— Жена. Любовница. Любовница ли си му? Държанка?
— Не, сеньор, не съм му държанка.
— Тогава негова? На май… на самурая? Или може би на краля, дето се качи сега на кораба? Тора не знам си кой? Да не си някоя от неговите?
— Не.
— Тогава на някой друг от тия тук, на кораба?
Тя поклати глава.
— Моля, донесете ми вода.
Боцманът кимна и излезе.
— Не съм виждал по-грозен и по-смрадлив човек — обади се Кана. — Какво говореше?
— Попита ме дали не съм наложница на лоцмана.
Самураят се запъти към вратата.
— Кана-сан!
— Искам правото да отмъстя от името на вашия съпруг за това оскърбление! Още сега! Как може да допусне, че ще живеете с някакъв си варварин!
— Кана-сан, моля ви, затворете вратата!
— Та вие сте Тода, Марико-сан! Как смее да ви оскърбява! Трябва да се отмъсти за такава обида!
— Ще отмъстите, Кана-сан, благодаря ви. Давам ви правото. Но ние сме тук по заповед на Торанага- сама. Не би било правилно да сторите това, докато той не ви разреши.
Кана неохотно затвори вратата.
— Съгласен съм. Но ви моля официално да помолите Торанага-сама, преди да тръгнем оттук, да му отсека главата.
— Да. Благодаря ви за вашата загриженост за моята чест. — Какво ли би направил Кана, ако знаеше за всичко казано, питаше се тя ужасена. Или Торанага-сама? Или Хиромацу? Или съпругът ми? Маймуни! Ах, света Богородице, дай ми сили да се сдържам и да мога да разсъждавам хладнокръвно. И за да поуспокои разярения Кана, тя промени темата. — Анджин-сан има такъв безпомощен вид. Като някакво бебе. Изглежда, че на варварите не им понася виното. Както и на някои от нашите мъже.
— Да, но не е от виното. Не може да е от него. Сигурно е от храната.
Блакторн се размърда неспокойно, съзнанието му безсилно се опитваше да се възвърне.
— На кораба нямат прислуга, Кана-сан, затова ще трябва аз да свърша работата, като че ли съм жена на Анджин-сан.
Тя започна да разсъблича Блакторн, доста неумело, заради болната си ръка.
— Аз ще ви помогна. — Кана беше много сръчен. — Колко пъти съм събличал баща си, когато сакето го събаряше на леглото.
— За мъжете е полезно да се напиват от време на време. Това ги освобождава от злите духове.
— Да, но на другия ден баща ми се чувствуваше ужасно.
— И мъжът ми се чувствува зле след това. По цели дни. — След кратко мълчание Кана додаде:
— Дано Буда помогне на мъжа ви да избяга.
— Да. — Марико огледа каютата. — Не разбирам как могат да живеят в такава кочина. И най-бедните японци живеят по-добре. Щях да припадна от вонята в онази каюта.
— Отвратително! За пръв път се качвам на варварски кораб.
— А аз за пръв път съм изобщо на кораб.
Вратата се отвори и боцманът постави кофата на пода.
Голотата на Блакторн го шокира, той рязко издърпа едно одеяло изпод леглото и го покри.
— Ще настине и ще умре! Да не говорим, че е срамота да се върши такова нещо с един мъж — дори с него!
— Какво?
— Нищо. Как се казваш, дона сеньорита? — Очичките му блеснаха.
Тя не отговори. Избута одеялото настрани, изми старателно Блакторн, доволна, че върши нещо, защото каютата я потискаше, както и смрадливото присъствие на боцмана. За какво ли говорят в съседната каюта, запита се тя. Дали господарят е в безопасност?
След като го изми, сви на топка кимоното и изцапаната набедрена превръзка.
— Има ли начин това да бъде изпрано, сеньор?
— Ъ?
— Това трябва веднага да се изпере, Бихте ли повикали някой роб?
— Нали ти казах, че са мързеливи черни копелета! Цяла седмица ще протакат тази работа. Я по-добре ги изхвърли, дона сеньорита, не си струва труда. Нашият капитан-лоцман Родригес заръча да го облечем в свестни дрехи. — Той отвори шкафа. — Каза да му дам оттук всичко необходимо…
— Не знам как да го облека в такива дрехи.
— Трябват му риза, панталони, предно парче за панталоните, ботуши и връхна дреха.
Боцманът извади всички тези вещи и ги показа на Марико. С помощта на самурая тя започна да облича Блакторн, които все още беше в полусъзнание.
— Това как се слага — посочи тя триъгълното торбесто предно парче за панталоните, от което висяха връзки.
— Богородице, ами това се слага отпред, ей така — смутено посочи боцманът собственото си парче.
Тя го огледа изучаващо, от което той се развълнува. После нагласи парчето, доколкото можа, и заедно със самурая препъхнаха задните връзки между краката му и ги вързаха отпред на кръста.
— По-смешно облекло не съм виждала — промърмори тя.
— И сигурно е крайно неудобно — съгласи се Кана. — Дали и свещениците им носят такива неща под робите си, Марико-сан?
— Не знам. Правилно ли е облечен сега Анджин-сан, сеньор? — попита тя, като отмахна кичур коса от очите си.
— Да. Остават само ботушите. Ето ги, но няма защо да се бърза. — Боцманът се приближи до нея и тя едва не се задави от непоносимата воня. Той сниши глас, обърнал гръб на самурая. — Какво ще кажеш да свършим набързо оная работа?
— Какво?
— Ами ти, сеньорита, ми допадаш. Какво ще кажеш? В съседната каюта има празно легло. Изпрати приятеля си да се качи горе. Англичанинът още поне един час няма да дойде на себе си. Ще си платя колкото винаги плащам.
— Моля?
— Ще спечелиш медна монета — а ако ми харесаш, може дори три, пък аз на теб положително много ще ти харесам. Какво ще кажеш?
Самураят прочете ужаса на лицето й.
— Какво има, Марико-сан?
Марико се отдръпна от боцмана, далеч от леглото.
— Той… той каза…
Кана моментално измъкна меча си, но срещу него вече бяха насочени дулата на два пищова със спуснати ударници. Това обаче не го стресна и той понечи да се хвърли напред.
— Спрете, Кана-сан — извика задъхано Марико. — Торанага-сама забрани без негова заповед да нападаме когото и да било.
— Хайде, маймуно, давай, лайно такова! Ей, ти! Кажи на тази маймуна да си прибира меча или ще остане без глава, преди да е успял да пръдне!
Марико беше на една крачка от боцмана. Дясната й ръка бе пъхната в пояса и стискаше дръжката на камата. Но навреме се опомни и извади ръката си.
— Кана-сан, приберете меча си. Моля ви! Трябва да се подчиним на Торанага-сама. Трябва!
С върховно усилие на волята Кана я послуша.
— Май ще взема да те пратя в пъкъла, маймуно!
— Моля да го извините, сеньор, както и мен. — Марико се помъчи гласът й да прозвучи учтиво. —
