господ да ни е на помощ! Ами ако в цялата страна няма капка алкохол — Веждите му отскочиха нагоре — Направи ми, лоцмане, една услуга. Помоли ги за малко алкохол.
Блакторн бе открил къщата, където ги бяха настанили в източния край на селото. Самураят пред вратата го пусна да мине, но хората му потвърдиха, че не им разрешават да излизат извън градината. Къщата, както и онази, в която се събуди, имаше много стаи, но беше по-голяма и с по-многобройна прислуга, мъже и жени на всякаква възраст.
От екипажа бяха оживели единадесет души. Мъртвите били изнесени от японците. Изобилните количества зеленчуци бяха започнали да надвиват скорбута и всички, с изключение на двама, които имаха кръвоизливи в стомасите, оздравяваха бързо. Винк бе пуснал на двамата болни кръв, но от това не им беше станало по-добре. До падането на нощта сигурно щяха да умрат. Капитанът беше настанен в отделна стая и все още се чувствуваше много зле.
Готвачът Сонк, нисък набит човечец, рече засмяно:
— Не е лошо тук, лоцмане, както каза Йохан, като изключим храната и липсата на грог. И туземците се държат добре, стига да не ходиш обут из къщата. Тия жълти копелета направо побесняват, ако не си събуеш обувките.
— Чуйте какво ще ви кажа — прекъсна го Блакторн. — Тук има и един свещеник. Езуит.
— Исусе Христе! — Лекомисленото настроение ги напусна, щом им разказа за свещеника и обезглавяването. — И защо му отряза главата, лоцмане?
— Не знам.
— Я най-добре да се качим на кораба. Ако хората На папата ни спипат на брега…
Стаята се изпълни със страх. Немият Саламон наблюдаваше напрегнато Блакторн. Устата му се движеше и в ъглите се появиха мехурчета слюнка.
— Не, Саламоне, не съм разбрал погрешно — благо отвърна Блакторн на немия въпрос — Той изрично каза, че е езуит.
— Господи — езуит, доминиканец или друг подобен — каква разлика, намеси се Винк. — Най-добре да се качваме на кораба. Лоцмане, помоли самурая, а?
— Ние сме в божиите ръце — заяви Ян Ропер. Беше търговец авантюрист, млад мъж с тесни цепки на очите, високо чело и тънък нос — Той ще ни опази от почитателите на сатаната.
Винк погледна Блакторн.
— А видя ли някакви португалци, лоцмане?
— Не. В селото няма и следа от тях.
— Ще нахлуят, щом научат за нас — изрази Маецукер мнението на всички, а юнгата Кроок изстена.
— Щом има един свещеник, значи има и други. — Гинзел облиза пресъхналите си устни. — А в такива случаи проклетите им конквистадори никога не са далеч.
— Така е — съгласи се обезпокоеният Винк. — Те са като въшките.
— Господи, Исусе! Католици! — промърмори някой. — И конквистадори!
— А наистина ли сме в Япония, лоцмане? — попита ван Нек. — Той ли ти каза?
— Да, защо?
Ван Нек се приближи по-плътно и понижи глас.
— Щом свещениците са тук и част от туземците са католици, тогава е възможно и останалото да е истина — за богатствата, златото, среброто и скъпоценните камъни — Всички утихнаха — Ти видя ли нещо такова, лоцмане? Злато например? Туземците носят ли скъпоценни камъни или злато?
— Не. — Блакторн се замисли за миг. — Не видях нищо такова. Нито гердани, нито обеци, нито гривни. Чуйте, имам още нещо да ви кажа. Качих се на „Еразъм“ и целият е запечатан. — Разказът му засили безпокойството им.
— Господи, щом не можем да се върнем на кораба, а брегът гъмжи от свещеници и католици. Трябва да се измъкнем оттук. — Гласът на Маецукер потрепери. — Лоцмане, какво да правим? Те ще ни изгорят! Тези копелета конквистадорите мушкат със сабите си, без да…
— Съдбата ни е в божиите ръце — уверено се обади Ян Ропер. — Той ще ни закриля от анархистите. Дал е обет. Няма от какво да се боим.
Блакторн добави:
— Като си спомня как самураят се озъби на свещеника, сигурен съм, че го мрази. А това е чудесно, какво ще кажете? Само не мога да си обясня защо свещеникът не беше облечен в обичайните им одежди, а в оранжева роба. Не бях виждал такава.
— Да, това е интересно — съгласи се ван Нек. Блакторн го погледна.
— Може би още не им е много стабилно положението. Това доста би ни помогнало.
— Какво можем да направим, лоцмане — попита Гинзел.
— Да бъдем търпеливи и да изчакаме пристигането на най-главния, даймио. Той ще ни освободи. И защо не? Нищо лошо не сме им сторили. Имаме стоки, които можем да им продадем. Не сме пирати и няма от какво да се боим.
— Той е прав и освен това не забравяйте думите на лоцмана, че не всички туземци са приели католическата вяра — каза ван Нек повече да си вдъхне кураж, отколкото да ободри останалите. — Да. Хубаво е, че самураят мрази свещеника. А оръжие носят само самураите. Не е зле, какво ще кажете? Просто ще издебнем нашия пазач и ще си вземем обратно оръжието — тогава, преди да се усетят, ще бъдем на кораба.
— Ами ако този даймио е католик — попита Ян Ропер.
Никой не му отвърна. Накрая се обади Гинзел:
— Лоцмане, нали каза, че самураят насякъл човека на парчета, след като му отрязал главата?
— Да.
— Исусе! Това значи, че са варвари! Безумни варвари! — Гинзел беше висок, хубав младеж с къси ръце и много криви крака. Скорбутът го бе лишил от всичките му зъби. — И след като му отсече главата, другите просто се разотидоха, тъй ли? Без да продумат?
— Да.
— Боже мой, да убие ей така, за нищо, един невъоръжен човек! Защо го направи? Защо го уби?
— Не знам, Гинзел. Но никога не съм виждал такава страхотна бързина. Докато си извади меча от ножницата, и главата на онзи вече се търкаляше в праха.
— Господ да ни е на помощ!
— Господи, Исусе Христе — промърмори ван Нек. — Ако не можем да се върнем на кораба. — Проклета да е бурята, толкова съм безпомощен без очилата си!
— Колко самураи видя на кораба, лоцмане? — заинтересува се Гинзел.
— Двадесет и двама. Но на брега имаше още.
— Гневът божи ще се излее върху неверници и грешници и те вечно ще горят в ада!
— Много бих искал да съм сигурен в това, Ян Ропер — рече строго Блакторн, защото усети как стаята се изпълни с боязън от божията мъст. Беше доста изморен и му се искаше да си легне.
— Можеш да си сигурен в това, лоцмане, както аз съм сигурен. Моля се да прозреш божията правда. Дано осъзнаеш, че по твоя вина попаднахме тук — малцината, които оцеляхме.
— Какво — попита Блакторн застрашително.
— Защо убеди капитана да опита да открие Япония? Това не влизаше в заповедите ни. Трябваше да оплячкосаме Новия свят, да прехвърлим войната в най-уязвимата част на врага и да се приберем у дома.
— На север и на юг от нас бяха испанските кораби и нямаше къде другаде да бягаме. Да не би паметта ти да те е напуснала заедно с ума? Единственият ни шанс за спасение беше да плаваме на запад.
— Аз изобщо не видях вражески кораби. Нито пък останалите.
— Я стига, Ян — уморено се намеси ван Нек. — Лоцманът е постъпил както е смятал за най-добре. Разбира се, че имаше испански кораби.
— Така е, при това бяхме на хиляди левги от всякакви приятели във вражески води — изсъска Винк. — Това е самата истина, както е истина и фактът, че поставихме въпроса на гласуване. И всички казахме „да“.
— Не и аз.
