Шогун

безсъзнание и си беше изповръщал червата. Боцманът стоеше облегнат на леглото и се хилеше, оголил жълтите си изпочупени зъби.

— Отровен ли е или пиян? — попита тя Тотоми Кана, самурая, който я придружи, и безуспешно се опитваше да не вдишва вонята на храна, повърнато, грозния моряк и вечната смрад на трюмна вода, просмукала целия кораб. — Изглежда, че е бил отровен, не мислите ли?

— Възможно е, Марико-сан. Вижте само тази гадост. — Самураят махна с отвращение към масата. Тя цялата бе отрупана с дървени паници, съдържащи оглозгани останки от печен полусуров говежди бут, половин петел на шиш, резени хляб, сирене, разлята бира, масло, съдинка със залоен сос за месото, половин бутилка бренди.

И двамата не бяха виждали в живота си готвено месо.

— Какво искате? — попита боцманът. — Не пускам никакви маймуни тук, ясно ли е? Никакви маймуни-сан в тази стая. — Той махна на самурая да си върви. — Вън! Изчезвай! — После пак се загледа в Марико. — Как се казваш? Име, а?

— Какво пита, Марико-сан — обади се самураят. Марико свали смаяния си поглед от масата и прехвърли вниманието си върху боцмана.

— Извинете, сеньор, не ви разбрах. Какво казахте?

— Ъ? — Долната челюст на боцмана увисна. Беше дебел, с близко разположени очички и огромни уши, а косата му беше сплетена в насмолена миша опашка. От шията му висеше кръст, а в пояса си имаше затъкнати пищови — Ъ? Говориш португалски? Японка да говори португалски? Кой те е научил да приказваш цивилизовано?

— Светият отец ме научи.

— Проклет да съм! Богородице, не бях чувал цвете-сан да приказва цивилизовано!

Блакторн отново взе да повръща, след което направи безуспешен опит да се надигне от пода.

— Можете ли… бихте ли могли, моля, да сложите лоцмана да легне там — посочи тя леглото.

— Да. Ако маймуната ми помогне.

— Кой? Извинете, не ви разбрах. Кой да ви помогне?

— Онзи! Японецът.

Думите достигнаха до нея и трябваше да напрегне цялото си самообладание, за да запази спокойствие. После се обърна съм самурая:

— Кана-сан, бихте ли помогнали на този варварин? Трябва да сложите Анджин-сан да легне.

— С удоволствие. Тода-сама.

Двамата вдигнаха Блакторн и го отпуснаха на леглото. Той усещаше главата си като олово и беззвучно мърдаше устни.

— Трябва да бъде измит — каза Марико на японски, все още като замаяна от думата, с която боцманът нарече Кана.

— Да — неговият все още невярващ поглед се върна върху масата. — Нима те наистина ядат тези неща?

Боцманът проследи погледите им. Изведнъж се пресегна към масата, откъсна кълката на петела и я предложи на Марико:

— Ти гладна? Ето, малка Цвете-сан, това хубаво. Съвсем пресен — истински скопен петел от Макао.

Марико поклати глава.

Сивото лице на боцмана разцъфна в усмивка. Той топна кълката в тлъстия сос и я поднесе към носа й.

— Със сос е още по-вкусно. Ей, ама хубаво е да може човек да се разбира като хората! Не ми се е случвало досега. Хайде, ще ти влее сили за каквото трябва. Скопен петел от Макао, казвам ти!

— Не, не, благодаря. Яденето на месо… е забранено. То е нарушение на будистките и шинтоистките закони.

— Е, поне в Нагасаки не е така — засмя се боцманът. — Японците там добре си хапват месце, стига да им падне, а и с грог се наливат. Ти си християнка, нали? Хайде, малка дона, опитай. Преди да си опитала, откъде знаеш, че не е вкусно?

— Не, благодаря.

— Човек не може да живее без месо. Месото е истинска храна. То дава сили. На — предложи той кълката на Кана. — Ти искаш?

Самураят поклати глава. На него също му се повдигаше.

— Ийе.

Боцманът сви рамене и небрежно хвърли месото обратно върху масата.

— Щом ийе, значи ийе. Какво ти е на ръката? Да не са те ранили по време на сражението?

— Да, но съвсем леко.

Марико размърда ръка, за да му докаже — и преглътна острата болка.

— Горкичкото! За какво си дошла, дона сеньорита?

— Да видя Ан… лоцмана. Изпрати ме Торанага-сама. Той пиян ли е?

— Да, а освен това му прилоша и от храната. Нещастното копеле яде като невидяло, а на всичкото отгоре изгълта половин шише на един дъх. Тия англичани са все една стока — не издържат на грога и изобщо не ги бива. — Очите му подробно я опипаха. — Не съм виждал толкова дребно цвете, пък и не съм разговарял с японка на цивилизован език.

— Всички японски жени и самураи ли наричате маймуни?

Морякът се изсмя.

— Е, това ми се изплъзна от езика. Така наричаме сводниците и курвите в Нагасаки. Не съм искал да те обидя. Не съм разговарял с цивилизована сеньорита, а и не съм подозирал, че може да има такива, кълна се в бога!

— Както и аз, сеньор. Не съм разговаряла преди с цивилизован португалец, освен със светия отец. Маймуните са животни, нали?

— Така е. — Той й показа изпотрошените си зъби. — Говориш като истинска дама. Да, не съм искал да те обидя, дона сеньорита.

Блакторн започна да бълнува нещо. Тя веднага отиде при него и леко го побутна.

— Анджин-сан! Анджин-сан!

— Да. — Той отвори очи. — Здравейте… Извине… аз… — Болката обаче го притисна, стаята се залюля пред очите му и той пак се отпусна назад.

— Моля ви, сеньор, изпратете да повикат някакъв прислужник. Някой трябва да го измие.

— Имаме роби, но не са за тази работа, дона сеньорита. Оставете го англичанина — какво е малко повърнато за един еретик?

— Нямате прислужници? — Тя беше поразена.

— Имаме роби — черни копелета, но са много мързеливи, не бих доверил на някого от тях да го измие — добави той с крива усмивка.

Марико разбра, че няма никакъв избор. Анджин-сан всеки момент можеше да потрябва на господаря и и неин дълг беше да му го заведе.

— Тогава имам нужда от малко вода, за да го измия.

— На стълбата има кофа. На долната палуба.

— Моля ви, сеньор, да ми я донесете.

— Прати него!

Боцманът посочи с палец самурая.

— Не! Моля вие да ми я донесете. Веднага!

Боцманът погледна отново към Блакторн.

— Ти негова държанка?

— Какво?

— На англичанина ли си държанка?

— Какво е държанка, сеньор?