Станала е грешка. Греш…
— Това маймунско копеле ме заплаши с меч! Никаква грешка не беше!
— Моля да го извините, сеньор, много съжалявам.
Боцманът облиза устни.
— Ще забравя всичко, ако се държиш добре а мен, малко цвете. Хайде, ела в съседната каюта, а на тази май… на този му кажи да стои тук. Тогава ще забравя станалото.
— Как… как ви е името, сеньор?
— Песаро. Мануел Песаро. Защо?
— Нищо. Моля да ни извините за недоразумението, сеньор Песаро.
— Хайде, в съседната каюта — веднага!
— Какво става? Какво… — Блакторн не знаеше дали кошмарът му продължава, или е вече буден, но усети надвисналата опасност. — Какво става дявол да го вземе?
— Този миризлив японец ми извади меч!
— Стана грешка — грешка. Анджин-сан — додаде Марико. — Аз… се извиних на сеньор Песаро.
— Марико? Марико-сан, вие ли сте?
— Хай, Анджин-сан.
Тя се приближи. Пищовите на боцмана нито за миг не се откъснаха от Кана. Тя трябваше да се допре до него, за да мине, но още по-голямо усилие й струваше да се сдържи и да не го намушка с ножа си. В този момент вратата се отвори и младият кормчия нахълта с кофа с вода. Той се опули при вида на пищовите и хукна да бяга.
— Къде е Родригес? — попита Блакторн, като се опитваше да събере мислите си.
— Горе, където е мястото на един свестен лоцман — обади се боцманът със стържещ глас. — Този японец ми извади меч, кълна се в бога!
— Помогнете ми да се кача на палубата.
Блакторн се хвана за двата ръба на леглото и се опита да стане Марико го подхвана за ръката, но не можа да го помръдне.
Боцманът махна с пищова си към Кана.
— Кажи му да помогне! И също му кажи, че ако има господ на небето, ще се залюлее от мачтата преди залез слънце.
Сантяго, първият помощник-капитан, отдръпна ухото си от тайната дупка в стената на капитанската каюта, а последните думи на дел Аква — „Значи се разбрахме“ — все още звънтяха в главата му. Той безшумно се плъзна по пода на неосветената каюта, измъкна се в коридора и тихо притвори вратата. Беше висок, жилест мъж, с набраздено от много преживелици лице. Косата му беше сплетена на плитка, намазана с катран. Облеклото му беше спретнато и като повечето моряци ходеше бос. Той хукна нагоре по стълбата, прекоси на бегом главната палуба и се изкачи на квартердека, където Родригес разговаряше с Марико. Извини се на двамата, наклони се към Родригес и зашепна забързано в ухото му каквото беше чул, каквото го бяха пратили да чуе — тихо, за да не достигне нищо до слуха на останалите.
Блакторн бе седнал на палубата, облегнат на перилата, подпрял глава на сгънатите си колене. Марико седеше с лице към Родригес с изправен гръб, както седяха японците, а намръщеният Кана се беше настанил до нея. Палубите и марсът горе гъмжаха от въоръжени моряци, други двама стояха на кормилото. Корабът все така сочеше с носа си посоката на вятъра, въздухът беше чист, облаците се бяха сгъстили и дъждът всеки момент можеше да се изсипе. На стотина метра се поклащаше галерата, обърната с широката си страна към фрегатата, безпомощна под дулата на нейните оръдия. Веслата бяха прибрани, с изключение на две от всяка страна, които я задържаха на едно място: иначе лекото течение би я отнесло встрани. Рибарските лодки дебнеха недалеч с враждебно настроените си самураи стрелци, но засега не нападаха.
Марико наблюдаваше Родригес и помощник-капитана. Не можеше да чуе думите му, но дори и да можеше, възпитанието й щеше да я накара да закрие уши: в хартиените домове никакъв личен живот и никакво усамотение не биха били възможни, ако не бяха възпитанието и деликатността на самите хора. А без усамотение не би имало цивилизован живот — затова всички японци се учеха и да чуват, и да не чуват. За всеобщото благо.
Когато се качиха на палубата с Блакторн, Родригес изслуша обясненията на боцмана и задъханите й думи, че грешката била нейна, че не била разбрала добре боцмана и затова Кана извадил меча си, да защити честта й. Боцманът я слушаше ухилен, а пищовите му бяха все така насочени в гърба на самурая.
— Че аз само я попитах дали не е любовница на англичанина, щом като си позволява да го съблича, да го мие и да пъха срамните му работи в предното парче на панталоните.
— Прибери си пищовите, боцмане!
— Този е много опасен, казвам ви! Вържете го!
— Аз ще го следя. Иди на носа!
— Тази маймуна да ме е убила досега, ако не бях реагирал бързо! Обесете го на мачтата! Ние в Нагасаки така бихме направили.
— Не сме в Нагасаки! Върви на носа! Веднага!
Когато боцманът се отдалечи, Родригес попита:
— Какво точно ви каза той, сеньора? Какви бяха думите му?
— Каза… нищо, сеньор, моля ви.
— Извинявам се за наглостта на този човек — пред вас и пред самурая. Моля ви да предадете на самурая моите извинения и да го помолите за прошка. И освен това ви моля най-официално да забравите оскърбленията, нанесени ви от боцмана. Нито на вашия, нито на моя господар ще им хареса, ако на кораба се случат неприятности. Обещавам ви, че в подходящ момент ще се разправя с него, както аз си знам.
Тя започна да увещава Кана да забрави случилото се и най-накрая той отстъпи.
— Кана-сан казва: добре, съгласен е, но ако срещне боцман Песаро на брега, ще му отсече главата.
— Така може. Добре.
— Вие говорите японски?
— А не, една-две думи само. Имам жена в Нагасаки.
— О! Отдавна ли сте в Япония?
— Това е второто ми плаване от Лисабон. Общо в тези води съм прекарал седем години — тук и в пътувания до Макао и Гоа. — После добави: — Не му обръщайте внимание — той ета. Но нали Буда е казал, че ета имат право на живот? И жена ми говори португалски, но далеч не толкова добре. Вие сте християнка, нали?
— Да.
— И жена ми е покръстена. Баща й е самурай, макар и незначителен. Негов господар е Кияма-сама.
— Трябва да е щастлива, че има такъв съпруг — учтиво каза Марико, но си помисли поразена: как е възможно една японка да живее с варварин? И въпреки вроденото си възпитание не можа да се стърпи и попита: — А съпругата ви яде ли месо? Като онова в каютата?
— Не — засмя се Родригес и белите му, здрави зъби блеснаха в тъмнината. — А когато към си у дома, в Нагасаки, и аз не ям месо. Месо ям на кораба и в Европа. Такъв е нашият обичай. А хиляда години преди появата на Буда и вие сте яли месо. Това е било преди Буда да посочи Дао — Пътя — всички са яли месо. Дори тук, сеньора, дори тук, в Япония. Сега, разбира се, някои от нас разбират кое е хубаво, нали така?
Марико се замисли, преди да попита:
— А всички португалци ли ни наричат маймуни? Зад гърба ни, разбира се.
Родригес заопипва обицата на ухото си.
— А вие не ни ли наричате варвари? Ние сме цивилизовани, сеньора, поне така смятаме. В Индия, родината на Буда, вас, японците, ви наричат „източни дяволи“ и не ви пускат в страната си, ако сте въоръжени. А вие от своя страна наричате индийците „черньовци“ и „нечовеци“. А китайците как ви наричат? Ами вие тях? А корейците? Не им ли викате „чесъноядци“?
