Шогун

един — два пъти и застина. Свещеникът неволно отстъпи крачка назад. Никой друг на улицата не бе помръднал. Всички глави останаха все така ниско сведени, а Блакторн се скова от получения шок.

Оми небрежно стъпи върху трупа.

— Икинасай — каза той и им направи знак да си вървят.

Мъжете пред него отново се поклониха до земята, след което се изправиха и невъзмутимо се разотидоха. Улицата започна да опустява. Както и магазините.

Отец Себастио погледна надолу към трупа. После тържествено го прекръсти и пропя:

— Во имя отца и сина и святаго духа. Сега той гледаше самурая безстрашно.

— Икинасай!

Върхът на блестящия меч се опираше на тялото.

Свещеникът обаче изчака един дълъг миг и чак тогава се обърна и тръгна. С достойнство. Оми не го изпускаше от очи. После се обърна към Блакторн, който отстъпи заднишком, и щом се отдалечи на безопасно разстояние, побърза да свие зад първия ъгъл и да изчезне.

Оми избухна в гръмогласен смях. На улицата нямаше жива душа. Когато смехът му стихна, той вдигна меча с две ръце и методично започна да съсича трупа на малки късове.

Блакторн седеше в малка лодка и лодкарят енергично гребеше към „Еразъм“. Не срещна никакви трудности при наемането на лодката. На главната палуба се мяркаха някакви мъже. До един самураи. Някои бяха със стоманени нагръдници, двама бяха препасали мечове, но повечето бяха облечени в обикновени кимона, както се наричаха робите. Прическите им бяха едни и същи: темето обръснато, а отстрани и отзад косата сплетена на опашка, намазана с мазнина, подвита нагоре и грижливо завързана. Тази прическа се разрешаваше само на самураите и дори беше задължителна за тях. Само те можеха да носят два меча: дългият с двете дръжки, с който убиваха, трябваше никога да не ги напуска, както и по-късият, който приличаше на кама. И те бяха задължителни.

Самураите се бяха наредили покрай перилата на кораба и го следяха с очи. Изпълнен с безпокойство, Блакторн се качи по стълбата и излезе на палубата. Един от японците, облечен по-живописно от останалите, се приближи до него и му се поклони. Блакторн си беше научил урока, така че му върна незабавно поклона и всички започнаха добродушно да му се усмихват. Той все още беше във властта на ужаса от внезапното убийство на улицата и усмивките им не успяха да разсеят мрачните му предчувствия. Тръгна към стълбата за долните помещения, ала рязко спря. Напреки на вратата беше залепена широка лента от червена коприна, а до нея — малък надпис със странни, нагърчени знаци. Той се поколеба, провери другата врата, но и тя беше запечатана с подобна лента, а върху преградата на кораба беше закован същият надпис.

Той посегна да махне копринената лента.

— Хотте оке!

И за да няма съмнение в смисъла на думите му, дежурният самурай поклати глава. Усмивката бе изчезнала от лицето му.

— Но това е моят кораб и искам…

Блакторн уталожи раздразнението си, като хвърли поглед към мечовете. Трябва да сляза долу, мислеше си той. Трябва да извадя дневниците — и моя, и другия, тайния. Господи, ако ги открият и предадат на свещениците или на японците — с нас е свършено. Всеки съд в света — освен английския и холандския — ще ни осъди като пирати по силата на доказателствата. В дневника си цитирам дати, места, количествата плячка, броя на загиналите по време на трите ни набега в Америка и единия в Испанска Африка, броя на ограбените църкви и на изгорените градове и кораби. Ами португалският дневник? Той е нашата смъртна присъда, защото съвсем очевидно е краден. Най-малкото е купен от португалец предател, а според законите им всеки чужденец, у когото е намерен техен дневник, да не говорим за такъв, дето отключва пътя през Магелановия проток, трябва незабавно да се умъртви. Ако дневникът бъде открит на вражески кораб, корабът се изгаря и целият екипаж безмилостно се екзекутира.

— Нан но уода? — попита един от самураите.

— Говорите ли португалски? — на свой ред попита Блакторн на португалски.

Самураят сви рамене.

— Уакаримасен.

Друг самурай пристъпи напред и почтително се обърна към водача, който кимна в знак на съгласие.

— Португалски приятел — започна тогава самураят със силен акцент. Той разтвори горната част на кимоното си и показа малкото дървено кръстче, което висеше на врата му. — Християнин. — Посочи себе си и се усмихна. — Християнин. — После посочи към Блакторн. — Християнин ка?

Блакторн се поколеба, но кимна с глава утвърдително.

— Християнин.

— Португалец?

— Англичанин.

Онзи размени някакви думи с водача, двамата свиха рамене и отново го погледнаха.

— Португалец?

Блакторн потвърди с глава, защото не желаеше да им противоречи за каквото и да било.

— Мои приятели? Къде?

Самураят посочи към източния край на селото.

— Приятели…

— Това мой кораб. Искам да сляза долу — опита се да обясни Блакторн по няколко начина, включително със знаци, докато най-сетне го разбраха.

— А, со десу! Кинджиру! — поясниха те натъртено, посочиха надписа и се усмихнаха.

Нямаше никакво съмнение, че не му се разрешаваше да слезе. „Кинджиру“ сигурно значи „забранено“, раздразнено помисли Блакторн. По дяволите тогава! Той натисна бравата и вратата се открехна.

— КИНДЖИРУ!

Рязко го обърнаха с лице към самураите. Мечовете им бяха почти извадени от ножниците. Двамата го чакаха неподвижно да вземе решение. Останалите наблюдаваха безразлично. Блакторн разбра, че нямаше друг избор, освен да отстъпи, така че сви рамене и отиде да провери корабните въжета и каквото друго можеше. Окъсаните платна бяха спуснати и завързани по местата им. Самите върви обаче бяха много особени, затова предположи, че японците са свършили тази работа. Тръгна към трапа, но пак спря. Обля го студена пот. Всички го наблюдаваха недоброжелателно и той си помисли: господи, как може да съм такъв глупак! Поклони се учтиво и враждебните им изражения моментално изчезнаха, започнаха отново да му се кланят и усмихват. Ала усещаше как по гърба му се стича пот и намрази всичко японско. Прииска му се да е на кораба заедно с целия си екипаж, добре въоръжени и в открито море.

— Боже мой, лоцмане, мисля, че не си прав — каза Винк. Беззъбата му усмивка беше широка и неприятна — Ако свикна някога с помията, която ни дават за храна, това е най-приятното място, където съм бил в живота си. За три дни вече спах с две жени и са послушни като зайци. Правят всичко, стига да им покажеш как.

— Така е. Но няма да издържим дълго без месо и бренди. Изтощен съм и можах само веднъж — обади се Маецукер и тясното му лице нервно потръпна — Тия жълтолики копелета не искат да разберат, че не можем без месо, бира и хляб. И бренди или поне вино.

— Там е бедата! Исусе Христе, давам цяло кралство за малко грог — Бакус ван Нек беше мрачен. Приближи се до Блакторн и се вторачи в него отблизо. Беше много късоглед, а в бурята бе изгубил и последния си чифт очила. Но дори и с тях на носа винаги заставаше възможно най-близо до събеседника си. Беше главният търговец, ковчежник и представител на холандската компания „Източна Индия“, която бе финансирала плаването. — Ние сме на брега, в безопасност, а още глътка не съм пийнал. Нито капка! Ужасно! А ти, лоцмане?

— И аз не съм. — Блакторн мразеше някой да стои в непосредствена близост до него, ала Бакус му беше приятел и почти напълно сляп, затова не се отдръпна. — Само гореща вода с някакви треви.

— И не могат да разберат, като им обяснявам какво е грог. Нищо за пиене освен гореща вода с билки —