— Но испанците я владеят вече петдесет години!
— Възможно е, както е възможно и да не са стигнали чак толкова на юг, лоцмане.
— Тук годишните времена са наопаки. Зимата се пада през май, юни, юли и август. Според дневника сега е последният ни шанс да преминем през протока — след няколко седмици ветровете ще се обърнат и ще трябва да зимуваме тук.
— След колко седмици, лоцмане?
— В дневника пише — осем. Но сезоните се менят…
— Тогава ще изследваме местността една — две седмици. Така ни остава предостатъчно време и дори ако трябва, ще се върнем пак на север и ще плячкосаме два — три града. Какво ще кажете, господа?
— Сега е моментът да опитаме, капитане. Испанците имат много малко бойни кораби в Тихия океан. А тук водите гъмжат от тях, и при това ни търсят. Казвам ви — сега е моментът да потеглим.
Ала капитанът надделя и постави въпроса на гласуване пред другите трима капитани, не пред останалите лоцмани — един англичанин и трима холандци — и поведе хората към безсмислени набези на брега.
Ветровете се обърнаха рано и се наложи да презимуват там, защото капитанът се страхуваше да тръгне на север заради испанските флотилии. Можеха да отплават чак след четири месеца. Но дотогава сто петдесет и шест души умряха от глад, студ и дизентерия и дори изядоха телешката кожа, покриваща въжетата. Страшните бури, бушуващи в протока, разпръснаха флотилията. „Еразъм“ бе единственият кораб, който стигна до мястото на срещата недалеч от чилийските брегове. Цял месец чакаха останалите, докато накрая, притиснати от испанците, бяха принудени да опънат платната и да отплават към неизвестното. Тайният дневник свършваше при Чили.
Блакторн се върна назад по коридора, отключи вратата на собствената си каюта и отново я заключи след себе си. Помещението беше малко, спретнато, но с толкова нисък таван, че трябваше да се движи приведен. Той прекоси каютата, седна зад бюрото си, отключи едно чекмедже И внимателно отви хартията от последната ябълка, която най-грижливо бе скътал и пазил през целия път от остров Санта Мария, недалеч от бреговете на Чили. Ябълката беше съвсем малка и загнила, а загнилото беше мухлясало. Той си отряза четвъртинка. Вътре имаше червеи, които сдъвка заедно с плода, защото старото морско предание гласеше, че ябълковите червеи са също тъй ефикасни срещу скорбута, както и самият плод, и че ако ги втриеш във венците си, ще предпазиш зъбите от окапване. Дъвчеше едва — едва, защото зъбите го боляха, а венците му бяха разранени и чувствителни. После отпи малко вода от кожената манерка. Имаше възсолен вкус. Накрая уви остатъка от ябълката и я заключи в писалището.
Някакъв плъх се шмугна в сянката от газения фенер, висящ над главата му. Дъсченият под скърцаше приятно. По него тичаха хлебарки.
Уморен съм. Толкова съм уморен.
Погледна леглото си. Дълго, тясно, с примамлив сламеник.
Я поспи един час — обади се дяволът в него. Или поне десетина минути — след това цяла седмица ще се чувствуваш бодър. От колко дни вече ти се събират едва няколко часа сън, и то главно горе на палубата, на студа. Трябва да поспиш. Хайде. Те разчитат на теб…
— Няма, утре ще спя — възрази си той на глас и принуди ръката си да отключи сандъка и да извади дневника. Видя, че другият, португалският, беше на мястото си, недокоснат, и това му достави удоволствие. Извади чисто перо и започна да пише:
„21 април, 1600 година. Пет часът. Привечер. 133-ти ден от остров Санта Мария, Чили, 32 градуса северна ширина. Морето е все така бурно, вятърът — силен, корабът — в същото състояние както преди. Водата е мътна, сивозелена, дъно няма. Все още се движим пред вятъра, курс 270 градуса, променяме посоката на север — северозапад. Движим се бързо, с около две левги в час. Преди един час съзряхме по посока от североизток към север, на около половин левга разстояние, големи триъгълни рифове. През нощта трима моряци умряха от скорбут: Йорис, който поправяше платната, Райс артилеристът и вторият помощник де Хаан. След като прочете молитва за упокой на душите им, капитанът отново легна болен. Спуснах ги в морето без савани, защото нямаше кой да ги ушие. Днес умря и боцманът Райклоф. По пладне не можах да измеря отклонението на слънцето, защото беше скрито зад облаци. Но според моите изчисления не сме се отклонили от курса и Япония трябва скоро да се покаже…“
— Колко скоро — попита той висящия над главата му фенер, който се полюляваше в такт с кораба.
Как да състави карта? Трябва да има някакъв начин, рече си Блакторн за хиляден път. Как да определи дължината? Трябва да има някакъв начин. Как могат да се запазят зеленчуците свежи? Какво представлява скорбутът?
— Казват, че скорбутът е морска дизентерия, момчето ми — обясни му веднъж Олбан Карадок. Имаше голямо шкембе, също толкова голямо сърце и рошава прошарена брада.
— Не може ли зеленчуците да се сварят и бульонът да се запази?
— Разваля се, момчето ми. Още не е открит начин за запазването му.
— Чух, че Франсис Дрейк скоро потеглял.
— Не. Не ти разрешавам да заминеш.
— Но аз вече навършвам четиринадесет! Как разреши на Тим и Уот да се запишат при него? Освен това му трябват чираци лоцмани.
— Те са шестнадесетгодишни. А ти си само на тринадесет.
— Казват, че щял да си опита късмета с Магелановия проток, а след това да продължи нагоре покрай брега към неизследваните земи — Калифорниите, за да открие Анианския проток, дето свързва Тихия и Атлантическия океан. От Калифорниите чак до Нюфаундленд, по северозападния път…
— Предполагаемият северозападен път, момко. Тази легенда още не е доказана.
— Той ще я докаже. Направиха го адмирал и той пръв ще премине с английски кораби Магелановия проток, ще прекоси Тихия океан, ще… Никога няма да имам подобен шанс!
— Ще имаш, ще имаш. При това той няма да може да мине през тайния маршрут на Магелан, освен ако не открадне някой дневник или не плени португалски лоцман, който да го прекара. Колко пъти трябва да ти повтарям — лоцманът трябва да се запаси с търпение. Научи се да бъдещ търпелив, момчето ми. Ще имаш предостатъчно възмож…
— Моля те!
— Не.
— Но защо?
— Защото той ще плава две, може би цели три години, ако не и повече. Слабите и младите ще получават най-лошата храна и най-малко вода. А от петте кораба само неговият ще се върне. Няма да оцелееш, момчето ми.
— Тогава ще се запиша за неговия кораб. Аз съм силен. Ще ме вземе.
— Слушам какво ще ти разкажа. Бях с Дрейк на „Джудит“, петдесеттонния му кораб, в Сан Хуан де Улуа, когато заедно с адмирал Хокинс — той беше на „Миниън“ — с бой си пробихме път и се измъкнахме от пристанището. Едва се отървахме от проклетите испанци. Превозвахме роби от Гвинея за испанските територии, но нямахме испанско разрешително за търговия. Те измамиха Хокинс и ни хванаха в капан — цялата флотилия. Имаха тринадесет големи кораба, а ние само шест. Потопихме три от техните, а те потопиха нашите „Суолоу“, „Ейнджъл“, „Каравел“ и „Джизъс ъв Лубек“. Вярно е, че Дрейк ни измъкна от капана и ни върна у дома. С осемнадесет души на кораба — да разказваме за подвига му. На Хокинс му останаха петнадесет души от общо четиристотин. И осем опитни морски вълци. Дрейк е безпощаден, момчето ми. Гони слава и злато, по само за себе си, и го е доказал със смъртта на не един моряк.
— Аз няма да загина, ще бъда един от…
— Не. Ти трябва да чиракуваш дванадесет години. Остават ти още десет, след което си свободен. Ала дотогава, до 1588 година, ще се учиш да строиш кораби и да ги управляваш. И ще се подчиняваш на Олбан Карадок, майстор — корабостроител и лоцман, член на Лоцманската корпорация3. В противен случай никога няма да получиш разрешително, а без него няма да те вземат лоцман и няма да командуваш от квартердека на нито един английски кораб, плаващ в английски или в чиито и да е води, защото така гласи законът на добрия крал Хари. Мир на праха му. Същият беше законът и
