на онази велика курва Мария Тюдор, дано гори в пъкъла, и на нашата кралица, дано царува вечно, и на цяла Англия, а това е най-добрият морски закон на света.
Блакторн си спомни как мразеше тогава и учителя си, и Лоцманската корпорация, и монопола, създаден от Хенри VIII през 1514 година за обучението и издаването на разрешителни за всички английски лоцмани и капитани, и дванадесетгодишното си полуробство, без което знаеше много добре, че няма да постигне единственото желано нещо на света. Той още повече намрази Олбан Карадок, когато Дрейк и неговият едномачтов стотонен „Гоулдън Хайнд“ се завърнаха по някакво чудо в Англия, увенчани с вечна слава, след тригодишно отсъствие — първият английски кораб, обиколил земното кълбо и донесъл най-богатата плячка, която тези брегове бяха виждали: злато, сребро, подправки и скъпоценни съдове на невероятната сума един и половина милиона златни лири стерлинги. Омразата му не се уталожи от това, че четири от петте кораба не се завърнаха, че на всеки десет моряци оживяха само двама, че Тим и Уот загинаха и че експедицията на Дрейк бе прекарана през Магелановия проток от пленен португалски лоцман. Дори фактът, че Дрейк бе наредил да обесят един от офицерите, бе отлъчил от църквата корабния свещеник Флечър и не бе успял да открие северозападния път, не отслаби всенародното възхищение. Кралицата прибра половината от богатствата и му даде благородническа титла. Дребните благородници и търговците, финансирали експедицията, получиха триста процента печалба и го молиха да им позволи да платят и за следващото му пиратско плаване. Всички моряци го умоляваха да ги вземе, защото той наистина награбваше добра плячка и наистина се завръщаше у дома, а малцината щастливци, които оцеляваха, забогатяваха за цял живот от своя дял.
Аз щях да оживея, повтаряше си Блакторн. Щях. И моят дял от съкровищата би ми стигнал да…
— Риф пред носа!
В първия момент той по-скоро почувствува, отколкото чу този вик. После отново се разнесе същият отчаян крясък, примесен с грохота на бурята.
Изхвърча нагоре по стълбите право на квартердека. Сърцето му биеше до пръсване, гърлото му пресъхна. Навън бе вече непрогледна нощ и плющеше дъжд, а това веднага го изпълни е радост, защото брезентовите платнища за събиране на дъждовна вода, приготвени преди толкова седмици, щяха скоро да се препълнят. Отвори уста срещу почти хоризонтално падащите капки и опита сладостта им, след което обърна гръб на бурята.
Забеляза, че Хендрик се бе парализирал от ужас. Наблюдателят Маецукер клечеше на носа и крещеше нещо неразбрано, сочейки напред. Той също погледна натам.
Рифът беше на не повече от двеста метра разстояние — грамадни озъбени черни скали, бичувани от гладното море. Неравната пенлива линия на прибоя се простираше по цялото протежение на кораба — и от двете му страни. Яростният вятър вдигаше във въздуха огромни късове пяна и ги мяташе в нощната тъмнина. Фалът на форпика се пречупи и най-горната рейка бе отнесена в морето. Мачтата се разтърси в основите си, но издържа, а морето неумолимо понесе кораба към сигурна смърт.
— Всички на палубата — изкрещя Блакторн и бясно заудря камбаната. Звънът и извади Хендрик от състоянието на вцепененост.
— Загубени сме — развика се той — Помогни ни, Исусе Христе!
— Идиот, викай екипажа да се качи на палубата! Ти си спал! И двамата сте спали!
Блакторн го заблъска към стълбата, хвана се за кормилото, измъкна защитните каиши от ръчките на ръба му, завърза се и рязко го завъртя наляво. Рулят се заби в пороя и той легна отгоре му с все сили. Целият кораб се разтърси. После носът започна да се извива с нарастваща скорост под ударите на вятъра и ето че корабът застана напреки на бурята. Щурмовите марсели изреваха и покорно се опитаха да пренесат тежестта на кораба, а въжетата изскърцаха пронизващо и поеха напрежението. Океанът се извисяваше над тях и корабът вече се движеше успоредно на рифа, когато той забеляза грамадната вълна. Изкрещя с всички сили да предупреди моряците, които се изкачваха по трапа, и се вкопчи в каишите на живот и на смърт.
Океанът се сгромоляса върху кораба, той се килна и Блакторн помисли, че всичко е свършено, но в следващия миг корабът се отърси като мокро куче и се измъкна от браздата между двете вълни. Водата се стичаше през отворите в борда и Блакторн се опита да си поеме дъх. Забеляза, че тялото на боцмана, приготвено на палубата за погребението на следващия ден, бе изчезнало и че следващата вълна се задаваше още по-голяма. Тя подхвана Хендрик, задъхан и ритащ отчаяно, вдигна го във въздуха и го метна през борда в морето. Още една вълна се затъркаля с рев по палубата. Блакторн обгърна кормилото с ръце и водата го отмина. Хендрик беше на около петдесет метра вляво от борда. Килватерът го изсмукваше назад, покрай самия кораб, но в следващия миг гигантска островърха вълна го издигна високо над палубата, задържа го там за секунда, с уста, отворена в неистов писък, след което го отдръпна, размаза го в хребета на една скала и го погълна.
Корабът се мъчеше да си пробие път. Още един фал не издържа, скрипците бясно се залюляха и накрая се омотаха около въжетата на мачтите.
Винк и още един моряк успяха да се изкачат на квартердека, облегнаха се на руля и се опитаха да помогнат. Блакторн забеляза, че рифът, който се примъкваше откъм дясната им страна, вече беше съвсем наблизо. Пред носа и вляво се мяркаха още скални остриета, ала тук-таме се виждаха и пролуки.
— Винк! На фокмачтата!
Винк и още двама запълзяха педя по педя към вантите на мачтата, докато други увиснаха отдолу на въжетата, за да облекчат усилията им.
— Гледай пред себе си — изкрещя Блакторн.
Океанът се пенеше край палубата, отнесе със себе си още един моряк и върна обратно трупа на боцмана. Носът се издигна високо и пак се стрелна надолу, при което палубата отново се окъпа във вода, Винк и другите двама със сетни ругатни освободиха платното от въжетата. То рязко се разтвори, изплющя като оръдеен изстрел на вятъра и корабът здравата се разклати.
Винк и помощниците му висяха горе и се люлееха над океана. После бавно започнаха да се спускат.
— Риф! Риф на носа — изпищя Винк.
Блакторн и морякът до него завъртяха кормилото надясно. Корабът се поколеба, после се обърна и изхрущя, когато почти незабележимите скали се забиха в хълбока му. Ударът обаче дойде изкосо и камъкът се изрони. Гредите издържаха и мъжете на палубата си поеха облекчено дъх.
Блакторн забеляза пролука в рифа отпред и насочи кораба натам. Вятърът се засили и океанът се разбушува още по-диво. Рязък порив ги разлюля и кормилото се изплъзна от ръцете им. Сграбчиха го с общи усилия и се върнаха на курса, ала корабът заподскача на всички страни като пиян. Водата заля палубата и нахлу в бака, смаза един моряк в преградата и долу се наводни като на горната палуба.
— Бързо помпите — изкрещя Блакторн. Двама моряци се втурнаха надолу.
Дъждът режеше лицето му и той присви очи от болка. Фенерите на компасната стойка и на кърмата отдавна бяха загаснали. Още един рязък порив метна кораба встрани от курса, помощникът му се подхлъзна и те отново изтърваха кормилото. Една от ръчките му се заби в главата на моряка, той изпищя и остана да лежи на палубата, изцяло във властта на морето. Блакторн го издърпа нагоре и го държа така, докато вълната отмина. Тогава видя, че другарят му бе мъртъв, отпусна го тежко върху стола и следващата вълна го отнесе.
Тясната пролука между скалите беше точно срещу вятъра, така че колкото и да опитваше, Блакторн не успяваше да насочи кораба натам. Отчаяно затърси с поглед друг проход с ясното съзнание, че такъв няма, затова отпусна за миг кормилото да набере скорост и отново го завъртя рязко по посока на вятъра. Корабът едва не се обърна, но се задържа на курс.
И тогава килът застърга по острите като бръснач скали на дъното, корабът изстена, разтърси се измъчено и на всички им се стори, че виждат как дъбовите греди се разпадат и водата нахлува вътре. Този път „Еразъм“ залитна напред и Блакторн изгуби контрол над него. Започна да вика за помощ, ала никой не го чу и той сам се вкопчи в кормилото на борба със стихията. В един момент отхвръкна встрани, но успя отново да докопа руля, а замъгленият му разум се зачуди как това парче дърво е издържало толкова дълго.
В тесния пролив морето, подгонено от бурята и притиснато от скалите, образуваше водовъртеж. Грамадни вълни се разбиваха в рифа, отдръпваха се, хвърляха се в схватка със следващите, бореха се
