— А мен никой не ме е питал — добави Сонк.
— О, боже!
— Успокой се, Йохан — каза ван Нек, опитвайки се да заглади напрежението. — Ние първи стигнахме Япония. Я си спомни всички легенди. Ако не изгубим ума си, ще станем богати. Имаме стока за продан, а те имат злато — трябва да имат. Къде другаде можем да продадем товара? Да не би в Новия свят, преследвани и гонени? Испанците бяха по петите ни и знаеха, че сме някъде около Санта Мария. Трябваше да бягаме от Чили, а през Протока не можехме да минем — там сто на сто ни причакваха, съвсем, близо е до ума. Единственият ни шанс беше да тръгнем насам и идеята беше чудесна. Да разменим товара за подправки, злато и сребро — какво по-хубаво от това? Помислете си само за печалбата — обикновено е хилядократна. Та ние сме в царството на подправките! Цял живот слушаме за богатствата на Япония и Китай. Нали затова се записахме за това плаване? Ще забогатеем, ще видите!
— Ще загинем като останалите. Тук сме в царството на сатаната!
Винк сърдито повиши глас:
— Затваряй си устата, Ропер! Лоцманът постъпи правилно. Той не е виновен за смъртта на хората — не е! По време на такива плавания винаги умира много народ.
Очите на Ян Ропер се стесниха като цепчици, а зениците му се изостриха като топлийки.
— Да, мир на праха им. И брат ми беше сред тях. Блакторн надникна във фанатичните очи на Ян Ропер и изпита омраза към него. Ала дълбоко в себе си се запита дали наистина се бе насочил на запад, за да избегне вражеските кораби. Или защото бе първият английски лоцман, преминал Протока, готов и в състояние да се отправи на запад, и следователно първият с някакви шансове да обиколи земното кълбо? Ян Ропер изсъска:
— Те загинаха заради твоите амбиции, лоцмане! Господ ще те накаже!
— А сега вече си затваряй устата — произнесе Блакторн тихо, но твърдо.
Ян Ропер продължи да го стрелка злобно е очи, но повече не се обади.
— А така!
Блакторн уморено се отпусна на пода и се облегна на една от отвесните подпори.
— Какво ще правим, лоцмане?
— Ще изчакаме да оздравеем напълно. Главният им скоро ще пристигне и тогава всичко ще се изясни.
Винк гледаше навън към самурая, който клечеше неподвижно до вратата на градината.
— Вижте го това копеле. От часове клечи така, без да шавне, без да продума, без дори да си човърка носа.
— Но и никакви неприятности не ни е създал, Йохан, никакви — добави ван Нек.
— Така е, но и ние какво толкова сме правили — спим, блудствуваме и ядем помията им.
— Лоцмане, той е сам, а ние сме десет — тихо се обади Гинзел.
— И за това съм мислил. Но още не сме във форма. Трябва ни най-малко седмица да се излекуваме окончателно от скорбута — отвърна Блакторн разтревожен. — И на кораба са прекалено много. Не бих се наел да се бия дори с един без копие или пищов. Нощем пазят ли ви?
— Да. Сменят се на три — четири пъти. Някой да е видял часовия заспал — попита ван Нек.
Всички поклатиха отрицателно глави.
— Довечера можем да опитаме — поде отново Ян Ропер — С божията помощ ще надвием езичниците и ще превземем кораба.
— Изчисти калта от ушите си! Лоцманът току що ти каза! Да не си оглушал — изсъска Винк с отвращение.
— Точно така — съгласи се Питерзоон, артилеристът — Престани да се заяждаш с Винк!
Ян Ропер отново присви очи.
— Помисли за спасението на душата си, Йохан Винк! И ти, Ханс Питерзоон! Денят на Страшния съд наближава — И той излезе на верандата.
Ван Нек наруши мълчанието:
— Всичко ще мине добре, ще видите.
— Ропер е прав. Алчността ни доведе дотук — обади се юнгата Кроок с разтреперан глас — Божието възмездие…
— Престани! Момчето подскочи.
— Слушам, лоцмане. Извинете, но — Максимилиан Кроок беше най-младият от всички — едва шестнадесетгодишен. Записа се за това плаване, защото баща му беше капитан на един от корабите и забогатяването им беше вързано в кърпа. Ала стана свидетел на жестоката смърт на баща си при ограбването на испанския град Санта Магдалена в Аржентина. Плячката беше добра, видя какво значи изнасилване и сам опита, отвратен от себе си, преситен от мириса на кръв и убийства. По-късно негови приятели загинаха пред очите му, а от петте кораба остана само един. Сега имаше чувството, че е най- старият от всички — Извинете. Много съжалявам.
— От колко време сме на брега, Бакус — попита Блакторн.
— Трети ден — Ван Нек отново се приближи плътно до него и приклекна на пръсти. — Не си спомням много ясно пристигането, но като дойдох на себе си, диваците бяха плъпнали по целия кораб. Макар че бяха много мили и любезни. Дадоха ни храна и гореща вода. Отнесоха мъртвите и спуснаха котвата. Не си спомням добре, но ми се струва, че ни издърпаха до кея. Ти беше трескав, като те отнесоха на брега. Искахме да те задържим при нас, но не ни разрешиха. Единият говореше малко португалски. Изглежда, им беше главен, косата му е почти бяла. Не разбра какво значи „лоцман“, но знаеше думата „капитан“. Даде ни да разберем, че нашият „капитан“ трябва да живее отделно от нас, но да не се безпокоим, защото добре щели да се погрижат за теб. Както и за нас. После ни доведе тук, по-точно ни донесоха на ръце, и той ни каза да стоим тук, докато дойде неговият капитан. Никак не ни хареса, че те откараха другаде, но нямаше как. Лоцмане, би ли помолил главния им да ни даде вино или бренди — Ван Нек жадно облиза устни и добави — Впрочем сега се сещам, че спомена думата „даймио“. Какво ще стане, като пристигне този даймио?
— Някой има ли нож или пищов?
— Не — отговори ван Нек и разсеяно почеса въшливата си глава — Взеха ни всички дрехи, изпраха ги, но оръжието не ни върнаха. Тогава не ми направи впечатление. Освен пищова ми взеха и ключовете. Бях ги вързал заедно — от трезора, ковчежето и склада с мунициите.
— На кораба горе всичко е заключено. Така че няма смисъл да се безпокоиш.
— Не обичам, когато ключовете не са у мен. Ставам нервен. Проклето да е това мое зрение, защо нямаме бренди? Бих пийнал дори малко бира.
— Господи, значи самерей го съсякъл на парчета — обади се Сонк, без да се обръща към никого.
— За бога, стига си плямпал! Самурай, а не самерей! От теб човек може да откачи — ядоса се Гинзел.
— Дано онова копеле отчето не се появи тук — каза Винк.
— Ние сме на сигурно място в божиите ръце. — Ван Нек все още се опитваше да звучи уверен. — Като дойде даймио, всички ще ни освободят. Ще ни върнат кораба и оръжието. Ще видите. Ще продадем стоката и ще се върнем в Холандия живи и богати, обиколили света — първите холандци, сторили това. Католиците да вървят по дяволите, и туй то!
— Не, не е така — възрази Винк — При вида на католиците ме полазват студени тръпки и нищо не мога да направя. Както и при мисълта за конквистадорите. Смяташ ли, лоцмане, че имат някаква власт тук?
— Не знам. Бих казал, че да. Ех, защо не сме в пълен състав!
— Горкичките, ние поне сме живи — додаде Винк.
— А може и да са се прибрали вече у дома — обади се Маецукер — Представете си, че са обърнали назад при Магелановия проток, когато бурята ни разпръсна.
— Дано си прав — каза Блакторн — Но се боя, че са загинали. Гинзел потрепери.
— Ние поне сме живи.
— Щом католиците са тук и като имам предвид как се мени настроението на тези проклети езичници, пукната пара не давам за живота ни.
— Проклет да е денят, в който напуснах Холандия — обади се Питерзоон. Проклет да е всичкият грог на
