помежду си и нападаха от всички посоки. Водовъртежът всмука безпомощния кораб откъм широката му страна.
— Проклета буря — яростно ругаеше Блакторн — Остави кораба ми на мира!
Кормилото отново се завъртя и го отхвърли настрани, а палубата застрашително се наклони. Бушпритът се закачи в някаква скала и се откъсна заедно с част от въжетата, ала корабът пак се изправи. Предната мачта се изпъна като лък и се пречупи. Моряците на палубата се нахвърлиха върху такелажа с брадви в ръце и започнаха да секат въжетата, а корабът се мяташе напред-назад из кипящия пролив. Успяха да отсекат мачтата и тя се сгромоляса зад борда заедно с единия от тях, омотал се в заплетените въжета. Морякът изпищя в капана си, но нямаше как да му се помогне а всички гледаха безпомощно как той и мачтата изчезнаха някъде встрани и повече не се мярнаха.
Винк и останалите живи погледнаха назад към квартердека и съзряха Блакторн, който се бореше като безумен със стихията. Прекръстиха се и започнаха още по-усилено да се молят; някои заплакаха от страх и още по-отчаяно се вкопчиха в мачтите.
Проливът се разшири за миг и корабът забави ход, ала после отново се стесни зловещо и скалите като че пораснаха по-големи и се издигнаха застрашително над тях. Течението се блъсна в едната страна на кораба, отнесе го със себе си, обърна го отново настрани и го запрати към неминуема гибел.
Блакторн престана да проклина бурята, със сетни сили завъртя кормилото наляво и увисна на него, а от усилието мускулите му се пренапрегнаха. Корабът обаче нехаеше, както впрочем и морето.
— Обърни се, обърни се, изчадие адско — беззвучно кълнеше той, докато силите му бързо го напускаха — Помогни ми!
Напорът на морето се усили и той усети, че сърцето му ще се пръсне, ала продължи да се напряга срещу натиска на стихията. Опита се да задържи очите си на фокус, но погледът му се замрежи, цветовете се обърнаха и избледняха. Корабът се намираше в най-тясното място на пролива и с него беше свършено, но в този миг килът застърга в пясъчна плитчина: От удара корабът заби нос, ала бурята и морето му се притекоха на помощ и с общи усилия го обърнаха към вятъра. Той мина през прохода към своето спасение. В залива от другата страна.
Книга първа
Глава първа
Блакторн се събуди внезапно. В първия момент му се стори, че сънува, защото се намираше на суша, а стаята беше невероятна: малка, много чиста, покрита с меки постелки. Лежеше върху дебел юрган, завит с още един. Таванът бе от полирано дърво, стените бяха облицовани с квадратни кедрови дъсчици, облепени с матова хартия, която приятно омекотяваше светлината. До него беше поставен яркочервен поднос с малки купички. Едната беше пълна с изстинали варени зеленчуци и той лакомо ги изгълта, без да усеща пикантния им вкус. В другата имаше рибена чорба, която изсърба на един дъх. Третата съдържаше гъста каша от пшеница и овес и той я излапа набързо, с пръсти. Водата в кратунката със странна форма беше топла, с особен привкус — леко нагарчаше, но въпреки това беше приятна за пиене.
Тогава забеляза разпятието в нишата.
Къщата е испанска или португалска, помисли той втрещен. Дали се намираше в Япония? Или може би в Китай?
Един квадрат от ламперията на стената се плъзна встрани. Зад вратата бе коленичила пълна кръглолика жена на средна възраст; тя се поклони и му се усмихна. Кожата й беше златиста на цвят, очите — черни и дръпнати, а дългата гарвановочерна коса беше прибрана на красив кок. Беше облечена в сива копринена роба с широк лилав пояс около кръста и носеше къси бели чорапки с плътни ходила като на обувки.
—
— Това Япония ли е — попита той на свой ред — Или Китай?
Тя го загледа, без да разбира, и пак каза нещо, което той отново не разбра. И изведнъж си даде сметка, че е гол. Дрехите му не бяха в стаята. Показа и със знаци, че иска да се облече. После посочи към купичките за храна и и даде да разбере, че беше все още гладен. Тя се усмихна, поклони се и затвори плъзгащата се врата.
Той се отпусна изтощен в постелята. Стори му се, че подът под него се люлее, и от това му призля и му се зави свят. Съвзе се с усилие на волята. Спомням си, че издърпах котвата, сети се той. Заедно с Винк. Мисля, че беше Винк. Бяхме в някакъв залив, корабът заби нос в плитчината и спря. Чувахме как вълните се разбиват в брега, но всичко наоколо беше спокойно. На брега се виждаха светлини, слязох в каютата и — край, тъмнина, друго не си спомням. После имаше светлини и непознати гласове. Говорих на английски и португалски. Един от туземците говореше малко португалски. Дали не беше португалец? Попитах ли го къде се намираме? Не помня. След това се върнахме на рифа и пак връхлетя голяма вълна, отнесе ме в морето и започнах да се давя — беше леденостудено — не, водата беше топла като копринена постеля и гъста, безкрайно гъста. Сигурно са ме извлекли на брега и после са ме донесли тук.
— Изглежда, леглото е било меко и топло — произнесе той на глас — За пръв път лежа в копринена постеля.
Слабостта надделя и Блакторн заспа безпаметно. Когато се събуди, пръстените купички отново бяха напълнени, а дрехите му лежаха до него, грижливо сгънати. Бяха изпрани, изгладени и закърпени със ситни, изящни бодове.
Ала ножът му беше изчезнал, както и ключовете.
Трябва да си намеря нож, и то веднага, помисли той. Или пищов.
Погледът му се върна към разпятието. Въпреки опасенията си Блакторн се развълнува. Цял живот бе слушал предания, разказвани от лоцмани и моряци, за невероятните богатства на тайнствената португалска империя в Далечния изток, за това как били обърнали вече неверниците в католическата вяра и така ги държали в подчинение, как златото там било на цената на желязото, а смарагдите, рубините, диамантите и сапфирите били безбройни като морския пясък.
Ако разказите за покръстването са верни, реши той, възможно е и останалото да е истина. За богатствата. Да. И колкото по-бързо се въоръжа и се върна на „Еразъм“ зад неговите оръдия, толкова по- добре.
После изяде храната, облече се и се изправи на все още треперещите си крака. Чувствуваше се извън своята стихия както винаги когато беше на суша. Ботушите му ги нямаше. Отиде до вратата, като залиташе, протегна ръка да се подпре, ала леките квадратни панели не издържаха тежестта му, строшиха се и разкъсаха хартията. Отново се изправи на крака. Жената в коридора го гледаше изумена.
— Извинете — почувствува се той неудобно заради своята непохватност. Чистотата на стаята бе някак си омърсена.
— Къде са ботушите ми?
Жената го наблюдаваше с неразбиращ поглед. Той търпеливо повтори въпроса си с жестове и тя забърза по коридора, коленичи, плъзна още един панел в стената и го повика с пръст. Някъде наблизо се чуваха гласове и шуртеше вода. Мина през вратата и се озова в друга стая, също полупразна. От нея се излизаше на веранда със стълби, които водеха към малка градинка, оградена с висока стена. До вратата на градинката стояха две възрастни жени, три деца, облечени в алени дрехи, и някакъв старец с гребло в ръка, очевидно градинар. Всички едновременно се поклониха и останаха с наведени глави.
Блакторн с удивление забеляза, че старецът беше почти гол, само с къса тясна набедрена превръзка, която едва прикриваше слабините му.
— Добро утро — поздрави той, като не знаеше какво да каже.
Те останаха неподвижни, със сведени глави. Той се вторачи в тях смутен и несръчно им се поклони в отговор. И шестимата веднага се изправиха и му се усмихнаха. Старецът отново се поклони и заработи в градината. Децата го позяпаха известно време, сетне се засмяха и избягаха. Двете старици потънаха някъде в дълбините на къщата, но той през цялото време усещаше погледите им върху себе си.
На най-долното стъпало съзря ботушите си. Преди обаче да успее да ги вземе, жената вече бе коленичила и за голямо негово смущение му помогна да се обуе.
