Затова сега скорбутът ти е все още в лека форма, докато те постоянно имат кръвоизливи, диария, болят ги очите, текат им носовете, зъбите им изпадаха или се клатят. Защо хората не разбират от дума?
Той знаеше, че всички се бояха от него, дори и капитанът, и че повечето го мразеха. Но това беше нещо нормално, защото в открито море командуваше лоцманът, той определяше курса и направляваше кораба, той ги водеше от пристанище в пристанище.
Всички плавания бяха опасни, защото повечето навигационни карти бяха толкова неточни, че ставаха направо безполезни. И нямаше никакъв начин да се определи дължината.
— Открий как се определя дължината и ще станеш най-богатият човек в света — казваше Олбан Карадок, неговият учител — Кралицата, господ да я пази, ще те възнагради с десет хиляди лири и херцогска титла, ако намериш отговор на тази загадка. Онези лайнари, холандците, ще ти дадат дори още повече — златен галеон2 — А испанските копелета биха ти дали двадесет! Щом сушата се скрие от погледа ти, загубен си, момко — Карадок помълча и както винаги тъжно поклати глава — Загубен си, момчето ми. Освен ако…
— Освен ако не си водиш дневник — изкрещя Блакторн доволен, че си е научил добре урока. Беше тринадесетгодишен и вече цяла година чиракуваше при Олбан Карадок, лоцман и корабостроител, който му беше като втори баща — никога не го биеше и разкри на него и на останалите момчета тайните на корабостроенето и на морето.
Дневникът представляваше малка тетрадка, съдържаща наблюденията на някой лоцман, плавал в същите води преди това. В нея се вписваха отклоненията на магнитната стрелка между пристанища и носове, провлаци и канали, измерените дълбочини, цветът на водата, естеството на морското дъно. Подробно се описваше
Англичаните, холандците и французите имаха дневници за собствените си води, ала моретата в останалата част на света бяха прекосени само от португалски и испански капитани, които държаха дневниците си в тайна. Дневниците, описващи морските пътища до Новия свят или разкриващи тайните на Магелановня проток и нос Добра Надежда — и двете португалски открития — а оттам и морския път към Азия, се пазеха от португалците и испанците като национални съкровища, към които с не по-малка настървеност се домогваха холандски и английски врагове.
Точността на дневника обаче зависеше както от лоцмана, който го бе водил, така и от преписвача, преписал го на ръка, или в много редки случаи от печатаря, който го бе напечатал, и от учения, който го бе превел. Следователно той можеше да съдържа грешки. Дори умишлени. Лоцманът никога не можеше да бъде сигурен, докато
Той беше водачът в открито море, единственият и безпрекословен арбитър за кораба и неговия екипаж. Той командуваше сам от квартердека.
Как опива това вино, каза си Блакторн. Веднъж като го вкусиш, не можеш да го забравиш, вечно го търсиш и все имаш нужда от него. То е едно от нещата, които ти запазват живота, докато другите умират.
Той стана и се облекчи в отвора за оттичане на вода. Пясъкът в часовника на компасната стойка изтече. Блакторн го обърна и удари корабната камбана.
— Можеш ли да стоиш буден, Хендрик?
— Да, мисля, че ще мога.
— Ще изпратя някой да смени наблюдателя. Внимавай да стои откъм вятъра, а не в подветрената страна, за да е буден и нащрек.
Поколеба се за миг дали да обърне кораба срещу вятъра и да го остави да се носи така през нощта, но размисли, слезе на палубата и отвори вратата на бака. Трапът водеше към жилищното помещение на екипажа. Огромната каюта се простираше по цялата дължина на кораба и в нея имаше койки и място за хамаци за сто и двадесет души. Стана му приятно от обгърналата го топлина. Дори забрави постоянната воня на трюма под краката си. Никой от двадесетината мъже не помръдна от леглото си.
— Качи се горе, Маецукер — нареди Блакторн на смесения език, който се говореше в Холандия и който той владееше превъзходно, както впрочем и португалски, испански и латински.
— Умирам — оплака се дребният мъж с остри черти на лицето и още по-плътно се сгуши в постелята си — Зле ми е. На, виж — от скорбута ми изпадаха всички зъби. Господи Исусе, помогни ни, всички ще измрем! Ако не беше ти, сега да сме си вече у дома, здрави и читави! Аз съм търговец, а не моряк! Не съм член на екипажа… Да иде някой друг — Йохан например…
Той изкрещя последните думи, защото Блакторн с едно рязко движение го изхвърли от леглото и го запрати срещу вратата. Устата му се опръска с кръв и той остана така, замаян. Силен ритник в хълбока го извади от това състояние.
— Веднага се качвай горе и ще стоиш там, докато не пукнеш или не съзрем суша!
Маецукер отвори вратата и хукна нагоре, подгонен от болката. Блакторн огледа останалите. Те също го наблюдаваха втренчено.
— Как се чувствуваш, Йохан?
— Доста добре, лоцмане, може и да оживея.
Йохан Винк беше четиридесет и три годишен, главен артилерист и помощник-боцман, най-възрастният на кораба. Беше плешив, без зъби, с цвят на стар дъб и също толкова як. Преди шест години тръгна заедно с Блакторн на това злополучно плаване, за да открият Североизточния проход, и двамата знаеха много добре на какво е способен другият.
— Малцина са доживели до твоите години, така че имаш преднина пред всички нас.
Блакторн беше на тридесет и шест години.
Винк се усмихна вяло.
— Това е от брендито, лоцмане. От бренди, разврат и безгрешен живот.
Никой не се засмя. После някой посочи към едно от леглата.
— Лоцмане, боцманът умря.
— Тогава качете тялото на палубата. Измийте го и му затворете очите. Ти, ти и ти!
Този път посочените незабавно се измъкнаха от постелите си И с общи усилия полуизвлякоха, полуизнесоха трупа от каютата.
— Винк, поеми призори вахтата. А ти, Гинзел, иди на носа!
— Разбрано, сър!
Блакторн се качи обратно на палубата. Видя, че Хендрик бе все още буден, а корабът в пълен ред. Отмененият наблюдател Саламон се запрепъва покрай него, повече мъртъв, отколкото жив, с подпухнали и зачервени от острия вятър очи. Блакторн отвори другата врата и слезе долу. Стълбата водеше към голямата каюта на кърмата, която служеше за жилище на капитана и за склад на боеприпасите. Неговата собствена каюта се намираше от дясната й страна, а онази от лявата се използуваше обикновено от тримата помощници на капитана. Сега в нея спяха главният търговец Бахус ван Нек, третият помощник Хендрик и юнгата Кроок. И тримата бяха много зле.
Той влезе в голямата каюта. Капитан Паулус Шпилберген лежеше на койката си в полусъзнание. Беше нисък червендалест мъж, в нормално състояние много дебел, а сега ужасяващо слаб. Кожата на шкембето му висеше отпусната, на гънки. Блакторн навади от едно тайно чекмедже шише с вода и му помогна да отпие.
— Благодаря — едва издума Шпилберген — Къде е сушата — сушата къде е?
— Пред нас — отвърна Блакторн, макар вече да не вярваше на думите си. Прибра шишето, запуши уши да не чува стенанията и излезе, наново обзет от омраза.
Точно преди година бяха стигнали до Огнена земя с попътен вятър към неизвестното, което ги чакаше в Магелановия проток. Ала капитанът нареди да акостират и да търсят злато и съкровища.
— Господи, капитане, вижте що за бряг е! Какви съкровища в тази пустош!
— Според преданията тук е пълно със злато и ще можем да я обявим за територия на славната Холандия!
