— Калифорния!
Отвърнах с изстрел, куршумът рикошира по стълбището.
Беше очевидно, че Гейбриъл няма да слезе оттам. Десетина минути двамата с него влачехме бюра от близкия офис и ги бутахме надолу по стъпалата. Щом свършихме работата, всеки желаещ да профучи нагоре по стълбата щеше да се катери по бъркотия от съборени мебели. Разбира се, оставаше и стълбата към горния етаж. Забелязах, че има подвижна решетка, която може да я закрие напълно. Нямахме катинар, затова я вързахме здраво с парчета кабел. Добавих последния щрих с ръчна граната, залепена за крака на маса — въженце свързваше щифта и с решетката. Ако някой се опиташе да я отвори, щеше да се натъкне на неприятна и твърде шумна изненада. Върнахме се да разкажем на Сам.
— Май вече сме наясно — изрече той тихо. — Торънс е разгромил нашите хора. Неговите гвардейци са заели сградата.
Не след дълго звънна телефонът. Сам го позяпа и подхвърли:
— Изглежда, някой иска да се пазарим.
Този някой се оказа самият Торънс. Потвърди, че неговите хора контролират зданието. Заяви, че нахлулите трифиди са унищожени и войските му отново са стиснали за гушата Манхатън. Настоя да се предадем веднага, без да поставяме никакви условия. Сам го посъветва да се отправи към ада. И затвори телефона. Когато Торънс се обади повторно, той (макар и през зъби, както предполагам) направи по- умерено предложение. Да напуснем невредими Ню Йорк, ако му предадем Кристина Скофийлд. Великодушно спомена, че и аз мога да се махна. Сам обеща да си помисли. И пак затвори.
— Естествено и на една думичка не му вярвам — обърна се към нас. — Ще ни прецака в мига, в който излезем оттук.
— Значи нямаме голям избор — вметна Гейбриъл. — И сега какво ще правим?
— Както аз си го представям, или не мърдаме, защото сме уверени, че не би рискувал да навреди на Кристина при безогледна атака, или се предаваме. Или измисляме друг начин да се измъкнем от туй място. — Сините му очи ни оглеждаха сериозно един по един. — Е, дами и господа… да имате някакви идеи?
ЧЕТИРИЙСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
В СТРАНАТА НА СЛЕПЦИТЕ ЕДНООКИЯТ Е ЦАР
Сам Даймс изтъкна, че в такъв момент не бива да решаваме прибързано. Торънс не би се опитал припряно да ни покори със сила, докато сме на деветдесетия етаж. Можеше да изчаква от нашата непреклонност да се ронят парченце след парченце. Пък и ние нямаше как да си седим тук цяла вечност. Затова при следващото обаждане на Торънс Сам се зае да преговаря с него. Това се проточи до късния следобед. Малко след шест часа вечерта Керис вдигна ръка.
— Чакайте… някой чува ли това?
— Стрелба е — установи Сам.
— Но кой стреля и по кого?
Гейбриъл тръгна към вратата на асансьора с оръжие в ръцете си.
Отидох при него до асансьора. Притиснах здравото си ухо към вратата и дочух изстрели, отекващи нагоре по шахтата. Отначало стрелбата трещеше непрекъснато. Най-сетне намаля до отделни гърмежи. Скоро всичко стихна. Сам стоеше, склонил глава встрани в очакване на още звуци. Накрая подхвърли:
— И какво, по дяволите, се случи долу?
Върнахме се зад барикадата от мебели. Тогава чух бръмчене. Потърсих източника на звука и стигнах до малка дървена кутия с наредени по нея превключватели.
— Вътрешната разговорна уредба — обясни Керис. — Някой се опитва да се свърже с нас по нея. Сам се вторачи недоверчиво в апарата.
— Защо не по телефона, както досега?
— Ами ако телефонната система е повредена?
— Тъй да бъде. — Сам взе кутията. Кабелът и се проточваше към стената. — И как се включва туй нещо?
— Дай на мен. Керис натисна един превключвател. Сам не продума. Само слушаше. Високоговорителят съскаше тихо. Накрая Сам промълви колебливо:
— Ало?
Прозвуча мъжки глас:
— Сакраменто.
Искрица надежда замъждука в очите на Сам. Отвърна с паролата и попита:
— Кой се обажда?
— Сър, аз съм сержант Грегъри Кембъл от щурмоваците на горяните, трета дивизия.
— При теб ли е лейтенант Тръскот?
— Съжалявам, сър, той загина преди малко. Тук имаше страхотна битка.
— Какво е положението?
— Събрахме се с други хора от отряда, сър. И извършихме ново нападение срещу сградата преди половин час.
— Завзехте ли я, Кембъл?
— Да, сър, но няма да издържим дълго. Най-почтително ви предлагам, сър, да се смъкнете адски чевръсто във фоайето, за да се махнем. Вражеските танкове ще бъдат тук всеки момент.
— Благодаря, Кембъл. Веднага слизаме. — Сам ни погледна. — Май току-що си купихме билета за заминаване.
На този етаж асансьорите се повикваха автоматично. Гейбриъл натисна бутона и кабината пристигна послушно след секунди. Щом вратата се затвори за дългото спускане, Сам нареди:
— Всички да сте скупчени около Кристина, когато излезем във фоайето. И оръжията ви да са готови. — Очите му тревожно се взряха в стрелката, спускаща се по номерата на етажите. — Все пак не знаем какво ще заварим там, нали?
Озърнах се към Керис. Тя ми се усмихна ободряващо и усетих пръстите и да стискат ръката ми. Долу ни чакаше изненада. Фоайето пустееше. Огледах се и забелязах черни петна по мраморния под, където бяха избухвали гранати, също и ръждивокафяви съсиреци. Още с излизането ни от асансьора видях, че съсипаните мебели са разчистени. Странно, но въпреки шума от сражение, който чухме, нямаше нито една празна гилза.
На входа на сградата стоеше един-единствен щурмовак на горяните. Държеше пушка и имаше типичната зелена кърпа на врата.
— Насам, сър — викна ни той. — Побързайте, моля ви.
Дори от такова разстояние виждах, че лицето му е поаленяло. Внезапно прозрях, че е пламнало от притеснение… или срам. Прекосихме до половината обширния мраморен под, когато чух Гейбриъл да си мърмори:
— Изобщо не ми харесва… нещо не е наред. Още пет крачки… и щурмовакът бе сполетян от чудато произшествие. Изведнъж изхвърча с гърба напред. Докато излиташе през вратата, извика задавено:
— Съжалявам! Не исках…
Щом изчезна, мястото му заеха десетина гвардейци в черни униформи. Без суетене се прицелиха с картечниците си в нас. Ние пък насочихме оръжията си към тях.
Иззад гвардейците пристъпи напред мъж, когото бях срещал — Рори Мастърфийлд, човекът с острите черти на лицето. Запознахме се на парахода, който ме докара в Ню Йорк. Носеше панталон и фланела. Разпери ръце да покаже, че не е въоръжен.
— Керис, помоли приятелите си да оставят тези пушкала на пода.
— Няма.
— Кажи им! — настоя Мастьрфийлд. — Няма смисъл всички да измрете.
— Ние излизаме оттук! — кресна Керис. — Кажи на своите хора да се дръпнат от пътя ни.
— Знаеш, че няма да минете през тази врата. На улицата отвън има стотици войници.
— Няма да стреляте.
