изтощени селяни: всички до един, мъже, жени и деца, с изключение само на онези, които не можеха да се надигнат от леглата си, очакваха пристигането на галерата. До един бяха издокарани в най-хубавите си дрехи. Бяха се изкъпали, а селото бе изметено и безупречно чисто, сякаш на другия ден беше Нова година — тогава по стар обичай цялата империя се почистваше. Рибарските лодки бяха грижливо строени в редици, мрежите сгънати, въжетата навити. Дори брегът около залива бе почистен с гребла.
— Всичко ще бъде както трябва, Игураши-сан — увери го Оми. И той цяла седмица почти не беше мигнал — откак пристигна заповедта на Ябу през Осака с един от пощенските гълъби на Торанага. Той незабавно мобилизира селото и всички работоспособни мъже в радиус от двадесет ли да подготвят Анджиро за пристигането на самураите и Ябу. А преди малко Игураши прошепна на ухото му голямата тайна: че великият даймио Торанага се намира на същата галера заедно с чичо му — успял да се измъкне от капана на Ишидо, така че Оми беше още по-доволен за изхарчените пари. — Нямате основания да се безпокоите, Игураши-сан. Нося пълна отговорност.
— Да, така е. — Игураши презрително махна на Оми и добави тихо. — Вие отговаряте. Но едно ще ви кажа — не сте виждали господаря, когато нещо не е в ред. Ако само сме забравили нещо или тази паплач не е свършила работата както трябва, до залез слънце господарят ще превърне цялата област в купчинка тор.
И е тези думи Игураши се присъедини към хората си.
Последните отряди самураи пристигнаха същата сутрин от Мишима, столицата на Ябу. И те бяха строени в стегнати редици на брега, на площада и в подножието на планината, с развети знамена и проблясващи на слънцето копия. Три хиляди самураи — елитната армия на Ябу — и петстотин души конница.
Оми не се страхуваше. Всичко беше изпълнил както трябва, лично провери как е свършена работата. Ако нещо се окажеше не наред — всичко е карма. Но нямаше какво да не е наред, възбудено си повтори той. Подготовката му струваше петстотин коку — повече от годишния му доход, преди Ябу да го повиши. Сумата го беше стреснала, но Мидори жена му, настоя да не се стискат, защото парите са нищо в сравнение с честта, която им оказва Ябу-сама.
— А щом и Торанага-сама пристига — кой знае какви възможности могат да се открият пред вас — прошепна тя.
Колко е права, гордо си помисли Оми.
Направи още една проверка на брега и площада. Всичко беше безупречно. Мидори и майка му чакаха под навеса, построен за посрещането на Ябу и неговия гостенин Торанага. Оми не пропусна да забележи, че майка му пак говореше нещо и съжали жена си за постоянните заяждания, на които бе подложена. Оправи въображаема гънка на идеално изгладеното си кимоно, опипа още веднъж мечовете си и впери поглед в морето.
— Слушай, Мура-сан — обади се шепнешком рибарят Уо. Той беше един от петимата старейшини, коленичили заедно с Мура пред всички останали. — Толкова ме е страх, че не бих могъл да се изпикая.
— Ами тогава недей, стари приятелю — потисна Мура неволната си усмивка.
Уо беше широкоплещест мъж-канара, с огромни ръце, счупен нос и вечно болезнена гримаса.
— Няма. Но не мога да не се изпърдя.
Уо беше прочут с шегите и закачките си, с безстрашието си и с гръмките си пръдни. Миналата година на състезанието по надпърдяване със съседното село той стана шампион на шампионите и донесе много слава на Анджиро.
— По-добре недей — изкиска се Хару — дребен, съсухрен рибар. — Някой от тези лайнари ще вземе да ти завиди.
— Заповядвам ви да престанете да наричате самураите така, докато в селото ни има дори един — изсъска Мура. Господи, мислеше той уморено. Дано не сме забравили нещо. Погледна към подножието на планината, към бамбуковата ограда около временната крепост, издигната от тях със светкавична бързина и толкова усилия. Триста души копаха, строиха и пренасяха. Другата къща, която построиха, беше по-лесна. Тя се намираше на възвишението недалеч от дома на Оми и се виждаше оттук — по-малка от тази на Оми, но с керемиден покрив, набързо оформена градина и малка баня до нея. Предполагам, че Оми ще се нанесе в нея и ще отстъпи своята на Ябу-сама, реши наум Мура.
Той хвърли още един поглед към носа, откъдето всеки момент се очакваше да се зададе галерата. Скоро Ябу щеше да стъпи на брега и те всички щяха да са в ръцете на боговете, на всички ками, на бога отца, благословения му син и благословената майка божия.
Ах, пресвета Дево, закриляй ни! Нали не искам прекалено много, като те моля да държиш под око това именно селце — Анджиро? Само за няколко дни. Имаме нужда от специална закрила от нашия законен господар. Ще ти запаля петдесет свещи и ще възпитам синовете си в Правата вяра, обеща кметът.
Днес Мура беше доволен от факта, че е християнин. Можеше да моли за застъпничество единствения бог, което беше допълнително покровителство за селото. Беше се покръстил на младини, тъй като тогавашният му господар прие християнството и незабавно заповяда на всичките си васали да последват примера му. И когато преди двадесет години господарят му падна убит в бой на страната на Торанага срещу тайко, Мура запази вярата си в знак на почит към паметта му. Добрият войн има само един господар, мислеше си той. Само един истински господар.
Кръглоликият Нинджин с изпъкналите зъби беше особено възбуден от присъствието на толкова много самураи.
— Извинявай, Мура-сан, но онова, което направи, е изключително опасно — ужасно е! Лекият трус тази сутрин беше предупреждение от боговете. Много сгреши, Мура-сан.
— Станалото — станало, Нинджин. Забрави го.
— Как да забравя? Нали е в мазето ми и аз…
— В мазето ти е само една част — намеси се Уо, този път вече без усмивка. — И при мен има доста.
— Никъде нищо няма! Няма, приятели, и туйто — предупредително изрече Мура. По негова заповед от комендантството на самураите през последните няколко дни задигнаха тридесет коку ориз, които сега бяха разпръснати из селото заедно с други провизии и оборудване, включително и оръжие.
— Не биваше да посягаме на оръжието — изстена Уо. — За ориза — как да е, но оръжието…
— Войната е неизбежна.
— Нарушаваме закона, като притежаваме оръжие — настоя Нинджин.
Мура изсумтя.
— Този закон е нов, няма и дванадесет години. А преди него можехме да носим всякакво оръжие и не бяхме закрепостени към селото. Можехме да се движим свободно където си пожелаем и да бъдем каквито ни се иска: войници, рибари, търговци, дори самураи — знаеш, че говоря самата истина.
— Да, но сега нещата изцяло се промениха, Мура-сан, промениха се! Тайко заповяда да се променят.
— Скоро всичко ще се върне по старому. И пак ще воюваме.
— Но нека изчакаме — примоли се Нинджин. — Моля те! Сега-засега е забранено от закона. Ако законът се промени — значи карма. Но тайко изрично нареди: никакво оръжие! Никакво. Под страх от незабавна смърт.
— Отворете ви очите бе, хора! Тайко е мъртъв. И вярвайте какво ви казвам — на Оми-сан ще му потрябват опитни воини, а повечето от нас доста са повоювали, така ли е? Според сезона — ловяхме риба или воювахме, така ли беше?
— Така беше, Мура сан — неохотно се съгласи все още изплашеният Уо. — Преди тайко не бяхме закрепостени.
— Ще ни хванат, ще видите че ще ни хванат — разплака се тогава Нинджин. — И няма да има милост — ще ни сварят, както свариха варварина.
— Затваряй си устата за варварина.
— Не се карайте, приятели — намеси се Мура. — Втори подобен случай обаче няма да ни се предостави. Изпратен ни е от бога. Или боговете. Трябва да се запасим с всеки нож, стрела, копие, меч, мускет, щит и лък, които можем да докопаме. Самураите ще си помислят, че други самураи са им задигнали оръжието — та нали тези лайнари довтасаха от цялата провинция! А кой самурай има доверие на друг самурай? Трябва да си възвърнем правото да воюваме. Баща ми е убит в бой, както и неговият баща и дядо му. Нинджин, в колко битки си се сражавал? Десетки, нали? А ти, Уо? Колко? Двадесет? Тридесет?
