на фрегатата.
— Това заповед ли е?
— Каза „ако желаете“.
— Не желая.
— Родригес иска да ви благодари още веднъж и да се види с вас.
— Предайте му моите поздрави и му кажете, че и с него ще се срещнем в ада. Или тук.
— Кракът му не му позволява да се движи.
— Как е той?
— Заздравява. Благодарение на вас и с божията помощ, ако е угодно богу, след няколко седмици ще може Да ходи, макар че ще куца до края на живота си.
— Предайте му, че му желая скорошно оздравяване. Не си губете времето, отче, вървете си.
— Родригес много иска да ви види. На масата вече има сервиран грог, добре угоен печен петел с пресни зеленчуци и сос, топъл хляб, залят с горещо масло. Жалко ще е да се прахоса такава храна, лоцмане.
— Какво?
— Пресен хляб със златиста коричка, пресен сухар, масло и телешки бут. Пресни портокали от Гоа и дори цял галон вино от Мадейра, а ако предпочитате, има и бренди. И бира. Забравих ли да спомена угоения петел от Макао? Горещ и сочен. Капитанът е епикуреец.
— Дано господ ви запрати в ада!
— Ще го направи, ако му е угодно. Говоря ви само за съществуващи неща.
— Какво значи епикуреец — попита Марико.
— Това е човек, който обича добрата храна и сяда зад богато наредена маса, сеньора Мария — обясни Алвито и използува името, дадено й при покръстването. Бе, забелязал внезапната промяна в изражението на Блакторн. Усещаше как слюнчените жлези на англичанина започват да действуват, как стомахът му болезнено се свива. Когато видя угощението, сервирано тази вечер в капитанската каюта, с лъскавите сребърни прибори и подноси, кожените столове, уханието на току — що изпечен хляб, масло и вкусни ястия, самият той усети как краката му се подкосяват от глад, а при това не беше нито прегладнял, нито пък японската кухня му беше непривична.
Колко е лесно да хванеш някого на въдицата, каза си той. Трябва само да знаеш каква стръв да закачиш на кукичката.
— Довиждане, капитан-лоцмане.
Алвито се обърна и заслиза по стълбите. Блакторн го последва.
— Какво има, англичанино — попита Родригес.
— Първо, къде е храната? След това ще си поприказваме. Първо обещаната храна.
— Моля да ме последвате — каза Алвито.
— Къде ще го водите, отче?
— В капитанската каюта, разбира се. Ще може да се храни, докато Торанага разговаря с капитана.
— Не, ще яде в моята каюта.
— По-лесно е да отиде там, където е храната.
— Боцмане! Погрижи се веднага да нахранят лоцмана! Дай му в моята каюта всичко, от което има нужда, всичко, каквото има на масата. Какво предпочиташ, англичанино — грог, вино или бира?
— Първо бира, после грог.
— Погрижи се, боцмане. Заведи го долу. И още нещо, Песаро — дай му от моя шкаф дрехи, ботуши и всичко необходимо. И стой при него до второ нареждане.
Блакторн последва Песаро, без да каже нито дума. Боцманът беше едър, плещест мъж. Алвито се запъти обратно към дел Аква и Торанага, които разговаряха чрез Марико недалеч от трапа, но Родригес го спря.
— Един момент, отче. Какво му казахте?
— Само че желаете да го видите и че на кораба си имаме храна.
— Казахте ли, че аз предлагам храната?
— Не, Родригес, не съм казвал такова нещо. Но не бихте ли предложили храна на гладен колега лоцман?
— Това нещастно копеле не е гладно, а направо умира от глад. Ако в това състояние го оставите да се наяде, ще се натъпче като прегладнял вълк и ще заповръща като пияна курва. А ние не бихме желали някой от нашата раса, макар и еретик, да яде като свиня и да повръща пред Торанага, нали, отче? Не пред това мръсно копеле — особено като го знаем колко е побъркан на тема чистота.
— Трябва да премахнете нечистите думи от езика си, сине мой — порица го Алвито. — Те ще ви изпратят в ада. Съветвам ви да кажете хиляда „Аве Мария“ и да постите два дни. Само хляб и вода. Покаяние пред бога, за да си спомняте за неговата милост.
— Благодаря, отче, ще послушам съвета ви. С удоволствие. А ако можех да коленича, щях да целуна разпятието ви. Да, отче, един жалък грешник ви благодари за вашето велико търпение. Трябва наистина да внимавам какво говоря.
Ферейра се провикна откъм стълбата:
— Родригес, ще слезете ли?
— Ще остана на палубата, докато тази кучка, галерата, е тук, капитане. Ако ви потрябвам, знаете къде да ме намерите. — Алвито се запъти към останалите, а Родригес чак сега забеляза Марико: — Момент, отче. Коя е жената?
— Дона Мария Тода. Една от преводачките на Торанага.
Родригес подсвирна беззвучно.
— Добра ли е?
— Много.
— Не е трябвало да я пускате на кораба. Тода ли казахте? Да не е някоя от наложниците на стария Хиромацу?
— Не, снаха му е.
— Не е трябвало да я допускате на кораба. — Родригес повика е пръст един от моряците. — Всички да имат предвид, че жената говори португалски.
— Да, сеньор.
Морякът хукна да изпълнява нареждането му и Родригес пак се обърна към Алвито. Свещеникът ни най-малко не бе впечатлен от неприкрития му гняв.
— Дона Мария говори и латински — при това също така добре. Нещо друго, лоцмане?
— Не, благодаря. Време е да започна моите „Аве Марии“.
— Да, време е.
Свещеникът го прекръсти и се отдалечи. Родригес се изплю, кормчията видя, намръщи се и побърза да се прекръсти.
— Иди се разпъни на мачтата — изсъска Родригес.
— Извинете, капитан-лоцмане. Но винаги ставам много нервен, когато светият отец е наблизо. Нищо лошо не съм си помислил.
Последните песъчинки се изсипаха през гърлото на пясъчния часовник и младежът го обърна.
— Щом ти свърши смяната, слез долу, вземи кофа с вода и четка и почисти каютата ми. Ще кажеш на боцмана да доведе англичанина тук при мен, а ти ще започнеш да чистиш каютата. И като казвам да я чистиш, знаеш какво имам предвид — иначе ще си направя презрамки от червата ти. А докато миеш, да казваш „Аве Мария“ за спасението на проклетата си душа!
— Да, сеньор лоцман — промълви едва чуто младият моряк.
Родригес беше маниак на тема чистота и в каютата му всичко трябваше да е изрядно, независимо какво време бушуваше навън.
Глава двадесет и седма
— Трябва да има някакъв изход, капитане — търпеливо повтори дел Аква.
