— Но не мисля, че Торанага-сама или Хиромацу-сама ще се зарадват, ако научат. Нито пък бащата на вашата съпруга.
— Благословеният Исус е казал: „Преди да махнеш саждата от моето око, махни прашинката от своето.“
Тя се беше замислила над тези думи, когато първият помощник-капитан трескаво зашепна нещо на португалеца лоцман. Така си е — присмиваме се над другите народи. Но пък ние сме жители на Страната на боговете и следователно сме техни избраници. Единствено ние от всички народи сме под закрилата на божествен император. Значи сме ненадминати и стоим над всички останали. Ами като си и християнка, и японка? Не знам. Ах, Богородице, помогни ми да разбера. Този лоцман Родригес е също толкова непонятен, колкото и английският лоцман. Защо те двамата са тъй различни? Дали не се дължи на професията им? Това, което вършат, е невероятно. Как е възможно да плават около света и да кръстосват моретата със същата лекота, с която ние ходим по сушата? Дали съпругата на Родригес няма да знае отговора на тези въпроси? Бих искала да се срещна с нея и да си поговорим.
Помощникът зашепна още по-тихо.
— Какво каза?
От устата на Родригес се изтръгна неволна ругатня и въпреки възпитанието си Марико се опита за чуе за какво става дума. Но не разбра повторените от помощника думи. После и двамата погледнаха към Блакторн и тя усети загрижеността им.
— И какво друго казаха, Сантяго? — попита Родригес предпазливо, притеснен от присъствието на Марико.
Помощникът прошепна нещо, като прикриваше устата си с длан.
— Колко още ще стоят долу?
— Вече се черпеха за сключеното споразумение.
— Мръсници. — Родригес сграбчи помощника за ризата. — Нито дума за това, чуваш ли? Пред никого! Заклевам те в живота ти!
— Нямаше защо да ми го казваш, лоцмане!
— Винаги има защо. — Родригес погледна към Блакторн. — Събуди го!
Помощникът грубо разтърси англичанина.
— Кво, кво става?
— Удари го!
Сантяго го цапардоса.
— Исусе, ще те…
Блакторн се изправи с пламнало лице, но се олюля и падна.
— Дявол да те вземе, англичанино, събуди се!
Разяреният Родригес махна с ръка на двамата кормчии.
— Хвърлете го във водата.
— Ъ?
— Веднага, чувате ли!
Докато те бързаха да изпълнят заповедта му, Марико изплашено възкликна:
— Лоцман Родригес, не бива…
Но преди тя или Канада успеят да се намесят, двамата моряци го бяха вече метнали през перилата. Той прелетя шестте метра до водата, пльосна се по корем в облак от пръски и изчезна под водата. Миг след това изплува, нагълтал вода, плюещ и задавен, и започна да маха с ръце, докато леденостудената вода проясняваше съзнанието му.
Родригес мъчително се надигна от стола си.
— Ох, господи! Я ми подайте ръка!
Единият от кормчиите се притича на помощ на първия помощник, който го бе хванал под мишниците и му помагаше да се изправи.
— Внимавай, непохватно животно! Кракът ми!
Заведоха го до борда. Блакторн все така кашляше и плюеше вода, но бе успял да доплува до кораба и гръмко ругаеше онези, които го бяха хвърлили в морето.
— Два градуса надясно — нареди Родригес. Корабът послушно се отдалечи от Блакторн. Португалецът се развика към него:
— Я да се махаш от кораба ми. — После се обърна към помощника и му нареди: — Вземи голямата лодка, качи англичанина и го откарай на галерата. Веднага! Кажи му… — Той понижи глас.
Марико въздъхна облекчено, като видя, че Блакторн не се дави.
— Лоцмане! Анджин-сан е под личното покровителство на Торанага-сама! Настоявам незабавно да го приберете на кораба!
— Извинете ме за момент, Марико-сан. — И Родригес продължи да шепне нещо на Сантяго, който кимна с глава и забърза нанякъде. — Извинете ме още веднъж, Марико-сан,
— Защо?
— Ние сме приятели с него. Не ви ли е казвал?
— Каза ми. Освен това ми каза, че Англия и Португалия са в състояние на война. Както и Испания.
— Да, но лоцманите стоят над всякакви войни.
— На кого служите тогава?
— На националното знаме.
— Това не включва ли и вашия крал?
— И да, и не, сеньора. Дължах на англичанина един живот. — Родригес следеше с поглед лодката. — Успокой люлеенето… Сега я обърни към вятъра — нареди той на кормчията.
— Да, сеньор.
Той зачака, като изчисляваше наум силата и посоката на вятъра, преценяваше плитчините, отдалечеността от брега. Главният гребец гръмко му съобщи каква е дълбочината…
— Извинете, сеньора, какво казахте?
Той се обърна за миг към нея и отново провери наум положението на кораба спрямо лодката. Марико също не откъсваше поглед от нея. Моряците бяха издърпали Блакторн вътре и гребяха с всички сили към галерата; гребяха седнали, а не прави и наблягаха силно върху веслата. Бяха се отдалечили и тя вече не различаваше лицата им. Анджин-сан и мъжът до него — онзи, на когото Родригес пошепна нещо — вече не се виждаха ясно.
— Какво му казахте, сеньор?
— На кого?
— На господина, когото изпратихте да прибере Анджин-сан.
— Просто му заръчах да пожелае на англичанина добро здраве и попътен вятър — отговори той безизразно и уклончиво.
Тя преведе на Кана казаното.
Родригес се успокои чак когато видя, че лодката са доближи до галерата.
— Слава тебе, майко божия…
По стълбата на палубата се изкачиха капитанът и езуитите, следвани от Торанага и неговите телохранители.
— Родригес! Спуснете голямата лодка! Отчетата се прибират на брега — заповяда Ферейра.
— А след това?
— След това — в открито море. Заминаваме за Йедо.
— Как така за Йедо? Нали сме се запътили за Макао? — На лицето на Родригес се изписа чиста невинност.
— Първо ще откараме Торанага в Йедо.
— Ами? А галерата?
— Тя остава, а ако успее да си пробие път с бой, толкова по-добре.
Родригес се направи на още по-изненадан и погледна към галерата, после към Марико. В очите й
