— Благодаря — каза той. Замисли се за миг, тикна пръст в гърдите си и произнесе натъртено — Блакторн! Блакторн! — После посочи към нея. — Как се казваш?
Тя го гледаше с неразбиращ поглед.
— Блакторн — внимателно повтори той, сочейки себе си, и пак насочи пръста си към нея — Как се казваш?
Тя се намръщи, но внезапно проумяла, започна да се сочи и да повтаря:
—
— Онна — произнесе и Блакторн, не по-малко горд от нея — Онна.
Тя кимна щастливо.
—
Никога преди не бе виждал такава градина: имаше малък водопад, поточе с мостче, грижливо поддържани пътечки, покрити с дребни камъчета, храсти, цветя и камъни. Направи му впечатление колко е чисто. И спретнато.
— Невероятно — продума неволно.
— Нивирятно — повтори тя услужливо.
— Нищо.
И като не знаеше какво друго да каже, махна и с ръка да си върви. Тя послушно се поклони най-учтиво и излезе.
Блакторн седна на припек, облегнат на някакъв стълб. Чувствуваше се слаб. Старецът плевеше, макар че плевел не се виждаше. Какво ли е станало с другите — питаше се той. Дали е жив капитанът? Колко ли дни съм спал? Помня, че се будих, ядох и пак заспах, а храната беше също тъй незадоволителна, както и сънищата.
Децата изприпкаха покрай него — играеха на гоненица. Той се почувствува неудобно пред тях заради голотата на градинаря, защото, като се навеждаше, всичко му се виждаше, и се изненада, че на децата това очевидно не им правеше никакво впечатление. Зад стената забеляза покрити със слама и керемиди покриви, а в далечината — високи планини. Свеж ветрец брулеше небето и гонеше купестите облаци. Беше чудесен пролетен ден и пчелите бързаха да събират нектар. Тялото му копнееше за още сън, но той се изправи и с усилие на волята се запъти към вратата на градината. Градинарят се усмихна и се поклони, после изтича да му отвори вратата, пак се поклони и я затвори след него.
Селото беше разположено около полукръглия залив, обърнат на изток, и се състоеше от близо двеста къщи, каквито никога не бе виждал, сгушени в подножието на планината, която се спускаше до самия бряг. В планината се забелязваха терасирани ниви и прашни пътища, които водеха на север и на юг. Долу крайбрежната улица бе покрита с калдъръм, а от брега към морето бе построен каменен улей за спускане на лодки във водата. Пристанището беше добро и безопасно, с каменен вълнолом. Мъже и жени чистеха риба и плетяха мрежи, а откъм северната страна строяха лодка с невероятна форма. Далече в морето на изток и на юг се виждаха острови. Рифовете бяха или там, или отвъд хоризонта.
В пристанището имаше много лодки със странна форма, повечето рибарски, някои с големи платна, други с весла — гребците стояха прави и гребяха с гръб към морето, а не седнали с лице към него, както можеше да се предположи. Някои от лодките се отправяха в открито море, други стояха с носове към дървения док, а „Еразъм“ беше закотвен на около петдесет метра от брега, в достатъчно дълбоки води, завързан за носа с три въжета. Кой ли е сторил това? Около него имаше и други кораби, а на борда му се мяркаха туземци, но нито един от неговите моряци. Къде ли бяха?
Той се огледа и изведнъж усети множеството погледи, насочени към нещо. Щом видяха, че ги гледа, всички му се поклониха и той също им се поклони в отговор, все още смутен. И отново хората се върнаха оживено и щастливо към заниманията си, започнаха да сноват напред — назад, спираха, пазаряха се, кланяха се един на друг и сякаш не го забелязваха вече. Приличаха на безброй пъстроцветни пеперуди. Ала той усещаше върху себе си изпитателни погледи, насочени от всеки прозорец и порта, покрай които минаваше на път към брега.
В тях има нещо необичайно, но не мога да разбера какво, недоумяваше той. Не бяха само дрехите и поведението, а… Не са въоръжени — внезапно осъзна Блакторн. Нито саби, нито пищови. Интересно, защо?
От двете страни на улицата имаше отворени магазинчета със странни стоки. Подът им бе издигнат, купувачите и продавачите клечаха или коленичеха на чистите дъски. Повечето бяха обути в дървени или папурени сандали, някои в познатите вече бели чорапки с плътни ходила и отделен голям пръст, за да се пъхне в него каишката на сандала. Всички обувки обаче бяха събути отвън, в праха. Онези, които бяха боси, почистваха краката си и обуваха чисти терлички, поставени на входа.
— Като си помисли човек, страшно е разумно — каза си той със страхопочитание.
В този миг видя, че към него се приближава монах с тонзура, и от слабините към стомаха му бавно плъпна ужас, от който му призля. Свещеникът очевидно беше португалец или испанец и макар развяната му роба да беше оранжева, броеницата и разпятието, закачени на пояса, си личаха ясно, както и студеният враждебен израз на лицето. Робата му беше изцапана от дълго носене, а европейските му ботуши — изпръскани с кал. Погледът му бе вперен в закотвения „Еразъм“ и Блакторн знаеше, че веднага е разпознал в него холандски или английски кораб, които бяха нови за повечето морета: по-тесни, по-бързи, едновременно търговски и бойни, подобрени модели на английските капери4 — всели толкова смут в испанските владения. Свещеникът бе придружен от десетина туземци, чернокоси и чернооки, единият от които беше облечен по същия начин с изключение на сандалите с каишка между пръстите. Останалите носеха пъстроцветни роби или широки панталони, някои само набедрени превръзки. Никой не беше въоръжен.
На Блакторн му се прииска да побегне, докато не е късно, но знаеше, че е още много слаб, а и нямаше къде да се скрие. Едрият му ръст и цветът на очите му го издаваха, че е чужденец в този свят. Той само се облегна на стената.
— Кой сте вие — попита свещеникът на португалски. Беше набит, мургав, охранен мъж на двадесет и няколко години, с дълга брада.
— А вие — отвърна Блакторн на въпроса с въпрос и го загледа втренчено.
— Това е холандски капер. Значи сте холандски еретици. Пирати. Дано господ се смили над вас!
— Не сме пирати. Ние сме мирни търговци — освен за враговете си. Аз съм лоцманът на този кораб. Вие кой сте?
— Отец Себастио. Как стигнахте тук? Как?
— Вятърът ни изхвърли на брега. Кое е това място? Япония ли е?
— Да, Япония. Ниппон — отвърна нетърпеливо свещеникът. Той се обърна към един от местните хора, по-възрастен от останалите, дребен, слаб, със силни ръце и мазолести длани, с обръснато теме и коса, сплетена в стегната тънка плитка, посивяла като веждите му. Свещеникът му каза нещо със запъване на японски, сочейки Блакторн. Всички бяха поразени от думите му и се прекръстиха набързо като предпазна мярка.
— Холандците са еретици, бунтари и пирати! Как се казвате?
— Това португалско селище ли е?
Очите на свещеника бяха пронизващи, кръвясали.
— Кметът на селото ми каза, че е съобщил на властите за вас. Ще платите за греховете си. Къде са останалите членове на екипажа?
— Вятърът ни отклони от курса. Имаме нужда само от храна, вода и време за ремонт на кораба, след което веднага ще отплаваме. Можем да заплатим за всяка…
— Къде са останалите членове на екипажа?
— Не знам. На кораба. Предполагам, че са там. Свещеникът отново зададе въпрос на кмета, който отговори и махна с ръка към другия край на селото. Заобяснява нещо надълго и нашироко, след което свещеникът пак се обърна към Блакторн:
— Тук престъпниците ги разпъват на кръст, лоцмане. Ще умрете. Очакват да пристигне тукашният даймио и неговите самураи. Господ да ви е на помощ.
— Кой е даймио?
— Законният им владетел. Цялата провинция е негова собственост. Как попаднахте тук?
