, никъде не можем да мръднем.
— Съгласен съм. А защо да не проверим някак какво става долу? В края на краищата има и трета възможност.
— И тя е?…
— Торънс също да е загубил битката. Ами ако трифидите владеят всичко?
— Като гледам, може и да си налучкал. — Сам се замисли.
— Ммм… Да знаеш, май ще помоля Гейб да се поразходи надолу…, ако му позволи кракът.
Гейбриъл Дийдс гореше от желание да се пораздвижи. Грабна картечницата.
— Без геройства, Гейб — помоли го Сам. — Просто виж дали можеш да научиш какво става долу и се връщай по-скоро. Разбрахме ли се?
— Добре. — Гейбриъл стисна и две гранати в огромната си длан. — Но защо да не снеса и две яйчица по пътя? Тръгнах с него към стълбата. Още накуцваше и си помагаше с метлата, вместо патерица, но не би допуснал дреболия като рана от куршум да му попречи. Стигнахме и той понечи да слезе на първото стъпало. Побързах да го възпра и вдигнах пръст пред устните си, защото дочух слабичък шум, почти като ехо, от нечии прокрадващи се стъпки. Дръпнах ударника на моя револвер. Наведох се леко и подвикнах в стълбището:
— Сакраменто! Гласът ми заехтя надолу. Последва дълго мълчание. Пак извиках: — Сакраменто!
Отекна и отговор:
